7 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 12 гр. София, 08.01.2017 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети декември през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ МАРКОВ ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА АННА БАЕВА изслуша докладваното от съдия Анна Б. ч.т.д. № 2016 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.274, ал.2 вр. ал.1, т.2 и чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. А. К. срещу определение № 948 от 20.03.2017г. по т.д. № 2068/2015г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав, с което е оставена без уважение молбата на дружеството за изменение на въззивното решение в частта за разноските. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, както и на практиката на ВКС. Поддържа, че с решението си въззивният съд неправилно и в нарушение на практиката на ВКС го е осъдил да заплати разноските за особен представител пред въззивната инстанция в размер на 2 400 лева и в същото време е осъдил ответника по иска Р. А. Г. да заплати на дружеството същата сума. Излага съображения, че въззивното производство е инициирано от особения представител на ответника с изцяло бланкова въззивна жалба, с която не са наведени доказателства или нова информация, от значение за изхода на делото, като въззивната жалба е подадена единствено с цел да се определи още едно възнаграждение за особения представител пред въззивната инстанция. Счита, че това действие не е в полза на ответника, а напротив – увеличава размера на задълженията му. Поддържа, че с оглед отхвърлянето на въззивната жалба дружеството в качеството му на ищец не следва да бъде задължавано да внася разноски за възнаграждение за особен представител, тъй като в противен случай биха се стимулирали неоснователните жалби единствено с цел извличане на материална облага от упражняване на предоставените процесуални права /сочи постановеното в този смисъл определение № 120 от 13.02.2012г. по д. № 65/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о./ Поддържа още, че дори и да се счете, че на адв. Ф. Р. следва да бъде определено възнаграждение и за втората инстанция, въззивният съд е следвало да определи такова преди даване ход на делото, което в случая не е сторено, поради което решаването на въпроса относно това възнаграждение едва с решението в съответната инстанция поставя дружеството пред свършен факт и го лишава от възможността да съобрази поведението си с него, което съществено нарушава правата му. Счита, че в този случай е следвало възнаграждението на особения представител да бъде изплатено от бюджета на съда, в който смисъл е и определение № 456 от 22.07.2015г. по д. № 3679/2015г. на ВКС, ГК, III г.о. Частният жалбоподател поддържа още, че в решението си въззивният съд неправилно е уважил подадената частна жалба от името на особения представител адв. Ф. Р. и е осъдил дружеството да му заплати възнаграждение за първоинстанционното производство в размер на 2 000 лева. Сочи, че първоинстанционният съд правилно е оставил без уважение молбата на адв. Р. за увеличаване на размера на възнаграждението му като особен представител, тъй като е била просрочена. Твърди още, че произнасянето по възнаграждението за особения представител не следва да се извършва с решението на въззивната инстанция. Представя изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, с което моли да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси: 1. Следва ли да бъде осъдена въззиваемата страна – ищец в първоинстанционното производство, да заплати възнаграждение за втората инстанция на особения представител на въззивника, когато подадената въззивна жалба е явно неоснователна и като резултат бъде отхвърлена от второинстанционния съд? Твърди, че този въпрос е решен в противоречие с определение № 120 от 13.02.2012г. по гр.д. № 65/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о. 2. Допустимо ли е с решение на второинстанционния съд да бъде увеличаван размерът на възнаграждението на особения представител на страна по делото за производството пред първата инстанция, респективно да бъде осъден ищецът да заплати допълнително възнаграждение, което не може да му бъде възстановено по реда на чл.78 ГПК? Поддържа, че по този въпрос не е налице обвързваща практика на ВКС, а същевременно той е много важен с оглед защита на правата и законните интереси на страните по делото. Ответникът адв. Ф. Р., особен представител на ответника Р. Г., оспорва подадената частна жалба. Поддържа, че частната жалба е частично недопустима. Сочи, че обжалваното определение е съобразено с разясненията, дадени с т.6 от ТР № 6/2013г. на ОСГТК на ВКС, според което назначеният от съда особен представител има право на възнаграждение за осъщественото с него процесуално представителство пред въззивната инстанция, независимо от изхода на делото, като цитираното от частния жалбоподател определение № 120 от 13.02.2012г. по гр.д. № 65/2012г. на ВКС, IV г.о., постановено преди приемането на тълкувателното решение, не следва да намери приложение. Счита, че възнаграждението на особения представител следва да се поеме от бюджета на съда само в хипотезата, в която насрещната страна е освободена по силата на закона или от съда от заплащането на държавна такса и разноски, в който смисъл е определение № 298 от 18.09.2014г. по ч.гр.д. № 4133/2014г. на ВКС, II г.