Р Е Ш Е Н И Е
№ 173
С о ф и я, 10 януари 2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 27 с е п т е м в р и 2019 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
СПАС ИВАНЧЕВ
при секретар Мира Недева
и в присъствието на прокурора Стелияна Атанасова
изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски
наказателно дело № 698/2019 година.
С касационна жалба от защитника на подсъдимия К. Г. И. от Бургас адв.Д.Б. от АК-София се обжалва решение № 87 от 13.05.2019 г., постановено по ВНОХД № 63/2019 г. от Апелативен съд-Пловдив с доводи за наличие на касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК и алтернативни искания за отмяната му и на потвърдената първоинстанционна присъда и за връщане на делото за ново разглеждане от прокурора или признаването на подсъдимия за невинен и оправдаването му от касационната инстанция.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата.
Подсъдимият К. И. лично и чрез защитника си адв.Б. поддържат жалбата и молят да бъде уважена по изложените в нея доводи и отправени искания.
Върховният касационен съд провери правилността на обжалваното решение в пределите на чл.347 от НПК, като съобрази следното :
С присъда № 1 от 15.01.2019 г. по НОХД № 104/2016 г. Окръжен съд-Стара Загора е признал подсъдимия К. Г. И. от Бургас за виновен в това, че на 28.08.2016 г. в [населено място], област Стара Загора, без надлежно разрешително държал прекурсор – ефедрин/псевдоефедрин в следови количества и материали за производство на високорискови наркотични вещества – метамфетамин, а именно – натриева основа, солна киселина, фосфорна киселина, йод, червен фосфор, разредител АМБ и на основание чл.354а, ал.1, изр.последно от НК при условията на чл.54 от НК го е осъдил на 3 години лишаване от свобода и 20 000 лева глоба в полза на държавата.
С присъдата подс.И. е признат за виновен и в това, че по същото време и място държал без надлежно разрешително с цел разпространение високорискови наркотични вещества – метамфетамин 19,8159 грама с наркотично действащ компонент 29,6 тегловни процента на стойност 495,39 лева и метамфетамин 15,9036 грама с активен наркотично действащ компонент 33,3 тегловни процента на стойност 397,59 лева или общо на стойност 892,98 лева и на основание чл.354а, ал.1, изр.1-во, пр.4-то от НК при условията на чл.54 от НК го е осъдил на 2 години лишаване от свобода и 5 000 лева глоба в полза на държавата.
На основание чл.23, ал.1 от НК съдът е групирал двете наказания, като е наложил общо най-тежко за двете престъпления наказание от 3 години лишаване от свобода, което да се изтърпи при първоначален общ режим, към което е присъединил на основание ал.3 и наказанието от 20 000 лева глоба в полза на държавата.
На основание чл.59, ал.1 и 2 от НК от размера на наказанието лишаване от свобода е приспаднал срока на предварителното му задържане от 29.08.2016 г. до 11.05.2017 г.
На основание чл.354а, ал.6 от НК е отнет в полза на държавата количеството високорисков наркотик, като е постановено след влизане на присъдата в сила същият да бъде унищожен.
Разпоредено е с веществените доказателства по делото – различни материали за производството на високорисковото наркотично вещество и други вещи без стойност, като е постановено те да се унищожат след влизане на присъдата в сила.
В тежест на подсъдимия са присъдени направените по водене на делото разноски в размер общо на 1 303,59 лева.
Присъдата е била обжалвана от защитника на подсъдимия адв.Б. като неправилна, незаконосъобразна, постановена при допуснати съществени нарушения на процесуални правила, по „невалиден обвинителен акт” и заради осъждането му изобщо с искане за отмяната й и постановяване на нова присъда за неговото оневиняване по предявените му обвинения, но с решението си, предмет на настоящата касационна проверка, Апелативен съд-Пловдив я е потвърдил изцяло.
Касационната жалба на защитника на подсъдимия визира допуснати съществени процесуални нарушения при анализа на доказателствените източници и от въззивния съд, повлияло на правилното приложение на материалния закон и рефлектиращо върху справедливостта на неговото осъждане въобще с отправяне на искания за отмяна на обжалваното решение и потвърдената с него присъда и за връщане на делото за новото му разглеждане на досъдебното производство, алтернативно за оневиняването му изцяло от касационната инстанция по предявените обвинения.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение приема касационната жалба за подадена в законоустановения срок, от страна с право на жалба, срещу подлежащ на основание чл.346, т.1 от НПК на касационна проверка въззивен съдебен акт и като такава за допустима, а разгледана по същество, според мнозинството от настоящия касационен съдебен състав, за НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения :
Основното възражение на защитата на подсъдимия за „невалиден обвинителен акт” се основава на доводите им за порочно проведено разследване по образуваното срещу него досъдебно производство и внасяне на обвинение в съда от наблюдаващ прокурор, който не е бил безпристрастен, в нарушение на изискванията на чл.56 и чл.122, ал.1 от Конституцията на Република България (КРБ) и на чл.6, т.1 от КПЧОС, утвърдено от първоинстанционния съд с отвода му в разпоредителното заседание, след което обаче незаконосъобразно съдът дал ход на делото с участието на друг обвинител от ОП-Стара Загора и постановил осъдителната за подс.И. присъда, която неправилно била потвърдена от незаконен съдебен състав на въззивната инстанция с решението, подложено на настоящата касационна проверка. На тази основа се правят алтернативните искания за отмяна на постановените от двете инстанции съдебни актове и за връщане на делото от стадия на досъдебното производство за отстраняване на визираните в касационната жалба съществени нарушения на процесуалните правила или след отмяната им подсъдимият да бъде оправдан от касационната инстанция по предявените му обвинения.
Доколкото първенстващо за касационната проверка е законосъобразното извеждане на правно значимите във връзка с повдигнатите на подс.И. обвинения фактически обстоятелства въз основа на събраните на досъдебното производство и проверени в съдебната фаза на процеса доказателства при спазване на процесуалните изисквания за гарантиране на правото му на защита, най-напред се дължи отговор за наличие или не на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК.
В Конституцията на РБ и в КПЧОС е разписан като основен принцип в правораздаването правото на всеки гражданин на справедливо гледане на делото от безпристрастен съд при наличие на наказателно обвинение „във всички стадии на процеса”, гарантирано с разпоредбите на чл.29, чл.30, чл.47 и чл.53 от НПК. Константна е практиката на националните ни съдилища и тази на ЕСПЧ за приложимите критерии/тестове по тяхното спазване, за които няма спор по делото. В редица свои решения (виж Падовани срещу Италия, 1993 г., Пиерсак срещу Белгия, 1982 г., Хаушилд срещу Дания, 1989 г., Киприану срещу Кипър, 2005 г. и др.) на ЕСПЧ е отбелязана първостепенната важност за всяко едно демократично общество съдилищата да внушават доверие най-вече у обвинения, като се припомня разграничението между субективния подход, който цели да установи личното убеждение или интерес на даден съдия (също и прокурор или разследващ орган – бел.ВКС) по конкретното дело и обективния, който определя дали той е дал гаранции, така че да бъде изключено всяко основателно съмнение в това отношение. И докато при прилагане на субективния тест личната безпристрастност трябва да се предполага до доказване на противното и е трудно да се изведе нарушение на чл.6 от КПЧОС за субективна предубеденост, този съд в повечето случаи се е насочвал в изследването си към обективния подход.
В настоящия случай наблюдаващият досъдебното производство прокурор от ОП-Стара Загора М.И. е изложил в проведеното на 10.05.2018 г. разпоредително заседание по делото с негово участие компромисни съображения, като е отрекъл да бъде подозиран в пристрастие и не си е направил самоотвод, давайки възможност или прехвърляйки отговорността на съда да уважи или не искането на защитника и на подсъдимия да бъде отведен от разглеждане на делото като обвинител. Съдът в мотивите на определението си е обсъдил само представените от адв.Б. решения по двете граждански дела, водени от подзащитния му подс.К.И. като ищец, едното в ОС-Стара Загора за обезщетяване на вредите му от прекалено дългото и накрая прекратено наказателно производство (от 26.05.1998 г. до 01.02.2012 г.) с неоснователно повдигнати му и от районния тогава прокурор И. тежки обвинения и другото в ОС-Бургас за овъзмездяване на вредите, причинени от незаконното му задържане над допустимия по НПК срок от 28.04.2017 г. до 15.05.2017 г. по настоящето наказателно производство, наблюдавано от същия прокурор. Съобразявайки само тези осъдителни решения за изплащане от Прокуратурата на РБ на ищеца И. на различни суми за допуснатите нарушения и без да изследва законосъобразността на функционалните действия на прокурора И. по ръководството и надзора на дейността по разследването на разследващия орган старши разследващ полицай М.П. по настоящето досъдебно производство, които биха могли да сочат за негова пристрастност и да са нарушили правото на защита на обв.И., съдът прибързано е достигнал до извод за основателност на искането и го е отвел от участие по делото. Не е било проверено към кой момент е възникнало такова основание за отвод/самоотвод на М.И. като прокурор по досъдебното производство, свързано с конкретиката по делото за наличие или не на неправомерни или будещи основателно съмнение в безпристрастността му негови действия.
Отводът/самоотводът на съдия, прокурор, разследващ орган не е самоцелно процесуално действие, било право (според вътрешното му убеждение), било задължение да се гарантира на обвиняемия/подсъдимия безпристрастно разглеждане на делото за негово противоправно или не поведение. Защото например личното им познанство с него или старо осъждане, включително допуснати пропуски заради непрофесионализъм, липса на достатъчен опит не обективира поначало пристрастност или необективност, особено за органите на съдебната власт, осъществяващи ръководни функции в процеса по допускане, събиране и оценка на доказателствата за фактите от кръга по чл.102 от НПК. Затова и акцентът в решенията на ЕСПЧ е поставен върху независимостта на съда и неговата безпристрастност като краен решаващ орган в процеса. Това според НПК на РБ важи и за прокурора като такъв орган с решаващи функции след приключване на разследването по делото (виж и решението на ЕСПЧ по делото „Грийвс срещу Обединеното кралство, 2000 г.).
За отвода на прокурор И. още на досъдебното производство защитникът на подс.И. се е мотивирал с неоснователното му, според тях, задържане, бавене на разследването, в частност на разпита на „основни” свидетели - Г.Г. (майка на обвиняемия) и на Хр.К. пред съдия, който обаче не бил привлечен като негов съучастник, както и заради неоснователен отказ да се върне иззетото МПС и откритата в обвиняемия сума и незаконосъобразно повдигнатото му второ по-тежко обвинение. По тези обстоятелства са се произнасяли няколкократно както двете съдебни инстанции в четирите контролни производства по чл.65, ал.1 от НПК по искания на защитника за промяна на мярката за неотклонение на обв.И. „задържане под стража” в по-лека, така и административните ръководители на ОП-Стара Загора, АП-Пловдив и прокурор от ВКП, които не са констатирали основание за отвода му и са удължавали срока за разследване по делото, като са потвърждавали взетите му мерки за неотклонение.
Като последица от отвода на прокурора И. като негов „самоотвод”, в касационната си жалба защитникът коментира единствено с довода, че пристрастността на прокурор И., изводима от „двете съдебни производства” (може би гражданските дела) е довело до изготвяне на „невалиден” обвинителен акт и оттам до незаконосъобразно развитие на процеса в съдебната му фаза, включително и заради постановяване на обжалваното въззивно решение от незаконен състав, настоявайки за връщане на делото в стадия на досъдебното производство.
