Р Е Ш Е Н И Е
№ 63
София, 04.06.2018 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България,второ отделение, Търговска колегия в съдебно заседание на 20.03. 2018 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при участието на секретаря Л.З.
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2192 /2017 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. И. Й. от [населено място], чрез адв.Я. С. - САК, против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 415 от 23.02.2017 год., по в. гр. д. № 3701/2016 г., с което е потвърдено решението на СГС № 4063 от 13. 05. 2016 г., по гр.д.№ 4063/2014 г. за отхвърляне на предявения от настоящия касатор, като ищец, пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ/ отм./ срещу [фирма], [населено място] за сумата 50 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от пътно- транспортно произшествие, настъпило на 06.11.2010 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на непозволеното увреждане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закон – чл.45 ЗЗД и на съществените процесуални правила за преценка доказателствената сила на актовете на органите в досъдебното производство и на събраните в наказателно производство, водено срещу прекия причинител на увреждането, доказателства, поради което и на осн. чл.281, т.3 ГПК иска отмяната му и решаване на правния спор по същество от касационната инстанция.
Ответнкът [фирма], гр. София, в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по основателността на въведените основания за касация.
С определние на състав на второ търговско отделение на ВКС № 704 от 28.12.2017 г. е допуснато касационно обжалвана на основание чл.280, ал.1,т.1 ГПК - за проверка съответствието на възприетото с обжалвания съдебен акт разрешение по значимите за изхода на делото процесуалноправни въпроси– за доказателствената сила на актовете на органите в досъдебното производство и на събраните в наказателно производство, водено срещу прекия причинител на увреждането, доказателства за доказване за механизма на пътно-транспортното произшествие в производството по реализиране пряката отговорност на застрахователя по реда на чл.226, ал.1 КЗ/ отм./, със задължителната практика на касационната инстанция, обективирана в решения по чл.290 ГПК: № 55 от 30.09.2010 г., по т.д.№ 728 / 2008 г. на І т.о.; № 29 , постановено по т. д.№ 94/2015 г. на І т.о. и № 43 от 16.04.2009 г., по т.д.№ 648 / 2008 г. на ІІ т.о.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, съобразно заявените касационни основания и провери данните по делото, в съответствие с правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира:
Разгледана по същество, касационната жалба е основателна.
За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявената от настоящия касатор, като ищец, пряка искова претенция по чл.226, ал.1 КЗ/ отм./ въззивният съд е възприел за основани на закона и доказателствения материал по делото изводите на СГС за отсъствие на виновно противоправно поведение на водача на увреждащото моторно превозно средство –л.а.”Мерцедес” 300Д, с ДК [рег.номер на МПС] - М. С. А., което - елемент от фактическия състав на чл.45, ал.1 ЗЗД, изключва деликтната му отговорност за причинените на Й., пътник в същия лекия автомобил, неимуществени вреди от процесното пътно-транспортно произшествие. Изложени са съображения, че доколкото внезапното излизане на пътното платно на стадо домашни животни /прасета/ е било непредвидимо от водача на увреждащия л.а., загубил, в резултат на същото, управлението на автомобила, а скоростта от 17 км/ч, при която единствено би било резултатно спирането, е неприемлива за движение в конкретния пътен участък, осъщественото от прекия причинител на вредата деяние е случайно по см. на чл.15 НК и оборва установената с чл.45, ал.1 ЗЗД презумпция. Отсъствието на виновно противоправно поведение на водача на увреждащия лек автомобил, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, само по себе си изключва да е налице основание за ангажиране деликтната му отговорност, от която функционално обусловена е отговорността на застрахователя на гражданската му отговорност. При обосноваване на крайния правен извод за неоснователност на иска по чл.226, ал.1 КЗ/ отм./ въззивният съд се е позовал на изслушаните в хода на делото основна и допълнителна авто-технически експертизи и на ангажираните гласни доказателства, които е подложил на преценка, съпоставяйки ги с част от доказателствения материал, събран в приложеното по делото досъдебно производство - протокол от 16. 11.2010 г. за разпит на св. М.А. и обясненията на ищеца, като пострадал, за да установи приетия механизъм на процесното пътно-транспортно произшествие.
І.По правния въпрос, по който касационното обжалване е допуснато:
Съгласно формираната по реда на чл.290 и сл. ГПК практика на ВКС, задължителна за съдилищата в страната, съгласно разясненията в т.2 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и преди новелата на ал.3 на чл.290 ГПК, актовете на органите на досъдебното производство, макар да са официални документи по см. на чл. 143,ал.1 ГПК /отм./, разпоредба аналогична на чл.179 ГПК, не представляват в производството по предявен пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ/ отм./ доказателство за механизма на пътно-транспортното произшествие и за поведението на участниците в него. Те нямат задължителна сила за гражданския съд, който разглежда гражданските последици на деянието и не следва да бъдат ценени. Съгласно императивната норма на чл. 222 ГПК/ отм./, аналогичен на чл. 300 ГПК, такава сила е придадена само на влязлата в сила присъда на наказателния съд и то единствено относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици на деянието следва да бъдат установени конкретно със съответните допустими от ГПК доказателствени средства непосредствено в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело.
ІІ. По същество на касационната жалба.
В несъответствие с посочената практика на ВКС, която настоящият съдебен състав изцяло споделя и която е трайно непротиворечива, Софийски апелативен съд е счел за доказани обстоятелствата, имащи значение за механизма на процесния пътен инциденти и за поведението на управляващия увреждащото моторно –превозно средство, позовавайки се на актовете на досъдебното производство, вкл. показанията на пострадалия и на водача на увреждащото пътно- превозно средство. По съображения, че съществува противоречие между дадените по реда на чл.176, ал.1 ГПК в обяснения на ищеца за начина на движение на процесния автомобил, за момента, в който се е появило внезапното препятствие на пътя и за предприетите от водача маневри, с показанията му, депозирани в досъдебното производство, решаващият състав на Софийски апелативен съд е отрекъл тези обяснения да са достоверни и да изясняват пътната обстановка към релевантния за спора момент. Същевременно, позовавайки се на прекратеното спрямо шофьора на увреждащото моторно превозно средство, наказателно производство и на констатирано сходство между възприетите от него факти, според протокола за разпита му в досъдебното производство и дадените свидетелски показания в първоинстанционното разглеждане на делото, въззивният съд е счел, че те следва изцяло да бъдат кредитирани, като обосноваващи достоверно механизма на процесния пътен инцидент, преценявайки оспорването му от ищеца за неоснователно.
Следователно, като е приел, че дадените от св.М.А. показания в производството пред СГС и обясненията на ищеца по реда на чл.176, ал.1 ГПК могат да бъдат съпоставяни с тези, съответно депозирани от тях в досъдебното производство на Сл.РП вх.№3456/10г., за да бъде преценена достоверността им и да бъдат или не кредитирани, независимо, че не са непосредствено събрани от гражданския съд решаващият състав на въззивната инстанция е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело и до неправилност на изградените правни и фактически изводи, който порок обуславя основателност на исканата отмяна.
Предвид множеството непосредствено събрани в производството по настоящето дело доказателства в случая не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, поради което след отмяната на обжалваното решение, правният спор по предявения иск по чл. 226,ал.1 КЗ / отм./ следва да бъде разрешен по същество от състава на касационната инстанция, по правилото на чл. 293, ал.2 ГПК.
Въз основа на съвкупната преценка на ангажирания доказателствен материал за механизма на процесния пътен инцидент и поведението на водача на увреждащото моторно превозно средство, вкл. обясненията на ищеца дадени по реда на чл.176 ГПК, преценени наред с останалите обстоятелства по делото – констативния протокол на МВР, настоящият състав приема за безспорно установен единствено фактът, че по време на движението му по път І-6 в посока от [населено място], [община] към [населено място], [община], водачът на увреждащото моторно превозно средство го е управлявал със скорост от около 95 км./ч. и при осветеност на предни къси светлини, когато на пътното платно е навлязло стадо домашни прасета. Видно от заключението на изслушаната авто –техническа експертиза – основно и допълнително процесният лек автомобил се е движил с несъобразена за конкретните пътни условия скорост. Нещо повече, изрично в допълнителното си заключение в.л. е посочило, че при използваната математическа формула, от техническа гледна точка, при осветеност на къси светлини от 65 метра, скоростта на движение на автомобила не е следва да е над 80 км.ч.
Съобразени тези констатации на в.л. и отсъствието на категорични доказателства за момента на появата на пътя на стадото животни, дават основание да се изгради правен извод, че в случая не е налице случайно деяние по см. на чл.15 НК, поради попадането му в опасната зона за спиране. Следователно недоказана е останала в процеса и твърдяната от ответника непредвидимост на удара,изключваща виновно поведение на водача и оборване на въведената с чл.45, ал.2 ЗЗД презумпция.
Съгласно императивната норма на чл.20, ал.2 ЗДвП водачът на моторното превозно средство е длъжен да се движи с такава скорост, която да е съобразена с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на управляваното превозно средство, с характера и интензивността на движението и с конкретните условия на видимост, за да бъде в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие.
Затова и внезапната поява на стадото животни би могла да обоснове извод за невиновност/случайно деяние/ по чл.15 НК само ако скоростта на движение на увреждащия автомобил е била такава, каквато чл.20, ал.2 ЗДвП изисква – съобразена с конкретната пътна обстановка, характеризираща се със зимно време, намалена видимост, поради настъпване тъмната част на денонощието, слабоосветено място и селскостопански район, каквато не е предприетата от 95 км./ч. от водача М.А..
При преценка поведението на последния, с оглед оборване на презумпцията по чл.45, ал.2 ЗЗД, настоящият съдебен състав съобразява още, че приетото разстояние от 7 м. на внезапно навлизане стадото животни в платното на движение на автомобила, от гледна точка на видимост и изчисляване безопасната скорост, се твърди единствено в показанията на същия, като свидетел. Вярно, че само по себе си качеството на свидетеля и на водач на увреждащия л.а. не изключва достоверността на дадените показания, но неверен и в несъответствие със закона е изводът на въззивния съд, че в случая липсва основание за каквато и да е пряка и косвена негова заинтересованост и преценка на показанията му по правилото на чл.172 ГПК, поради прекратяване на воденото срещу последния наказателно производство и липса на предпоставки застрахователят да реализира регресната отговорност в друг процес.
Самостоятелният характер на деликтната отговорност и отсъствието на въведена в действащото ни право процесуална пречка, която да ограничава увреденото трето лице и при успешно приключило производство по чл. 226, ал.1 КЗ/ отм./ да предяви и деликтен иск срещу прекия причинител на вредата, изключват приетата липса на заинтересованост у този свидетел. Както е посочено в ТР №1/2010 г. от 06. 06.2012 г. на О. на ВКС деликтното право и прякото право, макар и да принадлежат на едно и също лице и да възникват едновременно и с общи елементи във фактическия състав, който ги поражда, те съществуват успоредно като конкуриращи се, а не взаимно изключващи се и се погасяват в един и същи момент. Затова и при валидно застрахована гражданска отговорност на причинителя на вредата – задължителна или доброволна, последният не се освобождава от личната си деликтна отговорност, но в сочената хипотеза, според възприетото законодателно разрешение, увреденият разполага с пряко право да иска репариране на претърпените от него вреди и от друго задължено, наред с делинквента, лице. Същото важи и при евентуален ексцес.
Следователно изводът, че ударът е бил предотвратим единствено при скорост 17 км./ч., какъвто избор несъмнено не би могъл да с очаква от водача на процесния л.а.,доколкото пътната обстановка не се характеризира с изключителна тежест и сложност, е необоснован и не се споделя от състава на касационната инстанция.
При посочените обстоятелства и установените по делото факти, настоящият съдебен състав намира, че е налице основание за ангажиране деликтната отговорност на водача на л.а.”Мерцедес” 300Д, с ДК [рег.номер на МПС] - М. С. А.. Безспорно застраховател на гражданска отговорност на същия е ответното АД, поради което са доказани и предпоставките на закона за ангажиране на пряката му отговорност, съобразно законовото правило на чл.226, ал.1 КЗ/ отм./.
Преценявайки вида, броя и характера на травматичните увреждания на ищеца – разкъсно- контузна рана на главата, счупване на лявата предмишница, многофрагментно счупване на дясната раменна кост и транскондилно счупване на дясната раменна кост, които според заключението на изслушаната съдебно- медицинска експертиза са едно от най- тежките счупвания на костите на предмишницата и са довели до разстройство здравето на пострадалия, неопасно за живота, но продължило в трайно 8 –месечно затруднение в движението на лявата ръка и трайно затруднение в движението на дясната ръка за срок от 6 месеца, при които интензитета на физическите болки и страдания е бил силно изразен дават основание да се приеме, че дължимото обезщетение за обезвреда на понесените неимуществени вреди следва да е в размер на претендираната сума от 50 000 лв. При определянето му настоящият съдебен състав съобразява и сравнително младата възраст на пострадалия към датата на пътния инцидент, получилата се известна деформация в областта на дясната мишница, която, според в.л. д-р Й., ще остане дефинитивна и ноторно ще затруднява бита му в бъдеще, търпяните битови и емоционални неудобства от невъзможността да се обслужва сам в продължителен период от време, направените две операции с костна трансплантация на двете кости на лявата предмишница, оставили незаличими оперативни белези и в причинна връзка с получените от удара при пътния инцидент травми, както и нивата на застрахователно покритие към 2010 г., индиция за икономическата конюнктура в страната, относима към общественото разбиране за справедливост по см. на чл.52 ЗЗД.
Неоснователно е искането за намаляване на обезщетението за обезвреда по правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД.
Видно от доказателствата по делото, при изваждането му от катастрофиралия автомобил пострадалото лице е било с предпазен кола, поради което защитното възражение на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат, поради непоставен такъв е недоказно и следва да се остави без уважение.
С оглед изхода на делото в настоящата инстанция на ищеца, на осн. чл.78, ал.1 ГПК, следва да бъдат присъдени своевременно претендираните деловодни разноски за всички инстанции, възлизащи на сумата 31.00 лв.
На осн. чл.78, ал.6 ГПК ответникът дължи заплащане по сметка на ВКС на сумата 2000 лева, държавна такса, съгласно чл.18 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, а на адв. Я. С. – САК сумата 5074 лв. – адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 ЗА, във вр. с чл.36 ЗА за всички инстанции, определено по реда на чл.7, ал.2, т.4 и чл. 9, ал.1 и ал.2 от Наредба №1/2004 г. на ВАС.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.293, ал.2 ГПК
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивното решение на Софийски апелативен съд№ 415 от 23.02.2017 г.., по в.гр.д.№ 3701/2016 г. и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на Д. И. Й. от [населено място], с ЕГН: [ЕГН], сумата 50 000 лв./ петдесет хиляди лева/, обезщетение за неимуществени вреди в резултат на травматично увреждане от настъпило на 06.11.2010 г. пътно- транспортно произшествие, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 06.11.2010 г. до окончателното и изплащане и деловодни разноски от 31.00 лв./ тридесет и един лева/.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати по сметка на Върховния касационен съд държавна такса върху присъдената сума в размер на 2000 лева / две хиляди лева/.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на адв.Я. С. –САК сумата 5074 лв./ пет хиляди и седемдесет и четири лева/ – адвокатско възнаграждение за всички инстанции.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|