34
15
Р Е Ш Е Н И Е
№ 105
София, 15 юли 2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на тринадесети юни две хиляди двадесет и втора година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ
ВАЛЯ РУШАНОВА
при секретар: Мира Недева
и в присъствието на прокурора Божидар Джамбазов
изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова
н. дело № 188/2022 година
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби, подадени от защитниците на подсъдимите Й. А. В. и Д. К. Д. срещу въззивна присъда № 3/16.07.2021 г., постановена по ВНОХД № 266/2020 г. от Апелативен съд – Варна.
В касационната жалба, подадена от името на подсъдимата В., се поддържа, че въззивната присъдата в осъдителната й част е незаконосъобразна, постановена при съществени нарушения на процесуалните правила, довели до порочно формиране на вътрешното убеждение на съда при анализа на доказателствата. В допълнението към жалбата оплакването за присъствие на основанието по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК се аргументира с доводи за порочна доказателствена дейност. Изтъква се, че съдът не е направил обективни анализ и оценка на показанията на свидетеля Н. Р., пренебрегвайки заявеното от него в разпита му пред основания съд в съдебното заседание, проведено на 15.05.2019г. Включването на показанията на свидетелката Р. С. от досъдебното производство се атакува с доводи, че те са негодно доказателствено средство поради съществуващо съмнение за неспазване на правилата, визирани в чл. 139, ал.1 във вр. с чл. 115 от НПК, гарантиращи принципа на непосредственост. В жалбата се съдържат твърдения за фрагментарен анализ на „разпечатките от проведените телефонни разговори“ и се предлага собствен на касатора прочит на съдържащите се данни, постъпили от мобилните оператори. Нарушението на материалния закон се поддържа с доводи за неправилно осъждане на подсъдимите по квалификацията, въведена от обвинението по чл. 213а, ал.3, т. 2 във вр. с ал. 2, т. 2, т. 3, пр. 1 и т. 4, пр.2 във вр. с ал. 1 от НК. Поставя се акцент върху приетото от съда квалифициращото обстоятелство по чл. 213а, ал.2, т. 3 от НК – деянието да е придружено с отнемане на имущество.
В жалбата на подсъдимия Д. Д. са ангажирани основанията по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК. В обхвата на второто основание се претендират допуснати нарушения на принципните норми на чл. 14 и чл. 107, ал.5 от НПК. Излагат се доводи за отсъствие на задълбочен анализ на показанията на свидетеля Н. Р. във връзка с останалия доказателствен материал, съответно игнориране на вече споменатия и в другата жалба разпит от съдебното следствие пред окръжния съд. Настоява се, че в нарушение на процесуалните изисквания в мотивите на присъдата липсва коментар на посочените показания, които според касатора намират подкрепа в доказателствената съвкупност. Идентично е оплакването по отношение на показанията на свидетелката Р. С.. И в тази жалба е отправен упрек за незадълбочено проучване на данните, почерпени от „разпечатките“ на мобилните оператори. Пунктуално се проследява тяхното съдържание и се обобщава, че така направеният анализ разколебава изводите на съда за обективност на съобщените от Р. факти за съпричастност на подсъдимия Д. към инкриминираното деяние. Материалната незаконосъобразност на оспорения съдебен акт се аргументира с доводи, че престъплението по чл. 213а от НК е на формално извършване, а не резултатно, като също се обръща внимание на квалифициращото обстоятелство – деянието да е придружено с отнемане на имущество.
По изложените аргументи и в двете жалби е отправено искане за оправдаване на подсъдимите по чл. 213а от НК или връщане на делото за ново разглеждане.
В съдебното заседание пред третата инстанция подсъдимата Й. В. поддържа жалбата по съображенията, изложени от нейния защитник. По делото е постъпило и писмено становище от защитника в същия смисъл.
Подсъдимият Д. Д. лично и чрез неговия защитник поддържа жалбата и отправените с нея искания.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на обжалвания съдебен акт.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :
І. С присъда № 33/16.05.2019 г., постановена по НОХД № 1462/2017 г., Окръжният съд – Варна е признал подсъдимите Й. В. и Д. Д. за невинни и ги е оправдал по повдигнатите им обвинения за престъпления по чл. 142, ал.2, т. 2 и т. 7 във вр. с ал. 1 от НК и по чл. 213а, ал.3, т. 2 във вр. с ал.2, т.2, т. 3, пр. 1 и т. 4, пр.2 от НК. Със същата присъда подсъдимият Д. Д. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 131, ал.1, т. 12, пр. 1 от НК, за което на основание чл. 305, ал.5 във вр. с чл. 81, ал. 3 от НК не му е наложено наказание.
С атакуваната сега въззивна присъда апелативният съд отменил първоинстанционния съдебен акт в частта, с която подсъдимите В. и Д. са били признати за невинни и оправдани по обвинението по чл. 213а, ал.3, т. 2 във вр. с ал.2, т.2, т. 3, пр. 1 и т. 4, пр.2 от НК; в частта, с която подсъдимият Д. е бил признат за виновен за престъпление по чл. 131, ал.1, т. 12 от НК; в частта за разноските. Признал подсъдимите за виновни в това, че на 16.06. 2013 г., в [населено място] с цел да принудят Н. Й. Р. да се разпореди с вещи на обща стойност 11 123, 40 лева го заплашили с насилие, като деянието е извършено от повече от две лица (подсъдимите и други неустановени лица), придружено с причиняване на лека телесна повреда на Н. Р., придружено с отнемане на имущество, като с деянието са причинени значителни имуществени вреди в размер на 11 123, 40 лева, поради което и на основание чл. 213а, ал. 3, т.2 във вр. с ал.2, т. 2, т. 3, пр. 1 и т. 4 от НК и при условията на чл. 55, ал.1, т. 1 от НК им наложил наказания, както следва: на подсъдимата В. една година лишаване от свобода, изтърпяването на което е отложено за срок от три години на основание чл. 66, ал.1 от НК; на подсъдимия Д. две години лишаване от свобода при първоначален "общ“ режим на изтърпяване и глоба в размер на 5 000 лева.
Подсъдимите са оправдани по първоначалното обвинение относно стойността на вещите за разликата от 11 123, 40 лева до 12 863, 40 лева.
Първоинстанционната присъда е потвърдена в частта, с която подсъдимите са признати за невинни и оправдани по обвинението за извършено престъпление по чл. 142, ал.2, т. 2 и т. 7 във вр. с ал. 1 от НК.
Атакуваните съдебни актове не са единствени по делото. По внесения обвинителен акт срещу двамата подсъдими В. и Д. първоначално е образувано НОХД № 1748/2015 г., като с постановената по него присъда те са били признати за невинни и оправдани по повдигнатите им обвинения. По протест на прокурора с решение № 296/05.12.2017 г., постановено по ВНОХД № 297/2017 г., Апелативен съд – Варна е отменил присъдата и върнал делото за ново разглеждане на окръжния съд.
След връщане на делото е образувано НОХД № 1462/2017 г. Постановената по него присъда № 33/16.05.2019 г. е била предмет на въззивен контрол по ВНОХД № 328/2019 г., проведен по протест на прокурора. С присъда № 5/27.02.2020 г. Апелативният съд – Варна е отменил първоинстанционния съдебен акт и признал подсъдимите В. и Д. за виновни в това, че на 16.06. 2013 г., в [населено място] с цел да принудят Н. Й. Р. да се разпореди с вещи на обща стойност 12 863,40 лева го заплашили с насилие, като деянието е извършено от повече от две лица (подсъдимите и други неустановени лица), придружено с причиняване на лека телесна повреда на Н. Р., придружено с отнемане на имущество, като с деянието са причинени значителни имуществени вреди в размер на 12 863, 40 лева, поради което и на основание чл. 213а, ал. 3, т.2 във вр. с ал.2, т. 3, пр. 1 и т. 4 от НК и при условията на чл. 55, ал.1, т. 1 от НК им наложил наказания, както следва: на подсъдимата В. две години и три месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 5 000 лв.; на подсъдимия Д. три години лишаване от свобода и глоба в размер на 5 000 лева.
На основание чл. 304 от НПК съдът оправдал двамата подсъдими по обвинението по т.2 на ал. 2 на чл. 213а от НК.
Със същата присъда подсъдимите са признати за виновни за извършено от тях престъпление по чл. 142, ал.2, т. 2 и т. 7 от НК, за което В. е осъдена на една година и шест месеца лишаване от свобода, а Д. е осъден на две години лишаване от свобода.
На основание чл. 23, ал.1 и ал. 3 от НК съдът определил общо наказание, както следва: на подсъдимата В. в размер на две години и три месеца лишаване от свобода, изтърпяването на което е отложено на основание чл. 66, ал.1 от НК за срок от три години, към което е присъединено и наказанието глоба; на подсъдимия Д. в размер на три години лишаване от свобода, което да изтърпи при „общ“ първоначален режим, като е присъединено и наказанието глоба.
Тази въззивна присъда е била оспорена по касационен ред единствено от подсъдимите . С решение № 103/17.08.2020 г. по н.д. № 368/2020 г., Върховният касационен съд, първо н.о., отменил въззивния съдебен акт и върнал делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, постановил сега атакуваната присъда № 3/16.07.2021 г. по ВНОХД № 266/2020 г.
ІІ. Предмет на касационен контрол е въззивната присъда в частта й, с която е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимите В. и Д. за извършено от тях престъпление по чл. 213а от НК. Потвърденото оправдаване по повдигнатото обвинение по 142, ал.2, т. 2 и т. 7 от НК не е оспорено от прокурора.
Касационните жалби срещу оспорения въззивен съдебен акт, позоваващи се на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, са основателни, макар не всички изложени в тяхна подкрепа доводи да намират опора в процесуалния закон и в материалите по делото. Идентичността на оплакванията в жалбите за допуснати процесуални пороци, изискващи отмяна на атакувания съдебен акт, позволява общото им разглеждане.
Първо трябва да се направят няколко уточнения. В едната си част предложените аргументи в жалбите дефинират оплакване за необоснованост. Касаторите оспорват доказателствената дейност на въззивния съд, като се твърди, че тя е извършена в отклонение от процесуалните изисквания, което оспорване не предполага упражняване на правомощията на касационната инстанция за оправдаване на подсъдимите. Последно посоченото е възможно, но само в рамките на установената при спазване на процесуалните правила фактология по делото – чл. 354, ал.1, т. 2 във вр. с чл. 24, ал.1, т. 1 от НПК.
Касационната проверка на въззивния съдебен акт в обжалваната му част установи отклонения от стандарта, очертан в разпоредбите на чл. 14, чл. 107, ал.5, чл. 339, ал.3 във вр. с чл. 305 от НПК.
Въззивният съд е проявил процесуална активност и е провел самостоятелно съдебно следствие, в рамките на което е извършен повторен разпит на част от свидетелите, включително на пострадалото лице Н. Р. и на свидетелката Р. С., дал е възможност и на подсъдимите да депозират допълнителни обяснения. Не без основание втората инстанция е проявила критичност към процесуалната дейност, извършена от окръжния съд. При направена констатация за ненадлежна доказателствена и оценъчна дейност, както и при съобразяване на разпоредбата по чл. 339, ал.3 във вр. с чл. 305 от НПК, втората инстанция е следвало да извърши задълбочен и комплексен анализ на доказателствените материали, да изясни всички противоречия на базата на обективно и всестранно изследване, да заяви ясна позиция за тяхното преодоляване и съответен анализ на правото. Доколкото обаче става дума и за проверка на вече постановен от първата инстанция съдебен акт, трябва да се даде и съответен отговор по възраженията на страните, което не е сторено от въззивния съд.
Касационната инстанция отчита доказателствените затруднения по делото, обусловени както от това, че събитията са отдалечени назад във времето, наложило приложението на чл. 281 от НПК по отношение на свидетелските показания, така и от фактическата усложненост на инкриминирания инцидент, обособен в обвинителния акт като две престъпления. Събраните по делото доказателствени материали по отношение на деянието по чл. 213а от НК не изобилстват от преки и първични (с оглед на източника) доказателства относно главния факт, което е поставяло пред решаващия съдебен състав необходимостта от задълбочена проверка на всеки от наличните доказателствени източници и на изводимите от тях данни. В центъра на формираната доказателствена съвкупност обяснимо са поставени показанията на пострадалия Р.. Кредитирането на данните, съобщени от него, съставляващи основен носител на обвинителни факти, е предполагало аналитично разискване за надеждността на свидетелските му показания.
Втората инстанция се е разграничила от преценката на основния съд относно тяхната противоречивост и неубедителност. В мотивите на въззивната присъда е отразено, че споделеното от Р. в многобройните му разпити на досъдебното производство и в рамките на съдебната фаза е останало непроменено. В хода на съдебното следствие пред въззивния съд свидетелят Р. е разпитан отново, като е приложена процесуалната техника по чл. 281, ал.5 във вр. с ал.1,т. 1 и т. 2, пр.2 от НПК единствено по отношение на показанията му от разпита, проведен на 11.12.2013 г., л. 116, т. 1 от досието на досъдебното производство. Защитата е направила искане да бъдат прочетени по този ред и част от показанията му, депозирани пред окръжния съд, отразени на л. 262 от НОХД № 1462/2017, с.з. от 15.05.2019 г. и съдържащи негово конкретно изявление – „След като ходихме с таксито се върнахме в заведението“. Съдът напомнил, че въпросните показания са дадени в рамките на настоящето производство, поради което са част от него и не се налага отново те да бъдат включвани по реда на чл. 281 от НПК. Приемайки пояснението на съда, в хода на съдебните прения защитата, позовавайки се на посоченото изявление, е оспорвала обективността на съобщената от Р. информация - че той, двамата подсъдими и неустановени лица се качили в лек автомобил „черно БМВ“ и заедно отишли до дома на свидетеля Н. Г. Н., от когото да вземе паричен заем, както и за последвалите действия на подсъдимия Д., свързани с предаването на инкриминираните вещи. В тази връзка защитата е акцентирала и върху изнесените данни от свидетеля Н. относно възприятията му, че Р. е пристигнал с таксиметров автомобил, в който е видял присъствието само на жена.
Прегледът на мотивите на въззивната присъда показва, че изявлението на Р., съдържащо се в тези негови показания, е останало извън вниманието на решаващия въззивен съдебен състав, независимо, че с оглед посоченото по-горе, те са третирани като елементи на доказателствената съвкупност. Въззивният съд е дължал обсъждане на поставените от защитата въпроси, независимо дали ги счита за основателни, или не. Това е било наложително, защото с доводите се е атакувала обективността на доказателствен източник, който всъщност е поставен в основата на осъдителния съдебен акт. Изискването за отговор произтича от задължението на въззивния съд да извърши служебна проверка на първоинстанционната присъда в нейната цялост, като без значение са пълнотата на оспорването и доколко то е убедително поднесено. В този смисъл не са лишени от основание доводите на касаторите, че съдът не е изложил в съдебния си акт съображения по така повдигнатите възражения, оставяйки без коментар показанията на Р. в тази им част, които са имали отношение към поддържаната защитна теза. Съвсем отделен е въпросът за оценката на посоченото изявление на Р.. Конкретно, дали то следва да се отчете като компрометиращо достоверността на показанията му, възприети от съда, или е извадено от контекста на цялостния му разказ, поради което не поставя под съмнение надеждността на доказателственото средство.
Впрочем, оспорваната обективност на съобщените от Р. данни както пред първата инстанция, така и пред въззивния съд, е аргументирано от защитата със съзрени от нея множество несъответствия и противоречия в депозираните от него многобройни показания в различните етапи на производството. Окръжният съд не е прилагал процедурата по чл. 281 от НПК, а въззивният съд само частично по отношение на вече споменатите по - горе показания от разпита в досъдебната фаза. Правомощието на съда да използва визираните в закона процесуални техники за приобщаване на доказателствените материали не е предоставено на усмотрението на съда, а с оглед изискването на чл. 13, ал.1 от НПК се упражнява при наличието на предпоставките за това. Апелативният съд се е въздържал да извърши пълноценна проверка дали е настъпила съществена промяна в съдържанието на показанията на Р. от двете фази на процеса. Процедирайки по този начин, съдът е пропуснал и да даде отговор на въпроса дали ангажираните от защитата доводи за непоследователност и противоречивост в свидетелските показания се отнасят до съществени факти, относими към предмета на доказване. Така всъщност е лишил от убедителност разсъжденията си за достоверност на съдържимата се в показанията на Р. доказателствена информация. Настоящият състав държи да отбележи, че решаващите състави по фактите имат суверенното право да кредитират отделни доказателствени източници, но следва да сторят това при внимателна, логична и задълбочена проверка преди да отдадат доверие на релевантната информация, съдържаща се в тях, изцяло или само в определени части. В противен случай търпят упрек за игнориране и еднопосочно тълкуване на доказателствата и средствата за тяхното установяване.
Апелативният съд е утвърждавал достоверността на свидетелстването на Р., съпоставяйки показанията му с други доказателствени източници, и принципно този подход е допустим. В доказателствената дейност обаче се наблюдават известни непрецизности и противоречивост. Така в мотивите към присъдата (л. 151 от делото) съдът е отбелязал, че фактът на излизането на подсъдимите и свидетеля Р. от заведението се потвърждавало от показанията на свидетелите П. Г., Е. Й. и Р. С.. Последно посоченият свидетел не е разпитван пред окръжния съд, като в съдебното заседание от 15.05.2019 г. на основание чл. 281, ал.1, т. 5 от НПК са прочетени неговите показания от разпита му, проведен на 22.01.2014 г. в досъдебната фаза. Прегледът на съдържанието им не позволява направеното от съда заключение, че той е утвърдил излизането на Р. и подсъдимите от заведението. Нещо повече, в последвалото изложение на л. 152 от делото съдът е подчертал, че не се доверява на показанията на Р. С., защото именно той „е един от мъжете, според свидетеля Р., които са придружили подсъдимия Д. до неговата маса и пред заведението, а според С. подсъдимият Д. се приближил до масата на Р., където са разговаряли около 5 минути, след което се върнал на своята маса“. Цитатът е достатъчен, за да се покаже не само допуснатата противоречивост в мотивите, но и твърде неясния критерий, използван от съда, за да отхвърли обективността на показанията на Р. С., след като в изложената по-напред фактическа обстановка не са отразени факти, че именно този свидетел е измежду лицата, излезли пред заведението. В този смисъл загатнатата в мотивите теза за евентуалната заинтересованост на свидетеля С. като фактор, поставящ под съмнение достоверността на показанията му, е останала неубедително защитена. Последно посочените недостатъци разбира се не биха могли самостоятелно да обусловят наличие на основанието по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, но илюстрират допуснатото от въззивния съд отклонение от изискванията на чл. 314 от НПК.
Доводите на жалбоподателите за процесуална негодност на приобщените от въззивния съд показания на свидетелката Р. С., депозирани в хода на досъдебното производство при разпита й от 17.06.2013 г., т.2, л. 7-8, се аргументират с твърдения, че тя е разпитвана от конкретен полицейски орган във времевия интервал, отразен в протокола от 10, 55 ч. до 17, 20 ч., в който интервал същият полицейски орган е провел още два разпита – на свидетелите А. Т. (проведен от 10,55 ч. до 11,30 ч, т. 2, л. 3-4) и на свидетеля П. Г. (проведен от 13,00 до 13, 45ч., т. 2, л.5-6).
Вярно е заявеното в жалбите, че данните по делото сочат на частично припокриване на времевия диапазон при провеждането на посочените разпити. Въпреки изтъкваните в тази насока възражения от защитата (виж, съдебни прения от с.з. на 16.07.2021 г., л. 135 –гръб и сл.), въззивният съд се е въздържал да ги обсъди. Дори и да са счетени като несъстоятелни, например защото иде реч за техническа грешка/пропуск, те е следвало да получат съдебно внимание, не само защото така се е поставяла по съмнение доказателствената стойност на протокола за разпит, но и поради това, че С. добросъвестно след прочитането им ги е поддържала като „най достоверни“, защото са били депозирани непосредствено след инкриминираните събития – виж, л. 60, с.з. от 05.11.2020 г.
Извън вниманието на съда е останал и друг процесуален проблем. Съдът е приел, че деянието е придружено с причиняване на лека телесна повреда на Р.. Проследеното в пункт първи от настоящето решение процесуално развитие на делото очертава, че с първата по ред въззивна присъда подсъдимите са били оправдани на основание чл. 304 от НПК относно квалифициращото обстоятелство по т. 2 на ал. 2 на чл. 213а от НК, за което е постановен изричен оправдателен диспозитив. Това оправдаване не е било оспорено от прокурора, а касационното производство по н.д. № 368/2020 г. е било инициирано само по жалба на подсъдимите. В решението си касационният състав е констатирал, че в диспозитива относно престъплението по чл. 213а от НК в текстовата му част и двамата подсъдими са признати за виновни в това деянието да е придружено и с причиняване на лека телесна повреда, но по отношение на това квалифициращо обстоятелство е постановен отделен диспозитив за оправдаването им, който съответства и на изложените мотиви в атакуваната въззивна присъда.
Принципно при връщане на делото за ново разглеждане компетентният да го разгледа съд не разполага с възможност да осъди оправдан подсъдим, ако присъдата/решението не са били отменени по протест на прокурора (или жалба на частния обвинител/частния тъжител). За да възникне възможност за осъждане, е необходимо да е било отправено съответно на това правомощие искане пред касационната инстанция, по повод именно на което да е постановено отменителното решение. Решаващият съдебен състав е пренебрегнал въпроса дали при създалата се процесуална ситуация осъждането на подсъдимите по първоначалното обвинение по чл. 213а от НК, включващо и това квалифициращо деянието обстоятелство, не е в нарушение на забраната reformatio in pejus, поради което и в съдебните мотиви не присъства следващата се аргументация защо се счита, че коментираната забрана в конкретния случай не действа.
На следващо място, не без основание в жалбите се акцентира върху приетото от съда квалифициращо обстоятелство по чл. 213а, ал.2,т.3 от НК – деянието е придружено с отнемане на имущество. В нарушение на изискванията на чл. 305 от НПК, приложими с оглед препращането по чл. 339, ал. 3 от НПК, в мотивите на присъдата декларативно е посочено, че това квалифициращо обстоятелство е налице, без да са изложени каквито и да са съображения в тази връзка. Известно е, че в случаите по чл. 213а, ал.2, т. 3 от НК отнетото (унищожено или повредено) имущество се явява допълнителен предмет на престъплението. Тези форми на въздействие върху чуждото имущество са част от упражнената принуда и чрез тях деецът се стреми да мотивира изнудваното лице да предприеме имущественото разпореждане. Въззивният съд не се наел да обсъди тази специфика на изнудването, съпроводено с отнемане на имущество, в рамките на приетите от него фактически обстоятелства. Пълната липса на мотиви по въпрос, съществен за приемане на съставомерно поведение на подсъдимите и по това квалифициращо обстоятелство, отнасящ се и до приложението на материалния закон, препятства касационната проверка да проследи начина на формиране на съдебната теза.
Накрая, в мотивите на въззивната присъда са изложени принципни разсъждения за обективните и субективни елементи от състава на престъплението по чл. 213а от НК, за това, че същото е на формално извършване, почерпени от изразяваните становища в цитираните от съда решения на върховната съдебна инстанция. Няма пречка съдебните инстанции да се позовават на установена съдебна практика, но трябва да се държи сметка дали използваните източници разрешават идентична проблематика, като тази по дело, за което съдът следва да се аргументира. В конкретния случай отразените в тази връзка съображения в преобладаващата си част са свързани единствено с информацията, съобщена от свидетеля Р., като това би било напълно допустимо, ако в доказателствената и оценъчна дейност на съда не са допуснати посочените по – горе процесуални недостатъци.
С оглед на всичко изложено настоящият състав намира, че в обжалвания съдебен акт не е направен прецизен и цялостен анализ и оценка за допустимост, годност и достоверност на доказателствените източници, за да се установи безупречна съдебна дейност, поради което и доводите за допуснато нарушение по смисъла на чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК са основателни. Констатираните нарушения подлежат на отстраняване единствено по реда на чл. 354, ал.3, т. 2 от НПК – чрез връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. В рамките на процедурата по глава двадесет и първа от НПК новият съдебен състав следва да отстрани допуснатите нарушения, обусловили основанията за отмяна на сега атакуваната въззивна присъда, да извърши качествено и пълноценно проучване на доказателствените материали, позволяващо коректни изводи по фактите и тяхната правна оценка.
С оглед изхода на делото в тази инстанция, съответно основанието за отмяна на въззивното решение, не е необходимо обсъждане дали и доколко правилно е приложен материалният закон, който въпрос следва да получи отговор при новото разглеждане на делото.
За пълнота на изложението настоящият съдебен състав намира за необходимо да отбележи и следното : Чрез пространното изложение в жалбите, свързано с проследяване на отразеното в „разпечатките от мобилните оператори“ за проведените комуникации от подсъдимите и свидетеля Р., регистрации на ползваните от тях телефони, отчетени от клетъчните антени (клетки), на практика се съдържа очакване касационната инстанция да направи собствен доказателствен преглед на поднесените данни, с каквото правомощие не разполага, тъй като не е налице хипотезата на чл. 354, ал.5, изр. 2 от НПК. Доколкото изводимите от посочените източници данни са част от комплекса на доказателствата, на чиято основа е обоснован съдебният акт, при новото разглеждане на делото следва да бъдат внимателно обсъдени.
Предвид на гореизложеното и на основание чл. 354, ал.3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ присъда № 3/16.07.2021г. на Апелативен съд- Варна, постановена по ВНОХД № 266/2020 г., ОСВЕН В ЧАСТТА, с която е потвърдено оправдаването на подсъдимите Й. А. В. и Д. К. Д. по обвинението по чл. 142, ал.2, т.2 и т. 7 във вр. с ал. 1 от НК.
ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане в отменената част на въззивния съд от друг състав от стадия на съдебното заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.
|