Както бе посочено по-горе, прокурор И. не си е направил самоотвод, а е бил отведен от съдебния състав въз основа само на представените в разпоредителното заседание решения (едното влязло в сила, другото малко по-късно) по предявените от подс.К.И. като ищец с частично уважени претенции за обезвредата му на основание чл.2 от ЗОДОВ от Прокуратурата на РБ, без да е изследвано наличие или не на обективни данни за негова пристрастност и към кой момент от досъдебното производство. Този пропуск обаче е бил отстранен във второто поред разпоредително заседание на 27.06.2018 г. във връзка с искането за защитата за връщане на делото на досъдебното производство, което е било отхвърлено поради липса на твърдяните съществени нарушения на процесуалните правила, свързани с конкретни процесуални действия от страна и на прокурора И.. Това становище на окръжния съд е било проверено от АС-Пловдив и с определение № 468 от 10.07.2018 г. по ВЧНД № 400/2018 г. първоинстанционното определение е било потвърдено. Именно поради липсата на протест въззивният съд не е могъл да се занимае с правилността на отвода на прокурор И., като проверката му е обхванала изцяло дейността по разследването по делото, липсата на неоснователно отказани искания на защитата за допускане и събиране на доказателства съобразно изискванията на чл.107, ал.5 от НПК, както и на каквито и да е други процесуални нарушения, довели до ограничаване на правото на защита на обвиняемия. Това определение, постановено от същия съдебен състав, както и обжалваното понастоящем пред ВКС решение, не е сред посочените в чл.29, ал.1 от НПК (след отмяната на б.”г”, ДВ бр.63/2017 г.) като основание за последващ отвод и не води до незаконен съдебен състав по смисъла на чл.348, ал.3, т.3 от НПК, като обхватът на въззивната проверка е извършена в рамките на чл.248, ал.1, т.3 от НПК. Такива процесуални нарушения не се констатират при произнасянето на съдебните състави по реда на чл.65, ал.1 и ал.9 от НПК и при постановяване на определението по чл.249, ал.3 вр.чл.248, ал.1, т.3 от НПК. Спазвани са ограниченията при изследване на обстоятелствата по чл.63, ал.1 от НПК само до наличие или не на обосновано предположение обвиняемият да е извършил престъпление и съществува или не реална опасност той да извърши друго престъпление или да се укрие, без да са обсъждани доказателствата по делото с изводи за ангажиране на отговорността му. Спазена е и забраната в ал.4 на чл.248 от НПК в разпоредителното заседание да не се обсъждат нарушения, свързани с допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата и доказателствените средства. Поради това не са били налични данни в подкрепа на исканията на жалбоподателите за отводи на съдебните състави и за допуснати съществени процесуални нарушения, свързани с нормата на чл.29, ал.2 от НПК, визирани сега в касационната им жалба.
ВКС приема, че не са налице допуснати съществени процесуални нарушения при проведеното под надзора на прокурор М.И. разследване на досъдебното производство. Липсват каквито и да е обективни данни същият да е проявил пристрастие и необективност по ръководството на разследващия орган старши разследващ полицай М.П.. Същата е извършвала следствените действия съобразно тактиката по разследване и във времето, когато делото не е престоявало в съдилищата или горестоящите прокуратури по исканията за промяна на мярката за неотклонение и по различни жалби на защитника. Твърденията на последния при разглеждане на исканията по чл.65, ал.1 от НПК за водено в ОС-Стара Загора гражданско дело за обезвреда на подс.И. за прекратеното наказателно производство, няма как да са били онагледени с решенията на двете съдебни инстанции, представени едва в първото разпоредително заседание по НОХД. От тях не може да се направи извод, че наблюдаващият прокурор И. е бил мотивиран от исковите претенции на обв.И. и да е проявил заинтересованост от изхода на делото с осъждането му, заради което внесъл в съда „невалиден” обвинителен акт с двете обвинения.
Без наличието на такива особени обстоятелства, чрез които да се прояви заинтересоваността или предубедеността на прокурора, не може да се презумира неправилно осъществяване на процесуалната му функция в разрез със законовите изисквания и събраните по делото доказателствени източници. Субективното несъгласие на обвиняемия с привличането му към наказателна отговорност по реда и начина, уреден в закона не представлява основание за отвод на прокурора и основателно горестоящите прокурори са отхвърлили исканията му в тази насока. И пред ВКС не се сочат и не се констатират обективни данни за външно проявена позиция от прокурора И., на базата на които да се счете за предубеден. От друга страна, същностната разлика на такива действия, които дават основание за отвод от тези, водещи до пороци в процесуалната дейност на съд или прокурор е, че чрез първите се демонстрира по обективен път недопустимо пристрастие на решаващия орган, докато при вторите се касае за допустима от закона суверенна преценка на същия този орган. В случая основните доказателства по делото са били събрани в първите няколко месеца, извършени са били разпитите на св.Г.Г. (която като майка на подсъдимия се е отказала да свидетелства в съдебното следствие) и св.Хр.К., като се е изчаквало изготвянето на ВДС по приложените СРС, заради което се е стигнало до забавяне приключването на досъдебното производство. Не е налице тенденциозност в разследването, тъй като органите на досъдебното производство не са насочили вниманието си към приобщаване само на обвинителни доказателства, при пълно игнориране на оправдателни такива, за каквито не се и твърди в касационната жалба.
В жалбата си защитникът не оспорва процесуалната изрядност на обвинителния акт, изготвен от прокурор И. с оглед изискванията на чл.246 от НПК, а че е взето решение за внасянето му от проявил пристрастие прокурор, въз основа на невярната му оценка на доказателствените източници, на тяхната достоверност и относимост към поведението на подзащитния му. Този процесуален проблем е бил правилно и законосъобразно разрешен от двете контролирани инстанции и не е налице допуснато съществено процесуално нарушение.
Както е отбелязал в решението си № 14 от 09.10.2018 г. по к.д. № 12/2017 г. Конституционният съд на РБ, в т.10, относно конституциосъобразността на оспорените пред него разпоредби за допустимите отстраними съществени процесуални нарушения, водещи до прекратяване на съдебното производство и връщане на делото в досъдебната му фаза и преклудирането им след разглеждането им в разпоредително заседание, извън тях остават всички останали възражения по допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствата, ползващи страните в придобитото им процесуално качество в съдебния процес като централна част на наказателното производство. Именно в тази фаза на процеса „са запазени всички необходими предпоставки за ефективно им участие в процесуалната дейност на съда по надлежно приобщаване на доказателствените материали и по установяване на обективната истина и не се засягат основополагащите права на обвиняемия по чл.55 от НПК”. Съобразно това решение и обявената за противоконституционна разпоредба на чл.351, ал.2 от НПК ВКС в мнозинството си намира, че макар окръжният съд да не е имал основание за отвеждане на прокурора И. от участие по делото, това нарушение е несъществено и не е нарушило правото на защита на обвиняемия И. най-малкото заради уважаване на искането му в тази насока. С действията си този прокурор не е обективирал по никакъв начин пристрастие при ръководството на досъдебното производство, като въпреки отказа на разследващия орган е указал да се проведат исканите от защитника разпити на св.Г. и Хр.К., последният и пред съдия. Друг е въпросът за забавата на разпита на св.Г. поради шиканиране при призоваването й, както и на св.К. пред съдия, при който за неучастието на обв.И. и на защитника му адв.Б. не са представени доказателства за налични уважителни причини, подробно изследвано от съда по съществото на делото. В крайна сметка изготвянето и внасянето на обвинителен акт в съда против обв.И. от прокурора И. е част от правомощията му по чл.242 от НПК и е свързано с преценката му дали на досъдебното производство има допуснати съществени процесуални нарушения, дали са събрани достатъчни доказателства и тяхната оценка за поддържане на предявените на обвиняемия обвинения. По този начин е осигурена възможността на същия в условията на публичност, равнопоставеност и състезателност да участва в събирането и проверката на ангажираните от прокурора доказателства и да оспори правната им оценка за доказване на невинността си, реализирана в производството пред двете инстанции по фактите и без участието на прокурора И.. Обвиненията в обвинителния акт съответстват на предявените му от разследващия орган и не внасят каквато и да е изненада за защитата му, поради което няма основание да се приеме, че с внасянето му в съда прокурорът И. е нарушил по някакъв начин правото на защита на подс.И.. Поддържаното на това основание възражение за наличие на съществено процесуално нарушение, даващо основание за отмяна на съдебните актове на двете инстанции и за връщане на делото от ВКС на фаза досъдебно производство, с каквото правомощие касационната инстанция не разполага (виж чл.354, ал.3 НПК), е неоснователно и следва да се остави без уважение.
Във връзка с доказателствения анализ и на двете инстанции по фактите в жалбата липсват каквито и да е доводи за неправилност, като се акцентира върху липсата на безпристрастност и на въззивния съдебен състав, утвърдил отхвърлянето на възражението на защитата в разпоредителното заседание за връщане на делото на досъдебното производство поради липса на „валиден” обвинителен акт. Освен че такова възражение пред въззивната инстанция е било недопустимо съгласно чл.320, ал.2 от НПК, ВКС съобразно правомощията си и обявената като противоконституционна разпоредба на ЗИДНПК, касаеща чл.351, ал.2 от НПК, го приема за неоснователно и не може да доведе до целения от защитата ефект.
След окръжния, и въззивният съд са извършили прецизна проверка на процесуалната изрядност при събиране и оценка на доказателствената съвкупност. С отказа на майката на подсъдимия св.Г. да свидетелства поднесената от нея теза при разпита й на досъдебното производство с участието на нейн повереник адв.Г. не е могла да бъде ползвана, освен че не е била и подкрепена от каквито и да е доказателства за оневиняване на подс.И.. С особено внимание и двете инстанции са се отнесли към показанията на св.Хр.К., отхвърляйки дадените от него в съдебното следствие и убедително позовавайки се на тези от досъдебното производство, включително пред съдия. Те са обсъдени и като възможен „оговор” срещу подс.И., проверявайки достоверността им чрез другите събрани по делото доказателства. В хода на съдебното следствие са били уважени всички относими към предмета на доказване искания на защитника на подсъдимия за непосредствен разпит на свидетелите, на вещите лица, като не са оспорени протоколите за претърсване и изземване на дома на сем.Г. и външната постройка в двора на имота на подс.И., където са открити, а впоследствие изследвани материали, определени от експертите като прекурсори за производството на високорискови наркотични вещества. В тази насока не се правят каквито и да е възражения и няма основание за повече съображения от касационната инстанция за липса на касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Въззивният съд в пълнота е изпълнил задълженията си по чл.339, ал.2 от НПК, няма преиначени или пренебрегнати доказателства нито във вреда на подсъдимия, нито в подкрепа само на обвинителната теза, даден е убедителен и законосъобразен отговор на всички възражения на защитата и не може да се направи извод за пристрастие и предубеденост на въззивния съдебен състав при решаване на делото.
Неправилното приложение на материалния закон е заявено бланкетно, без никакви правни доводи. ВКС приема, че е приложен законът, който е следвало да се приложи. Още на досъдебното производство защитата е настоявала обвинението на подс.И. и на „съучастника му” св.Хр.К. евентуално да се ограничи до производството на високорискови наркотични вещества, възразявайки срещу по-тежкото обвинение за държане на прекурсори за тяхното производство. Относно последното се възразява, че било несъставомерно, тъй като не било доказано да е „с цел разпространение”. Това възражение е против регламента на законовата норма, тъй като и в случая целта за държане на прекурсорите е била производството на високорисковото наркотично вещество с цел разпространението му, реализирана чрез държането с такава цел от подс.И. на намерения в хладилника на родителите му метамфетамин. Съобразно отразеното в протоколите за претърсване и изземване, за оглед на веществените доказателства и извършената ФХЕ относно вида и количеството на намерените вещества, предмети и съоръжения, свързано с инкриминирания метамфетамин и ВДС по приложените СРС, категорично сочи на тяхното предназначение за производството на наркотици с цел тяхното разпространение. Те са включени в приложения 1 и 2 към Регламент /ЕО/ № 273/2004 г. на ЕП и СЕ и Регламент № 1277/2005 г. за неговото прилагане за контрол на производството, употребата и търговията на използващите се в незаконно производство на наркотични и психотропни вещества прекурсори, транспонирани в ЗКНВП, чл.3, ал.1 и ал.4. Установените по делото факти и конкретната деятелност на подс.И. обективират наличието на познание у същия, че тези вещества са предназначени и са използвани за производството на високорисковото наркотично вещество метамфетамин, макар такова обвинение да му е било спестено. Друг би бил въпросът при липса на второто наведено му обвинение по чл.354а, ал.1, изр.1 от НК за държане на такова с цел разпространение, при което трудно би се обективирала такава специална цел на производството на този вид наркотик (виж решение № 121 по н.д.№ 283/2012 г.-І н.о., решение № 16 по н.д.№ 1561/2016 г.-ІІІ н.о.). ВКС приема, че липсва и касационно основание по чл.348, ал.2 вр.ал.1, т.1 от НПК за корекция на обжалваното решение.
Извън несправедливото въобще осъждане на подс.И. заради претендираната му невиновност, в касационната жалба не се развиват каквито и да е доводи за явна несправедливост на наложеното му кумулативно наказание и за двете престъпления. В тази връзка въззивният съд е изразил подкрепата си на отмерената му от първата инстанция обща санкция, изхождайки от наличните смекчаващи и отегчаващи вината му обстоятелства и законосъобразно я е утвърдил като определена на законовия минимум и необходима за постигане на целите на чл.36 от НК. ВКС също не намира основание за смекчаването й, тъй като не са налице изключителни или многобройни обстоятелства, които да налагат това. Както от предмета на престъпленията, така и от разкриващите се от ВДС по приложените СРС, подробно изследвани от инстанциите по фактите обстоятелства се налага извод за завишена обществена опасност както на деянията, така и на дееца и няма основание за по-голяма снизходителност към подс.И.. И в тази насока обжалваното решение е правилно и като такова следва да остане в сила.
Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд – първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 87 от 13.05.2019 г., постановено по ВНОХД № 63/2019 г. от Апелативен съд-Пловдив.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :
ОСОБЕНО МНЕНИЕ
На съдия Спас Иванчев,
по касационно дело 698 по описа за 2019г. на ВКС
Считам, че наказателното производство в съдебната му фаза не е следвало да се провежда при внесен обвинителен акт от прокурор, който е бил отведен съда поради наличието на обстоятелства, поради които може да се счита предубеден и заинтересован пряко или косвено от изхода на делото.
Обстоятелствата, въз основа на които съдът е приел направения от подсъдимия и защитата му отвод, са възникнали преди да бъде изготвен процесния обвинителен акт.
Внасянето на последния е правопораждащия факт за образуването на съдебно производство пред съда от първата инстанция, той е основата за развиващия се с всички произтичащи от това последици за правния статус на подсъдимия процес.
Установеният стандарт в българското наказателно право относно изискванията за безпристрастност и непредубеденост е еднакъв за магистратите, като в това отношение е приравнил съдии, прокурори и разследващи. Конкретно за държавния обвинител това е сторено с препратката на чл.47, ал.1 от НПК към чл.29, ал.1 и 2 от НПК.
Налице е императивно задължение по смисъла на чл.47, ал.2 от НПК прокурорът сам да се отведе. Независимо че това не е сторено от прокурора, изготвил обвинителния акт- М.И., по искането на подсъдимия и защитата му той е бил отведен.
В практиката на Европейския съд по правата на човека е трайно залегнало правилото, че личната безпристрастност на съдебния състав се предполага до доказване на противното – решение от 1.10.82г. по делото Piersac, решение 26.10.1984г. по делото De Cubber, решение от 26.02.1993г. по делото Padovani и др. на ЕСПЧОС.
След като българския процесуален закон е изравнил стандарта и изискванията на безпристрастност и непредубеденост на прокурора с този на съдиите, то в настоящия казус това правило в пълна степен трябва да се съотнася с действията на прокурора М.И..
С отвеждането му „поради наличието на обстоятелства, поради което може да се счита за предубеден и заинтересован пряко или косвено от изхода на делото“ може с увереност да се заключи, че противното- наличието на пристрастие и предубеденост е доказано.
В такъв случай е недопустимо съдебното производство да се развива в основа на акт, издаден от прокурор, за когото е била налице законова забрана да участва в това производство. Аналогията на закона – с нормата на чл.348, ал.3, т.3 от НПК е недвусмислено приложима.
Поради тези причини производството е следвало да се развие с изготвянето на обвинителен акт от друг прокурор, на който законът не му е забранявал да го стори. Няма никакво правно значение дали посочените обстоятелства в обвинителния акт са верни и дали материалния закон е приложен правилно, като е дадена вярна квалификация, както няма значение дали постановената от незаконен съдебен състав присъда съответства на доказателствата по делото и законът е приложен също така вярно.
Допуснатото нарушение е особено съществено, поради което решението и присъдата следва да се отменят, а делото да се върне на съда от първата инстанция, която би могла да поиска изготвянето на обвинителен акт от прокурор, който не е и не се счита за предубеден или заинтересован, пряко или косвено, от изхода на делото.
С оглед изложеното подписах настоящето решение с особено мнение:
Съдия при ВКС:
/Спас Иванчев/
|