Ключови фрази

8

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50809

гр. София, 07.11.2022 г.

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети септември, две хиляди двадесет и втора година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 316 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Г. М., подадена чрез адвокат М. Г., срещу решение № 264304/29.06.2021 г. по в. гр. д. № 11434/2020 г. на Софийски градски съд в частта му, в която е потвърдено решение № 443069/03.07.2018 г. по гр. д. № 38916/2017 г. на Софийски районен съд, с което е уважен предявеният от „Юробанк България” АД срещу касаторката иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК за сумата 8 035. 79 лв., представляваща непогасена главница за периода 10.09.2012 г. – 18.11.2015 г. по договор за потребителски кредит № HL40152/17.06.2008 г., изменян с подписани между страните допълнителни споразумения от 30.05.2009 г., 30.06.2010 г., 24.02.2011 г., 28.02.2011 г., 21.03.2011 г., 09.11.2012 г., 12.11.2012 г. и 30.12.2012 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 18.11.2015 г., и за сумата 193. 34 лв., представляваща дължими такси по горепосочения договор за периода от 05.12.2013 г. до 18.11.2015 г..
Жалбоподателката поддържа, че атакуваното въззивно решение е недопустимо, тъй като исковата молба е подадена след изтичане на предвидения в чл. 415, ал. 4 ГПК едномесечен срок. В допълнение посочва, че заповедта за изпълнение е обезсилена, в резултат на което делото е следвало да бъде прекратено. Излага твърдения, че атакуваното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Посочва, че не е настъпила предсрочната изискуемост на претендираните вземания, доколкото липсва редовно уведомяване на длъжника за същата, липсват предпоставките на чл. 47, ал. 1 ГПК, за да се приеме, че е налице фингирано връчване, а нотариалните покани са изпратени до адрес, различен от посочения в процесния договор. Твърди, че претендираните от ищеца вземания са погасени по давност, тъй като дължимите по договора вноски са периодични плащания, поради което се погасяват с три годишна давност. Заявява, че сключеният договор е нищожен: налице са неравноправни клаузи по чл. 143, т. 3 и т. 10 ЗЗП на клаузите в договора за промяна едностранно от банката на базовия лихвения процент и никъде в договора не е предвидена възможност за потребителя да прекрати договора след като бъде уведомен за промяната на лихвата или другите разходи по договора. Моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено, като й бъдат присъдени сторените съдебно - деловодни разноски.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, при позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК касаторката формулира множество въпроси, повечето от които са неясно формулирани и представляват доводи за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, т.е. съставляват оплаквания за неправилност на обжалвания акт по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на разглеждане само ако бъде допуснато касационно обжалване.
Съгласно дадените в т. 1 ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС указания, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба, но може само да го уточни и конкретизира. Настоящият състав намира, че от изложението към касационната жалба са изводими следните въпроси: 1. „Уговорките в сключените допълнителни споразумения, по които страна е физическо лице - потребител, за увеличаване на главницата чрез прибавяне на изтекли лихви и начисляване върху тях на възнаградителни лихви, нищожни ли са на основание чл. 26, ал. 4, във вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД, и налице ли е анатоцизъм“; 2. „Таксите по своя характер не са лихви, поради което по отношение на тях не е налице олихвяване на изтекли лихви, следва ли съдът да приложи погасителната давност с решението по релевирано с отговора на исковата молба възражение ?“; 3. „Уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява ли анатоцизъм по см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ и преструктурирането по чл. 13 Наредба № 9 от 03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск (отм.) не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, ал. 3 ЗЗД, следва ли съдът да се произнесе по релевираната нищожност чл.26 ЗЗД приет обратното с решението неоснователност релевирани с отговора на исковата молба и с въззивната жалба възражения?“; 4. „Дали съдилищата са длъжни служебно, без наличие на възражение, да се произнесат относно неравноправност на уговорка в потребителски договор?“ и 5. „Неравноправни ли са клаузите в договор за банков кредит, в които банката отпуска и се усвоява от клиента кредит в левовата равностойност на определена сума в швейцарски франкове, а се задължава клиентът да погасява в друга валута/в швейцарски франкове/, която банката му продава по курса за деня и в която всички вреди от валутните промени и валутния риск са възложени в тежест само на потребителя?“. Касаторката се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение, което обосновава с доводите, изложени по - горе за недопустимост на обжалвания акт. Релевира и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност.
Ответникът по касационната жалба - „Юробанк България” АД подава писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение и за неоснователност на касационната жалба. Не претендира съдебно - деловодните разноски за касационното производство.
Касационната жалба на ищцата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт - въззивно решение по граждански спор по иск с правно основание чл. 422 ГПК, с цена над 5 000 лв., т.е. тя е допустима. Не са налице обаче основанията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, имащ за предмет установяване дължимостта на сумите в размер на 9 760. 31 лева, представляваща дължима главница за периода от 10.09.2012 г. до 18.11.2015 г. по процесния договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва от 18.11.2015 г., такси в размер на 4 323. 34 лв. за периода от 05.12.2013 г. до 18.11.2015 г., и договорна лихва в размер на 3 559.55 лв. за периода от 10.01.2013 г. до 18.11.2015 г., за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК. Оставил е без уважение наведеното от ответницата М. възражение за недопустимост на исковото производство. Приел е, че определението на СРС, с което е била обезсилена заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК е отменено от СГС в производството по обжалването му по ч. гр. д. №13936/2017 г.. За неоснователни е счел оплакванията за предявяване на иска след изтичането на преклузивния срок по чл. 415 ГПК, тъй като е установил, че съобщението до банката - заявител за направеното възражение по чл. 414 ГПК й е връчено на 22.05.2017 г., а исковата молба е депозирана на 14.06.2017 г., т.е. в рамките на законния едномесечен срок.
Въззивният съд, препращайки към фактическите изводи в първоинстанционното решение, е приел за безспорно, че страните са сключили на 17.06.2008 г. договор за потребителски кредит № HL40152/17.06.2008 г., за сумата 10 000 лв., със срок на погасяване - 60 месеца. Условията по договора са предоговаряни с допълнителни споразумения от 30.05.2009 г., от 30.06.2010 г., от 28.02.2011 г., от 21.03.2011 г., от 12.11.2012 г. и от 30.12.2012 г.. От 10.09.2012 г. обаче ответницата е спряла да заплаща задълженията си за главница, а от 05.12.2013 г. и задълженията си за такси. Съгласно чл. 14, ал. 2 от процесния договор за потребителски кредит, кредитодателят има право при просрочие на три последователни месечни вноски да превърне кредита в предсрочно изискуем, от която възможност той се е възползвал.
За да достигне до извода, че обявената от кредитодателя предсрочна изискуемост има действие спрямо длъжника - ответницата, решаващият съд е приел за установено, че банката - ищец е изпратила нотариална покана за обявяване на дълга за предсрочно изискуем до ответницата М.. Посочил е, че в договора и всички допълнителни споразумения към него, кредитополучателката е посочила един и същ адрес за кореспонденция, а именно: [населено място], [улица], ет. ....., ап. ...... Приел е за установено, че нотариус В. Б., чрез свой служител, е правила опити за връчване на поканата на 18.08.2015 г., на 29.08.2015 г. и на 17.09.2015 г., но доколкото на адреса не е било намерено лицето, на 23.09.2015 г. е залепила уведомление съгласно разпоредбата на чл. 47, ал. 1 ГПК, като в предвидения от закона двуседмичен срок, изтичащ на 13.10.2015 г., ответницата не се е явила в кантората на нотариуса, за да получи поканата от ищеца. Поради това съдът е счел, че съобщението е връчено редовно на ответницата по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК.
От заключението на приетата по делото съдебно - счетоводна експертиза, въззивният съд е намерил за установено, че общият размер на усвоената главница по процесния договор възлиза на сумата 16 341.66 лв., а погасената част от нея – на 6 581.35 лв., с оглед на което остава дължима главница, за периода: 10.09.2012 г. - 18.11.2015 г., в размер на 9 760. 31 лв.. По отношение на таксите, в експертното заключение е посочено, че такива са начислени общо в размер на 5 057.06 лв., погасени са 733.72 лв. и остават дължими за периода от 05.12.2013 г. до 18.11.2015 г. - 4 323.34 лв.
Въззивният съд е приел, че лихвеният процент по кредита, условията за прилагането му и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент са договорени в чл. 3, ал. 1, 4 и 5 от процесния договор, те са индивидуално уговорени и поради това клаузите, които ги регламентират, не са нищожни. Уговореният годишен процент на разходите е в размер на 12.50 %, който е в допустимата законова рамка, предвидена в чл. 19, ал. 4 ЗПК и дори далеч под нормативно установения максимум. Освен това уважената претенция за лихва за забава от районния съд е в размер на законната лихва, което също е съобразяване с императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК.
Въззивният съд е намерил за основателни наведените от касаторката - ответница доводи, че извършеното с допълнителните споразумения капитализиране на просрочени главница, лихви и такси към редовната главница представлява анатоцизъм, доколкото е установено, че във всяко от процесните допълнителни споразумения е посочено, че към редовната главница се прибавят просрочена главница, просрочена лихва, просрочени такси и плащания по застраховка. Приел е, че за да бъде избегнат анатоцизъм с начисляването на лихви върху просрочените лихви, общата дължима сума за редовна главница следва да бъде редуцирана с размера на процесните суми за лихви от допълнителните споразумения. Поради това е отменил първоинстанционното решение за главницата за разликата над сумата 8 035. 79 лв. до присъдения размер от 9 760. 31 лв., като в останалата част го е потвърдил.
По основанията за допускане на касационно обжалване:
Първият поставен от касатора въпрос, касаещ това дали процесните допълнителни споразумения за увеличаване на главницата чрез прибавяне на изтекли лихви са нищожни на основание чл. 26, ал. 4 вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД, и налице ли е анатоцизъм, не притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на т. 1 ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а представлява фактически въпрос – за факт с правно значение по делото, на който може да бъде отговорено (да бъде установен) при разглеждане на спора по същество, което не се извършва в производството по чл. 288 ГПК, каквото е настоящото. Съгласно горепосочения тълкувателен акт, материално правният или процесуално правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. С оглед изложеното, в настоящото производство ВКС не може да преценява кои клаузи от процесния договор са нищожни и на какво основание. Освен това въззивният съд по отношение на капитализирането на процесната главница в процесния договор за кредит с прибавяне на изтекли лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, е констатирал нищожността на договорната клауза, допускаща анатоцизма, т.е. дал е положителен отговор на първия въпрос. Съобразно гореизложеното, не са налице основания за допускане на касационно обжалване по този въпрос.
По втория поставен въпрос, касаещ правната същност на таксите по процесния договор и следва ли съдът да приложи спрямо тях института на погасителната давност, същият също не обоснова допускането на касационната жалба до касация. Първата част от въпроса не е от значение за изхода на спора, доколкото в постановеното решение въззивният съд не е разисквал въпроса, дали таксите представляват по своя характер лихви, поради което не се установява наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Втората част от въпроса не представлява правен въпрос, а довод за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение. Правните въпроси се отнасят не до конкретни действия на съда по разглежданото дело и не до конкретни правнорелевантни факти по разглежданото дело, а до отделна хипотеза, каквато е очертана в определена правна норма. Формулирането на правен въпрос, който е общо важим и стои извън конкретиката на спора, е първото необходимо условие за позитивна селекция на касационна жалба. С оглед изложеното, не са налице основанията за допускане до касационно обжалване и по втория въпрос.