о. Поддържа, че решението на въззивния съд в частта, в която е отменено определението на СГС за оставяне без уважение на искането за допълнително възнаграждението на особения представител, има характера на определение и подлежи на обжалване пред ВКС по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Счита, че въззивният съд не разполага с правото да иска изменение на решението по реда на чл.248 ГПК в тази му част. Поддържа още, че това определение на въззивния съд, инкорпорирано в решението, не е обжалвано в посочения в него едномесечен срок, поради което е влязло в сила. С оглед изложеното релевира възражение за недопустимост на частната жалба във втората й част, тъй като е просрочена. При условията на евентуалност моли въззивното определение в частта, в която е оставено без уважение искането за изменение на решението в частта за присъденото допълнително възнаграждение за първоинстанционното производство да бъде обезсилено, а искането в тази му част да бъде оставено без разглеждане. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, намира, че частната жалба срещу въззивното определение в частта, в която е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за присъденото възнаграждение за особен представител за въззивното производство, е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. Подадената частна жалба подлежи на разглеждане по реда на чл. 274, ал.2 вр. чл.274, ал.1, т.2 от ГПК, поради което произнасянето по съществото й не е обусловено от наличие на основанията на чл.280, ал.1 ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение въззивният съд е изложил съображения, че представителството, осъществявано от назначения с определение на съда особен представител – адвокат, е възмездно, тъй като за положения от него труд се дължи възнаграждение в размер, определен съобразно чл.36 ЗА вр. Наредба № 1, независимо от изхода на делото. Взел е предвид, че особеният представител е осъществил възложеното му от съда представителство на Р. А. Г., като е взел участие във въззивното производство и е изготвил въззивна жалба, а дали същата е бланкетна е въпрос по същество, който не може да влияе върху размера на дължимото възнаграждение. Поради това и в съответствие с разясненията в т.6 от ТР № 6/06.11.2013г. по т.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС е приел, че особеният представител има право да бъде възнаграден за труда си, независимо от изхода на делото. Посочил е, че липсата на дадени от съда указания на ищеца да внесе предварително възнаграждението по сметката на съда, за да бъде изплатено на особения представител в хода на въззивното производство, което в случая ищецът няма интерес да направи предвид изхода на делото в първата инстанция, не освобождава страната от законовото й задължение и е достатъчно основание да бъде осъдена с решението да плати възнаграждението направо на особения представител. Обжалваното определение е правилно. Изводите на въззивния съд във връзка със задължението на въззиваемия ищец да заплати възнаграждение за въззивната инстанция на назначения от съда особен представител на ответника са съобразени с разясненията, дадени с т.6 от ТР № 6 от 06.11.2013г. по т.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които възнаграждението за особения представител е винаги дължимо, независимо от изхода на спора, а може да бъде възмездено като разноски при определен изход на спора, след като бъде заплатено от ищеца, съобразно указаното в чл. 46, ал. 6 ГПК и чл. 48, ал. 2 ГПК, които го определят като задължено лице. С оглед тези разяснения са неоснователни доводите на частния жалбоподател за недължимост на възнаграждението поради бланкетност и неоснователност на подадената от особения представител въззивна жалба. В този смисъл не следва да намери приложение определение № 120 от 13.02.2012г. по д. № 65/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о., на което се позовава частният жалбоподател, тъй като е постановено преди посоченото тълкувателно решение. Въззивния съд не е задължил своевременно ищеца да внесе дължимото възнаграждение в хода на въззивното производство, но е отстранил този пропуск, като с постановеното въззивно решение е осъдил въззиваемия ищец, който се явява задължено лице по чл.47, ал.6 ГПК, да заплати дължимото възнаграждение. Д. на частния жалбоподател, че при пропуск на въззивния съд да задължи своевременно ищеца да внесе възнаграждението за особения представител, това възнаграждение следва да се изплати от бюджета на съда, не намира опора в закона и не е съобразен с разясненията, дадени с т.6 от ТР № 6 от 06.11.2013г. по т.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС. В този смисъл са и определение № 139 от 26.02.2014г. по ч.т.д. № 416/3024г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 863 от 26.11.2014г. по ч.т.д. № 2743/2014г. на ВКС, ТК, I т.о. По изложените съображения обжалваното въззивно определение в частта, в която е оставено без уважение искането за изменение на решението в частта, с която въззиваемият ищец [фирма] е осъден да заплати на адв. Р. възнаграждение за въззивното производство, е правилно и следва да бъде потвърдено. Въззивното определение в частта, в която е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта, с която е отменено разпореждане № 21927 от 31.10.2014г. по т.д. № 8939/2012г. на СГС и [фирма] е осъдено да заплати на адв. Ф. Р. възнаграждение за първоинстанционното производство в размер на 2 000 лева, е недопустимо. Въззивният съд е бил сезиран с въззивна жалба срещу първоинстанционното решение и с частна жалба, подадена от адв. Ф. Р. като особен представител на Р. А. Г. срещу разпореждане № 21927 от 31.10.2014г. по т.д. № 8939/2012г. на СГС, с което е оставено без уважение искането му за определяне на допълнително възнаграждение за първоинстанционното производство. С решението си въззивният съд е отменил обжалваното разпореждане на първоинстанционния съд и е осъдил ищеца да заплати на адв. Р. допълнително възнаграждение за първоинстанционното производство. В тази част решението има характера на определение, което подлежи на касационно обжалване по реда на чл.274, ал.3, т.2 ГПК и не може да бъде отменено или изменено от постановилия го съд по реда на чл.248 ГПК. Поради това при несъгласие с произнасянето на въззивния съд защитата на ищеца е по пътя на касационно обжалване на постановеното определение, а не по реда на чл.248 ГПК. Въззивният съд, като е разгледал подадената от въззиваемия ищец молба по чл.248 ГПК, вместо да я администрира като частна касационна жалба, е постановил недопустимо определение, което следва да бъде обезсилено. Подадената от [фирма] молба по чл.248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта, в която, след отмяна на разпореждане № 21927 от 31.10.2014г. по т.д. № 8939/2012г. на СГС, [фирма] е осъдено да заплати на адв. Ф. Р. възнаграждение за първоинстанционното производство в размер на 2 000 лева, има характер на частна касационна жалба срещу въззивното решение в тази му част. Тя е подадена в срока по чл. 275, ал.1 от ГПК от легитимирана страна, поради което е допустима. С обжалваното определение, инкорпорирано във въззивното решение, въззивният съд е приел, че искането на особения представител за присъждане на още 2 000 лева разноски е направено в срока по чл.248, ал.1 ГПК и предвид т.8 от ТР № 6/06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС е процесуално допустимо. Приел е, че искането е основателно, тъй като съгласно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й към 09.01.2009г. минималният размер на дължимото адвокатско възнаграждение е 2 450 лева, като предвид диспозитивното начало в гражданския процес на особения представител следва да бъде присъдена сумата 2 000 лева до претендирания общ размер от 2 400 лева. Посочил е, че тази сума следва да бъде заплатена на особения представител от ищеца, на основание чл.47, ал.6 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което според чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Първият от поставените в изложението въпроси е свързан с възнаграждението на особения представител за въззивната инстанция, поради което не е релевантен и не може да обоснове допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд, разрешаващо въпроса за възнаграждението за първоинстанционното производство. Вторият формулиран въпрос се отнася до възможността възнаграждение за особен представител за първоинстанционното производство да бъде определено и възложено в тежест на ищеца от въззивния съд с решението му. Въпросът по начина, по който е поставен, не съответства на данните по делото. В настоящия случай, макар произнасянето на въззивния съд по частната жалба срещу отказа на първоинстанционния съд да определи допълнително възнаграждение на особения представител да е инкорпорирано във въззивното решение, в тази част актът има характер на определение. Въззивният съд е бил сезиран с частна жалба, която е бил длъжен да разгледа и на основание чл.278, ал.2 ГПК да реши сам поставения с нея въпрос. При наличие на ясната разпоредба на чл.278, ал.2 ГПК и липсата на затруднения и противоречива практика при прилагането й, не е налице и поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Според указанията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК предполага произнасянето на Върховния касационен съд по разрешения в обжалвания акт правен въпрос да допринася за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони. В случая не е налице нито непълнота или неяснота на закона, нито необходимост от промяна или осъвременяване на създадената съдебна практика. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение, О П Р Е Д Е Л И : ПОТВЪРЖДАВА определение № 948 от 20.03.2017г. по т.д. № 2068/2015г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав в частта, в която е оставено без уважение искането на [фирма] по чл.248 ГПК за изменение на решение № 2360 от 12.12.2016г. по т.д. № 2068/2015г. на САС, ТО, 5 състав в частта, в която [фирма] е осъдено да заплати на адв. Ф. Р. като особен представител на Р. А. Г. възнаграждение за въззивното производство в размер на 2 400 лева. ОБЕЗСИЛВА определение № 948 от 20.03.2017г. по т.д. № 2068/2015г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав в частта, в която е оставено без уважение искането на [фирма] по чл.248 ГПК за изменение на решение № 2360 от 12.12.2016г. по т.д. № 2068/2015г. на САС, ТО, 5 състав в частта, в която, след отмяна на разпореждане № 21927 от 31.10.2014г. по т.д. № 8939/2012г. на СГС, ТО, VI-8 състав, [фирма] е осъдено да заплати на адв. Ф. Р. като особен представител на Р. А. Г. допълнително възнаграждение за първоинстанционното производство в размер на 2 000 лева. НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение, инкорпорирано в решение № 2360 от 12.12.2016г. по т.д. № 2068/2015г. на САС, ТО, 5 състав в частта, в която, след отмяна на разпореждане № 21927 от 31.10.2014г. по т.д. № 8939/2012г. на СГС, ТО, VI-8 състав, [фирма] е осъдено да заплати на адв. Ф. Р. като особен представител на Р. А. Г. допълнително възнаграждение за първоинстанционното производство в размер на 2 000 лева. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: