Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е                                                         №208                                       София,25.02.2010 година                       В   И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А                Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в съдебно заседание на шести ноември две хиляди и девета година в състав:                                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ:    МАРИО БОБАТИНОВ                                            ЧЛЕНОВЕ:    ВАНЯ АЛЕКСИЕВА                                                                      МАРИЯ СЛАВЧЕВА                   при  участието на секретаря  Лилия Златкова в присъствието на  прокурора изслуша докладваното  от  съдията М.Славчева  т.дело №  635/2008 г.   Производство по чл.290 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на “К” А. със седалище и адрес на управление гр. К., ул.”П” № 7*ърция, подадена от процесуалния му представител а. Л. П. срещу решение № 317 от 24.04.2008 г. по гр.д. № 243/08 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 195 от 24.01.2007 г. по гр.д. № 1822/2005 г. на Пазарджишкия районен съд, с което касаторът е осъден да заплати на “В” Е. гр. Б. на основание чл.330 ал.2 ТЗ във вр. с чл.327, ал.1 ТЗ във вр. с чл.318, ал.1 и чл.301 ТЗ и чл.294 ТЗ във вр. с чл.4, ал.1 т.2 КМЧП сумата 120 832.02 лв., представляваща стойността на доставени на касатора стоки по 27 фактури, както и обезщетение в размер на 16 129.39 лв. С определение № 376 от 02.07.2009 г. настоящият състав е допуснал касационното му обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на разрешения от въззивния съд въпрос за предпоставките, обуславящи приложението на чл.51, ал.4 ГПК (отм.). С касационната жалба се навеждат доводи за недопустимост на решението поради неподведомственост на спора на гражданския съд с твърдението, че не е налице хипотезата на чл.4, ал.1 КМЧП - основното му място на дейност е извън пределите на България, а местоизпълнението на задължението му е на територията на Република Гърция. Като второ основание за недопустимост се сочи нарушаването на правилата на родовата подсъдност, обосновано с факта, че цената на предявените искове определя като компетентен като първа инстанция Пазарджишкия окръжен съд и поради това не той, а Пловдивския апелативен съд се явява въззивна инстанция по възникналия с ищеца спор. По изложените съображения моли съда да обезсили постановените решения и да прекрати производството по делото, като в отношение на евентуалност се поддържа искане за отмяна на решението като неправилно и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Пазарджишкия окръжен съд. Ответникът по касация “В” Е. изразява становище за неоснователност на жалбата. По съображения, изложени в писменото му становище моли да се остави в сила въззивното решение и за присъждане на разноски по делото. Настоящият състав на ВКС, второ отделение, търговска колегия, като взе предвид доводите на страните във връзка с инвокираните оплаквания и провери правилността на обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.290 ГПК, приема следното: Производството по делото пред Пазарджишкия районен съд е образувано по иск на “В” Е. , със седалище и адрес на управление гр. Б., Пловдивска област, който според според твърденията в исковата молба е в трайни търговски отношения с касатора, на който доставял с нает от него автомобилен транспорт иглолистен материал франко склада му в гр. К. в Република Гърция. Незаплатената цена на доставения му по 27 фактури материал е предмет на предявения от ищеца главен иск с цена 129 997.43 лв., обективно кумулативно съединен с иск по чл.86 ЗЗД за сумата 29 247 лв. Релевираното касатора възражение за недопустимост на процеса поради неподведомственост на спора на българския съд обосновава довод за нищожност, а не за недопустимост на въззивното решение. Изтъкнатият от него порок е свързан с пълната липса на правораздавателна власт на съда по делото, тъй като според касатора предметът на спора е извън пределите на личната и териториалната компетентност на българския съд. В случая се касае до правопорядък, регламентиран с публично-правни норми, за спазването на който съдът следи и служебно, поради което дължи произнасяне по релевираното от касатора възражение преди проверката за наличието на наведените от него основания за обезсилване на въззивното решение като недопустимо, респ. за касирането му като неправилно. Данните по делото дават основание на настоящата инстанция да застане на обратно на изразеното от касатора становище. Изложените в исковата молба фактически твърдения сочат, че между страните по делото са възникнали частноправни отношения с международен елемент и доколкото уредбата им не се регламентира от специални вътрешни или международни закони, следва да се приеме, че въпросът за компетентността на българския съд да се произнесе по възникналия правен спор следва да се разреши според разпоредбите на КМЧП. На международната компетентност на българските съдилища е посветена Глава втора, като според основната норма на чл.4, ал.1 тя е налице, когато 1/ответникът има обичайно местопребиваване, седалище според устройствения си акт или местонахождение на действителното си управление в Република България или 2/ ищецът или молителят е български гражданин или е юридическо лице, регистрирано в Република България. Тълкуването й позволява да се приеме, че международната компетентност на българския съд не е обвързана от кумулативното наличие на визираните в т.1 и т.2 на цитираната разпоредба предпоставки, доколкото всяка една от тях съставлява самостоятелно основание за упражняване на националната ни юрисдикция. Изложеното налага извода, че е запазена компетентността на българските съдилища въз основа на българското гражданство на ищеца, уредена с действащия към момента на приемането на КМЧП регламент, съдържащ се в чл.7, ал.2 ГПК (отм.). Съгласно чл.15 КМЧП тя се прилага и когато правоотношенията, от които е възниканал спорът имат договорен характер, като освен в случаите по чл. 4 от Кодекса българските съдилища са компетентни и тогава, когато мястото на изпълнение на задължението е в Република България или ответникът има основно място на дейност в Република България. Изложеното позволява да се обобщи, че обжалваното решение, с което въззивният съд се е произнесъл по иск, предявен от регистрираното по националното ни законодателство ТД, не е засегнато от посочения порок и е валидно. Въззивното решение е и процесуално допустимо. Не са налице твърдяните основания за обезсилването му поради нарушаване на правилата на родовата подсъдност. Производството по делото е образувано по предявени в обективно кумулативно съединение искове с цена на всеки един от тях под 10 000 лв., което обуславя извод, че родово компетентен да се произнесе по тях като първа инстанция е районен, а не окръжен съд. При обективно или субективно кумулативно съединяване на искове е меродавна цената на отделните искове, а не сборът от цената на всички искове. При определяне на родовата подсъдност разпоредбата на чл. 55, ал. 3 ГПК (отм.) не намира приложение, тъй като същата е предвидена само за определяне на дължимата държавна такса. Основателен е обаче доводът на касатора за допуснати съществени процесуални нарушения от въззивния съд, довели до нарушаване на гарантираното му от закона право на участие в делото. Касаторът е призован чрез съдебна поръчка от първоинстанционния съд, като са посочени четири дати на насрочените от него съдебни заседания. Висящността на производството е пренесена пред Пазарджишкия окръжен съд по въззивна жалба на касатора с посочен в нея адрес на управление в гр. К., РГърция, но изпратена като пощенска пратка от гр. Б.. За насроченото от въззивния съд единствено съдебно заседание, на което е даден ход по съществото на делото, призовката до ответника, изпратена на посочения в пощенския плик адрес в гр. Б. е върната в цялост с отбелязване, че на адреса няма такава фирма, въз основа на които данни съдът приел, че въззивникът, сега касатор е призован при условията на чл.51, ал.1 и 2 ГПК (отм.). Последователно в практиката си ВКС е застъпвал становището, че за да се приложи чл. 51, ал. 2 ГПК (отм.) следва страната да е променила за постоянно или временно адреса, който е съобщила по делото или на който веднъж е била призована. Основателно се поддържа от касатора, че при отсъствието на данни за посочването като съдебен на адреса в гр. Б., от който е била изпратена въззивната жалба, респ. за призоваването му от този адрес, въззивният съд в противоречие с константната практика на ВКС е приел, че същият е призован при условията на чл.51, ал.1 и 2 ГПК (отм.). Призоваването по този ред е нередовно и като е даден ход на делото, правото на участие на касатора пред въззивния съд е било нарушено. Допуснатото процесуално нарушение е съществено и съставлява касационно основание по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. По изложените съображения обжалваното решение следва да се отмени като неправилно, а делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Водим от горното Върховният касационен съд, Второ търговско отделение   Р Е Ш И:   ОТМЕНЯ решение № 317 от 24.04.2008 г. по гр.д. № 243/08 г. на Пазарджишкия окръжен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: