Р Е Ш Е Н И Е № 281 гр. София, 15.03.2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на девети декември през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор ИСКРА ЧОБАНОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 974/2016 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби на адв. Д., защитник на подсъдимия Н. И. С., и на адв. Я., повереник на частните обвинители М. Г. К., П. М. Я. и Г. М. Г., срещу решение № 183 от 08.08.2016 г. на Варненския апелативен съд (ВАС), постановено по ВНОХД № 193/2016 г. по описа на същия съд. В жалбата на защитника на подсъдимия са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК във връзка с определянето на наказанието на подсъдимия С.. Жалбоподателят счита, че постановеното на основание чл. 343г вр. чл. 37, т. 7 от НК наказание лишаване от право да се управлява моторно превозно средство за срок от три години било с прекалено дълга продължителност и не съответствало на обществената опасност на деянието и дееца, поради което моли да бъде намалено. В касационната жалба на повереника на частните обвинители се сочи касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 вр. ал. 5, т. 1 и т. 2 от НПК. Развити са доводи за несправедливост на постановеното от въззивния съд решение, с което е потвърдена първоинстанционната присъда в частта относно наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода, както с оглед неговия размер, така и с оглед отлагането на изпълнението му по реда на чл. 66, ал. 1 от НК. Твърди се, че наказание в такъв размер било занижено и не би допринесло за постигане целите на генералната превенция, поради което към ВКС е отправено искане да увеличи наложеното наказание или да отмени приложението на чл. 66 от НК. В съдебно заседание на касационната инстанция жалбоподателят подсъдим Н. С., редовно призован не се явява. Защитникът му адв. Д. поддържа касационната си жалба по изложените в нея съображения, а по отношение на касационната жалба на частните обвинители намира, че е неоснователна. Жалбоподателите частни обвинители М. К., П. Я. и Г. Г. и повереникът им адв. Я. молят да бъде уважена подадената от тях жалба, а по отношение на жалбата на подсъдимия изразяват становище, че е неоснователна. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното решение на ВАС. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 10 от 09.03.2016 г., постановена по НОХД № 46/2016 г., Добричкият окръжен съд (ДОС) е признал подсъдимия Н. И. С. за виновен в това, че на 01.06.2015 г. в [населено място], при управление на моторно превозно средство – товарен автомобил „И. ”, рег. № .... – нарушил правилата за движение по чл. 50, ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на М. Г. К., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 58а, ал. 1 от НК го е осъдил на две години лишаване от свобода, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложил изтърпяването на наложеното наказание за срок от четири години. На основание чл. 67, ал. 2 от НК съдът е възложил изпитателната работа по отношение на подсъдимия С. на районен инспектор от ОД на МВР – гр. Варна по местоживеене на подсъдимия. На основание чл. 343г вр. чл. 37, т. 7 от НК с присъдата е постановено лишаване на подсъдимия Н. С. от право да управлява МПС за срок от три години. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимия са били възложени направените по делото разноски. По жалби на защитника на подсъдимия и на повереника на частните обвинители срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 193/2016 г. по описа на ВАС, като с атакуваното решение № 183 от 08.08.2016 г. въззивният съд е потвърдил присъдата на ДОС. Касационните жалби на адв. Д. и на адв. Я. са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 и т. 3 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 1 от НПК. По същество и двете жалби са неоснователни. Първоинстанционното съдебно производство е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, като наказанието на подсъдимия законосъобразно е определено съгласно чл. 58а, ал. 1 от НК, според която разпоредба при постановяване на осъдителна присъда в случаите по чл. 373, ал. 2 от НПК съдът отмерва наказанието лишаване от свобода, като се ръководи от разпоредбите на Общата част на НК и намалява така определеното наказание с една трета. Следвайки посочените правила, ДОС е определил по отношение на подсъдимия С. съгласно чл. 54 от НК наказание лишаване от свобода в размер на три години, клонящо към минимума на предвиденото в санкционната част на разпоредбата на чл. 343, ал. 1, б. „в”, пр. 1 от НК, намалил го е на основание чл. 58а, ал. 1 от НК с една трета, фиксирал е окончателния размер на наказанието на две години лишаване от свобода и го е отложил по реда на чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от четири години. Въззивният съдебен състав е потвърдил крайните изводи на първоинстанционната присъда, като е осъществил собствена изключително прецизна дейност по индивидуализация на наказанията, които подсъдимият следва да понесе. При преценката на ВАС балансирано е съобразена обществената опасност на деянието и на дееца, като не са подценени или игнорирани както смекчаващите, така и отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства. Не се констатира нито един факт, значим по естеството си за индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия, който да е убягнал от вниманието на въззивния съдебен състав. В съвкупността от смекчаващи обстоятелства изчерпателно са включени чистото съдебно минало на дееца, положителната му характеристика, трудовата му заетост, загрижеността му за състоянието на пострадалия след пътното произшествие. Адекватно е оценено действителното значение на самопризнанието на подсъдимия С., като ВАС напълно обективно е отчел, че същото не е подпомогнало реално доказването на престъпното деяние и установяването на неговия извършител, поради което съгласно т. 7 от ТР № 1/06.04.09 год. по ТД № 1/08 год. на ОСНК на ВКС, при определяне на наказанието по правилата на чл. 373, ал. 2 от НПК то не следва да се третира като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство. Като отегчаващо обстоятелство съставът на ВАС е приел само наличието на административни санкции за нарушения на правилата на ЗДвП и ППЗДвП (четири влезли в сила наказателни постановления и четири – със съставен фиш), законосъобразно изключвайки от тази група липсата на критично отношение към извършеното, неправилно счетена от ДОС за отегчаващ факт. Изложените аргументи формират убеждението на касационната инстанция, че въззивният съд законосъобразно и справедливо е индивидуализирал окончателния размер на наказанието лишаване от свобода по отношение на подсъдимия С. на две години. Институтът на условното осъждане е приложен с убедително мотивиран извод за липса на необходимост от ефективно изтърпяване на наложеното наказание, който ВКС споделя. Установените смекчаващи обстоятелства действително очертават подсъдимия като човек, който успешно е интегриран в обществото и допринася за неговото положително развитие, спрямо когото не е обществено оправдано, нито целесъобразно за действителното му поправяне и за постигане целите на наказанието да бъде изолиран от нормалната му семейна, трудова и социална среда. Явна несправедливост на така отмереното наказание не може да произтече само от високата обществена опасност на инкриминираното престъпление и увеличения брой пътнотранспортни произшествия с тежък резултат, които фактори са единствените, изтъкнати от повереника на частните обвинители, в подкрепа на искането за утежняване на наказателноправното положение на подсъдимия. Ръстът на престъпленията по транспорта и високата им обществена опасност са намерили законодателно отражение в предвидените санкции за съответните престъпления. При индивидуализацията на наказанието съдът трябва да постигне баланс между посочените в чл. 36 цели, като не допуска подценяване или приоритет на която и да е от функциите на наказанието. Затова отговорността на дееца следва да преследва не само общопревантивен ефект, но и да съответства на степента на персоналната му обществена опасност и на конкретната обществена опасност на извършеното деяние, като съгласно чл. 54 от НК съдът е длъжен да отчита всички индивидуализиращи особености на случая. Щом е направен обоснован извод за съществен превес на смекчаващите обстоятелства, недопустимо е наказанието на подсъдимия да се завишава по размер или да се отказва условно осъждане единствено по съображения за генерална превенция. Настоящата инстанция изцяло се солидаризира с изложените в такъв смисъл принципни и законосъобразни доводи във въззивното решение (стр. 9 и 10), които могат само да бъдат преповторени: че наказателната репресия не се осъществява самоцелно, като основното й предназначение е насочено към личността на извършителя и въздействието върху него; че деецът следва да понася отговорност само за собственото си конкретно поведение; че санкцията се съобразява с особеностите на конкретната личност и характеристиката на конкретното деяние, установени от доказателствата по делото, а не с оглед външни за делото съображения; че правото на подсъдимия на безпристрастен съд съгласно чл. 6, § 1 от ЕКПЧ изисква съдът да основава решението си на обективните доказателства, събрани в хода на процеса, без да се влияе от информация извън съдебната зала или от обществено мнение. По изложените дотук доводи настоящият състав на ВКС прие, че атакуваният съдебен акт не страда от претендираните от частните обвинители пороци. За прецизност и пълнота на изложението следва да се изтъкне, че конкретното искане, залегнало в касационната жалба на повереника – да се измени обжалваното решение на ВАС, като се увеличи по размер наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода и се отмени приложението на чл. 66, ал. 1 от НК, поначало е недопустимо, защото касационният съд не разполага с такива правомощия, извън хипотезата на чл. 354, ал. 5, пр. 2 от НПК, каквато в случая не е налице. (При наличие на съответните основания ВКС би могъл на основание чл. 354, ал. 3, т. 1 от НПК да отмени въззивното решение и да върне делото за ново разглеждане на въззивната инстанция). Неоснователна е и претенцията на защитника адв. Д. за намаляване на наложеното на подсъдимия на основание чл. 343г от НК наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от три години, макар и не по изложените от въззивния съд съображения. На стр. 10 – стр. 11 от атакувания съдебен акт е застъпено незаконосъобразно разбиране на въззивния съд, че в хипотезата на съкратено съдебно следствие, когато лишаването от правоуправление на МПС се налага заедно с наказание лишаване от свобода, минимално допустимото лишаване от права е срокът на лишаването от свобода, отмерен преди редукцията по чл. 58а, ал. 1 от НК, доколкото наказанието по чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК не подлежи на намаляване по този ред. Известно е, че срокът на лишаването от права не може да бъде по-кратък от срока на наказанието лишаване от свобода, когато тези наказания се налагат заедно. Изпълнението на императивното изискване на чл. 49, ал. 3 от НК се обезпечава с определянето на срок на лишаването от права, който е не по-малък от определения срок на лишаването от свобода. При тези хипотези законът не фиксира конкретен минимум на лишаването от права, защото периодът на минимално допустимия срок на лишаването от права се съизмерва с определения от съда срок на лишаването от свобода. Релевантен критерий при фиксиране на минимално допустимия срок на лишаването от права в случаите, когато то се налага заедно с лишаване от свобода, е подлежащият на изтърпяване конкретно наложен размер на лишаването от свобода, като именно спрямо тази величина е недопустимо да се определя по-кратък срок на лишаването от права. Редът и условията, при които е индивидуализирано наказанието лишаване от свобода, са без значение. Когато наказанието лишаване от свобода се определя съгласно чл. 58а, ал. 1 от НК, за минималния срок на лишаването от права е меродавен окончателно отмереният размер на лишаването от свобода след редукцията на определеното съгласно разпоредбите на общата част на НК наказание лишаване от свобода с една трета. Също така, например, когато наказанието лишаване от свобода се определя при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК и не са налице основания за приложение на ал. 3, минимумът на предвиденото наред с наказанието лишаване от свобода наказание лишаване от права е срокът на конкретно наложеното под най-ниския предел наказание лишаване от свобода. В такива случаи не става въпрос за редукция на наказанието лишаване от права по реда на чл. 58а, ал. 1 от НК, нито за намаляването му при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, а за специфичен механизъм за уточняване на пределите на наказанието лишаване от права – с минимум, не по-кратък от определения срок на лишаването от свобода, и с максимум, ненадхвърлящ определения срок на лишаването от свобода с повече от три години. Независимо от направеното уточнение, в разглеждания казус не се констатира необходимост от корекция на въззивното решение в частта относно наложеното по отношение на подсъдимия С. наказание лишаване от правоуправление на МПС. Неговият конкретно определен размер в пълна степен е съобразен с характеристиката на подсъдимия като не напълно стриктен водач с оглед данните за наложените му санкции по административен ред, както и със сериозната тежест на допуснатото нарушение на правилата за предимство (чл. 50, ал. 1 от ЗДвП), особено отчитайки факта, че деецът е управлявал тежък товарен автомобил. Касационният състав е затруднен да изложи други съображения по жалбата на подсъдимия, тъй като освен лаконично и декларативно формулираното твърдение за несъответствие на срока на наказанието с обществената опасност на деянието и дееца, касаторът не е изтъкнал никакви конкретни доводи, които да бъдат обсъдени. Касационната проверка не може да надхвърля рамките на доводите в жалбата. Изключения от това правило са допустими само в интерес на правосъдието, когато се касае до невъзведени особено съществени нарушения, накърняващи конституционно защитени права, каквито в разглеждания случай не са допуснати. С оглед изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че в рамките на възложената компетентност и предоставените от закона правомощия следва да остави в сила атакувания съдебен акт на ВАС по ВНОХД № 193/2016 г. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 183 от 08.08.2016 г., постановено по ВНОХД № 193/2016 г. по описа на Варненския апелативен съд, НО. Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.