Третият поставен въпрос също не е правен въпрос, той е зададен твърде общо и неясно, при което не може да се изведе значимостта му за изхода на конкретния спор. Доколкото касае проблема за недопустимостта на анатоцизма по процесното правоотношение, както по първия въпрос, следва да бъде посочено, че мотивите на обжалвания акт съдържат удовлетворяващ касаторката отговор. В тях въззивният съд се е произнесъл по наведеното възражение за наличието на анатоцизъм, като същото е уважено, в резултат на което присъдената с първоинстанционното решение главница е редуцирана. Следователно и по този въпрос отсъства общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Четвъртият поставен въпрос се отнася да това, дали съдилищата са длъжни служебно, без наличие на възражение, да се произнесат относно неравноправност на уговорка в потребителски договор. Въпросът е обуславящ, но не се установява наличието на никоя от допълнителните предпоставки за допускане до касация. Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд е съобразил практика на ВКС и на СЕС по поставения въпрос, съгласно която съдът дължи служебна проверка за наличието на неравноправни клаузи по потребителските договори. След като е съобразил съдържанието на договора (лихвения процент, условията и процедурите за неговото изменение, референтния лихвен процент и годишния процент на разходите) съдът е приел, че липсва основание да се приеме, че са налице неравноправни, нищожни, клаузи по договора, с изключение на тези, допускащи анатоцизъм в отношения между търговец и потребител – физическо лице. По въпроса не се установява и наличие на законодателна празнота или противоречива съдебна практика, обосноваващи наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Такива доводи не са посочени и от касатора. С оглед изложеното, не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. – т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос.
По последния въпрос, относно неравноправността на клаузите в договор за банков кредит, в който банката отпуска и се усвоява от клиента кредит в левовата равностойност на определена сума в швейцарски франкове, а се задължава клиентът да погасява в друга валута /в швейцарски франкове/, настоящият състав приема, че същият не е обуславящ за изхода на делото, доколкото не се основава на установени по делото факти и обстоятелства. Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд не е установил наведените от касатора обстоятелства, такива не са твърдяни и от никоя от страните по делото - наличие на потребителски кредит с уговорка за потребителя да погасява кредита в швейцарски франкове. Съгласно дадените в ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС указания, обуславящият въпрос следва да е от значение за изхода на делото, за формиране на решаващите изводи на съда по предмета на спора, обективирани в решението му. Доколкото поставеният от касатора въпрос касае обстоятелства, които са извън предмета на конкретния правен спор, и поради това не са обсъждани в мотивите на обжалвания акт, същият не е в състояние да обоснове наличието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
По отношение на сочената от касаторката вероятна недопустимост на въззивното решение настоящият състав намира, че недопустимо е това решение, което е постановено при отсъствието на положителните процесуални предпоставки и при наличието на отрицателните процесуални предпоставки за съществуване и надлежно упражняване на правото на иск. Недопустимо би било въззивно решение и когато съдът е бил десезиран – например, когато решението е постановено след оттегляне или отказ от иска; когато въззивната инстанция е постановила решение по същество, макар че въззивната жалба е следвало да се остави без разглеждане като недопустима; когато съдът се е произнесъл по непредявен иск или е постановил решение плюс петитум. В случая при служебната проверка не се установява да е допуснато някое от горепосочените нарушения от въззивния съд. Във въззивната жалба са направени възражения /възпроизведени и в касационната жалба/, че исковата молба е подадена след изтичане на предвиденият в чл. 415, ал. 4 ГПК едномесечен срок, както и че заповедта за изпълнение е обезсилена, в резултат на което делото е подлежало на прекратяване. Тези възражения са обсъдени от въззивната инстанция, която е приела, че определението на СРС, с което е обезсилена заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, е отменено от СГС в производството по обжалването му по ч.гр.д. №13936/2017 г., а исковата молба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 415 ГПК, тъй като съобщението до банката - заявител за направеното възражение от длъжника по чл. 414 ГПК й е връчено на 22.05.2017 г., а исковата молба е депозирана на 14.06.2017 г.. Изводите на въззивния съд досежно допустимостта на въззивното производство се споделят напълно от настоящия състав, поради което не са налице основания за допускане на касационно обжалване поради вероятна недопустимост на атакуваното решение.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК - очевидна неправилност, която се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. В настоящия случай, нито са наведени, нито са налице такива квалифицирани състави на неправилност.
На основание гореизложеното, не следва да бъде допускано касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, поради което Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 264304/29.06.2021 г. по в. гр. дело № 11434/2020 г. на Софийски градски съд в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: