Р Е Ш Е Н И Е № 68 София, 16.07.2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на седемнадесети май две хиляди и осемнадесета година, в състав: Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 2751 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. К. Б. и А. Д. Б. срещу решение № 101 от 10.05.2017 г. по в. гр. д. № 101/2017 г. на Кюстендилския окръжен съд. Жалбоподателите поддържат, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на съществени процесуални правила и на материалния закон. Съдът не извършил самостоятелна преценка на доказателствата по делото и не изложил свои собствени правни изводи по оплакванията в жалбата и по съществото на спора. Липсвали самостоятелни мотиви на въззивния съд. Неправилен бил и изводът, че ищците не са собственици на приземния етаж в сградата, както и изводът, че ответниците са придобили по давност спорните помещения, които са предмет на предявения иск по чл.108 ЗС. Неправилно бил отхвърлен и искът по чл.109 ЗС, при наличие на доказателства, че ищците нямат достъп до тавана, който е обща част на сградата. Ответниците П. К. Б. и М. Р. Б. оспорват жалбата. Считат, че обжалваното решение е правилно. С определение № 53 от 02.02.2018 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следния въпрос: Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл.272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания и възражения. В практиката на ВКС по чл.290 ГПК се приема, че разпоредбата на чл. 272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Въззивният съд следва да изложи и собствени мотиви по наведените доводи за неправилност на решението. В този смисъл е решение № 120 от 4.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 964/2012 г., IV г. о., решение № 99 от 22.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6817/2014 г., I г. о., Решение № 324 от 16.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1272/2012 г., IV г. о., Решение № 25 от 30.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2389/2016 г., IV г. о., Решение № 154 от 31.08.2012 г. на ВКС по гр. д. № 746/2010 г., I г. о. и др. Настоящият състав споделя тази практика и счита, че тя следва да намери приложение и по настоящото дело. По съществото на касационната жалба: С ожалваното решение състав на Кюстендилския окръжен съд е потвърдил решението от 27.12.2016 г. по гр. д. № 1318/2015 г. на Кюстендилския районен съд, поправено с решение № 16/17.01.2017 г., с което са били отхвърлени предявените от П. К. Б. и А. Д. Б. срещу П. К. Б. и М. Р. Б. искове: по чл.108 ЗС – за установяване на собствеността и предаване владението на стая с площ от около 20 кв. м. и принадлежащото към нея сервизно помещение, представляващи по архитектурен проект „херметическо помещение”, находящи се в пристройката към приземния етаж в жилищна сграда с идентификатор 41112.503.1710.1 в [населено място], [улица], и по чл.109 ЗС – за осъждане на ответниците да осигурят на ищците достъп до тавана на жилищната сграда, като им предадат по един ключ от вратите на стълбището, водещо към този таван. Въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за неоснователност на предявените искове по чл.108 и чл.109 ЗС, като е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК. Собствените му мотиви по двата иска се свеждат до това, че ищците не са доказали да са собственици на спорните помещения по силата на нотариалния акт, с който са закупили жилището на приземния етаж от сградата, както и че не е доказано по какъв начин ответниците препятстват достъпа на ищците до таванския етаж. Решението е неправилно. Въззивният съд не е изпълнил задължението си да мотивира своето решение съобразно изискванията на процесуалния закон. Не са обсъдени оплакванията във въззивната жалба, не е направен анализ на доказателствата по делото и не са изложени задълбочени правни изводи. По делото е установено от фактическа страна следното: Ищците се легитимират като собственици на приземния етаж на процесната жилищна сграда по силата на нотариален акт за покупко-продажба № 153/2004 г., а ответниците – като собственици на третия етаж въз основа на учредено право на надстрояване и констативен нотариален акт № 109/2014 г. Първоначално жилищната сграда е била двуетажна, собственост на родителите на П. и П. Б.. Правото на надстрояване е учредено от бащата К. Б. в полза на сина П. Б. с нотариално заверена декларация от 1972 г., а през 2004 г. К. Б. и съпругата му М. Б. са продали на другия си син П. Б. жилището, намиращо се на сутеренния етаж. А. Б. и М. Б. са съпруги съответно на П. и П. Б., като съответните етажи са придобити по време на брака между съпрузите. Предвижданията на архитектурния проект за пристройка и надстройка във връзка със строителството на третия етаж на сградата не са били спазени. По проект стълбищната клетка в новоизградената пристройка е трябвало да осъществява достъп до всеки един от трите етажа на сградата. Реално чрез нея се осъществява достъп само до третия етаж и тавана, като за приземния етаж има друг вход, а за втория етаж /първи над приземния/ е запазено старото стълбище извън пристройката. По проект таванът е следвало да бъде двускатен и в него да се обособят две тавански помещения, а реално той е изграден като четирискатен с надзид и в него не е възможно обособяването на отделни помещения. На мястото на предвиденото по проект в приземния етаж „херметизирано помещение” са изпълнени спорните по делото склад с площ от 8,40 кв. м., баня от 3,06 кв. м. и коридор от 1,81кв. м., достъпът до които е единствено през стълбищната клетка, обслужваща само третия етаж. Във височина пространството над „херматизираното помещение” е присъединено съответно към втория и към третия етаж от сградата и представлява част от жилищата, разположени на тези етажи. От тези данни следва, че по проект процесното „херметизирано помещение“ е обща част на сградата по предназначение, тъй като по същество представлява скривалище. Аргумент за това е чл.39 от нормативния акт „Защитни съоръжения на гражданската отбрана.Норми за проектиране“, утвърдени със заповед № РД-14-02-29 от 20.01.1983 г. на Министерство на строителството и архитектурата, както и действалият преди това Правилник за проучване, проектиране и строителство на скривалища III, IV и V категория и пунктове за управление на обектите I и II категория от 1971г. Затова е неоснователно виждането на ищците П. и А. Б., развито във въззивната и в касационната жалба, че това помещение е част от жилището в приземния етаж, което те са придобили чрез покупко-продажба по нотариалния акт № 153/2004 г. Това помещение и функционално не е свързано с останалата част от приземния етаж, тъй като не е изпълнена предвидената по проект вътрешна врата, която да изпълнява тази функция. Ето защо като резултат е правилен изводът на въззивния съд, че ищците не са станали собственици на спорното помещение, като част от собственото им жилище, по силата на покупко-продажбата от 2004 г., още повече, че то не е и описано в нотариалния акт, за да се направи такъв извод. Неправилните мотиви на първата инстанция, че ищците изобщо не са собственици на жилище в приземния етаж на сградата, не са възпроизведени от въззивния съд и затова не се нуждаят от корекция. Достатъчно е да се посочи, че нотариусът, който е извършвал сделката, е проверил спазване на законните изисквания за прехвърляне на собствеността върху обекта като жилище и че правото на собственост върху това жилище не е предмет на спора по настоящото дело, нито е повдигнат преюдициален спор с отговорите на исковата молба. На следващо място – макар да са собственици на самостоятелен обект в сградата – етажна собственост, ищците към настоящия момент не са собственици на идеална част от процесното помещение като обща част на сградата, тъй като то е придобито по давност от ответниците П. и М. Б.. Още в отговора на исковата молба ответницата М. Б. е направила възражение за изтекла давност и то е доказано с показанията на свидетелите С. и А.. Възможността да се придобие по давност помещение, което е обща част по предназначение, се признава в практиката на ВС и ВКС – ТР № 34/83 г. на ОСГК на ВС, решение №743 от 14.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1720/2009 г., I г. о. Дори да се приеме, че от значение за придобивната давност е реалният статут на процесното помещение като склад с баня и тоалетна, то пак няма пречка някой от собствениците на самостоятелен обект в сградата да го придобие по давност - решение № 1266 от 7.VII.1995 г. по гр. д. № 1439/94 г., IV г. о., решение № 394 от 22.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 185/2010 г., II г. о., решение № 214 от 24.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1441/2010 г., I г. о.В случая давността е изтекла в полза на ответниците. Съгласно приетото в т. 2А на Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. на ОСГК на ВКС по т. д. № 4/2014 г., съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 от Закона за собствеността, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца. В мотивите на тълкувателното решение е прието, че ако в хода на делото по предявен иск по чл. 108 ЗС не бъде установено правото на собственост на ищеца върху процесния имот, съдът ще отхвърли и двете искания за защита – за установяване на собствеността и за предаване на владението. В настоящия случай районният съд, като е приел че искът по чл.108 ЗС е неоснователен, тъй като ищците не са собственици на спорното помещение, неправилно е постановил диспозитив като при отрицателен установителен иск, с който е признал за установено, че ищците не са собственици на това помещение и че се отхвърля искът им за предаване на владението. Този диспозитив не съответства на предявения иск по чл.108 ЗС. Въззивният съд, макар да е достигнал до същия правен извод за неоснователност на иска по чл.108 ЗС, не е привел диспозитива на съдебното решение в съответствие с т.2А на ТР № 4/2016 г. на ОСГК на ВКС. Това налага отмяна на въззивното решение в частта по иска с правно основание чл.108 ЗС и постановяване на диспозитив в съответствие с тълкувателното решение, като се отхвърли искът на П. и А. Б. за установяване на собствеността и предаване владението на процесното помещение. Въззивното решение е неправилно и в частта по иска с правно основание чл.109 ЗС. Като собственици на приземния етаж от процесната сграда, ищците имат право на достъп до тавана, който е обща част по естеството си, съгласно заключението на вещото лице, тъй като е изпълнен като подпокривно пространство без необходимата височина за изграждане на тавански помещения. Достъп до подпокривното пространство се осъществява единствено през стълбището, представляващо пристройка към старата жилищна сграда. Това стълбище не е собственост само на ответниците, тъй като чрез него се достига до общия таван. Затова то представлява обща част на сградата по естеството си. Ключ от външната врата за това стълбище имат само ответниците П. и М. Б. и те отказват да предадат втори ключ на ищците, съгласно показанията на разпитаните по делото свидетели. При това положение следва да се приеме, че ответниците неоснователно възпрепятстват ищците да упражняват правото си на собственост върху жилището в приземния етаж и на припадащите му се идеални части от общите части на сградата, поради което искът по чл.109 ЗС следва да бъде уважен след отмяна на въззивното решение. С оглед изхода на делото по двата иска, разноските по делото за всички инстанции остават за страните така, както са ги направили. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 101 от 10.05.2017 г. по в. гр. д. № 101/2017 г. на Кюстендилския окръжен съд и оставеното с него в сила решение от 27.12.2016 г. по гр. д. № 1318/2015 г. на Кюстендилския районен съд, поправено с решение № 16/17.01.2017 г., и вместо него постановява: ОТХВЪРЛЯ предявения от П. К. Б. и А. Д. Б., двамата от [населено място], [улица], ул.1, срещу П. К. Б. и М. Р. Б., двамата от [населено място], [улица], вх.Б, ет.4, ап.54, иск по чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението върху стая с площ от около 20 кв. м. с принадлежащото към нея сервизно помещение, представляващи по архитектурен проект „херметизирано помещение“, а според заключението на вещото лице – складово помещение с площ от 8,40 кв. м., баня с площ от 3,06 кв. м. и коридор с площ от 1,81 кв. м., находящи се в приземния етаж на жилищната сграда с идентификатор 41112.503.1710.1.1 по КК и КР на [населено място], с административен адрес [населено място], [улица], ет.1. ОСЪЖДА на основание чл.109 ЗС ответниците П. К. Б. и М. Р. Б. да преустановят неоснователните действия, с които пречат на ищците П. К. Б. и А. Д. Б. да осъществяват достъп до тавана на жилищна сграда с идентификатор 41112.503.1710.1.1 по КК и КР на [населено място], с административен адрес [населено място], [улица], ет.1, като задължава ответниците да предадат на ищците 2 ключа от външната врата на стълбището, което води към тавана. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: