Р Е Ш Е Н И Е
№ 174 София, 03.12.2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 4430 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Р. Т. срещу решение № II-39 от 18.07.2017 г. по гр. д. № 195/2017 г. на Бургаския окръжен съд, поправено с решение № II-760 от 18.09.2017 г. по същото дело.
Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд не е имал основание да елиминира експертизата, приета от първата инстанция, която не е била оспорена от страните, както и да назначава нова експертиза, която не е била поискана от въззивника Х. А.. По този начин въззивният съд иззел правомощията на въззивника и се произнесъл по ненаведени от него възражения. Освен това съдът не дал обоснован отговор защо кредитира заключението, прието във въззивната инстанция и игнорира другото, прието от първоинстанционния съд, при положение, че и двете вещи лица имат еднаква специалност и са вписани в списъка на вещите лица. Неправилни били и изводите на съда, основани на площта на имотите. Не били обсъдени в съвкупност доказателствата по делото.
Ответникът в производството Х. Р. А. оспорва жалбата. Счита, че тя е неоснователна.
С определение № 280 от 28.05.2018 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса дали въззивният съд може служебно да назначава експертиза, която да проверява факти, установени от неоспореното заключение на вещо лице в първата инстанция.
По поставения въпрос съставът на ВКС приема следното:
В т.3 на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК е прието, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма.
Това тълкувателно решение следва да намери приложение и по настоящото дело. Когато в първата инстанция е приета експертиза и нейните констатации и крайното заключение не са оспорени от страните, както и когато не се налага допълнително изясняване чрез вещо лице на факти, необходими за служебно прилагане на императивна правна норма, въззивният съд не може служебно да назначава нова експертиза.
По съществото на касационната жалба:
С обжалваното решение състав на Бургаския окръжен съд е отменил решение № 171/18.11.2016 г. по гр. д. № 350/2016 г. на Айтоския районен съд и е уважил предявените от М. Р. Т. срещу Х. Р. А. искове по чл.54, ал.2 ЗКИР и чл.108 ЗС, които имат за предмет реална част от имот, заключена между регулационната линия между бивши парцели № I-21 и № I-24 от кв.20 по отменения план от 1938 г. на [населено място], [община], отразена със светлосиня линия по скицата на вещото лице, назначено във въззивното производство, и регулационната линия между същите имоти съобразно действащия план от 1985 г., отразена с тъмносиня линия на същата скица.
По делото е установено, че праводателят на ищеца Р. Т. към 1969 г. е бил собственик на парцел № I-21 по плана на [населено място] от 1938 г., а съседният от изток парцел № I-24 е бил съсобствен между Р. Т. и братята му Р. А. и Р. А.. Между двата парцела не е била поставяна разделителна ограда. С плана от 1985г. част от съсобствения парцел I-24 попада в новия парцел III-163, а другата по-малка част – в парцел II-164. Със същия план от парцела на праводателя на ищеца I-164 се придава по регулация към парцел II-164 спорната площ. Няма данни да са уреждани сметките за придаваемото по регулация място. През 1995 г. собствеността на парцел I-164 e прехвърлена на ищеца. През 1989 г. един от съсобствениците Р. А. се е снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка за новообразувания парцел II-164, след което през 1994 г. го е прехвърлил на ответника Х. Р. А.. През 2015 г. ответникът е поставил ограда между двата имота, следвайки регулационната линия по плана от 1985 г., която е навътре в имота на ищеца, в сравнение с регулационната линия по плана от 1938г. При тези негови действия отводнителните шахти, които обслужват къщата на ищеца, както и няколко дървета, засети от праводателя на ищеца, са останали в имота на ответника.
При тези данни въззивният съд е приел, че действителната граница между двата имота е тази по плана от 1938 г., съобразно скицата на вещото лице, назначено във въззивната инстанция, и в съответствие с този извод е уважил предявените искове по чл.54, ал.2 ЗКИР и чл.108 ЗС за спорната реална част. Приел е, че искът за собственост е основателен за 75 кв. м., затова е постановил отхвърлителен диспозитив за останалите 25 кв. м., в рамките на общо заявените от ищеца около 100 кв. м. на спорната площ. При този резултат двете шахти и част от дръвчетата остават в имота на ответника.
Решението е неправилно.
Въззивният съд не е имал основание да назначава служебно нова експертиза, при наличие на неоспорено заключение, прието от първоинстанционния съд и при липса на спор относно фактите, изяснени от първото вещо лице. Двете заключения се различават, тъй като местоположението на регулационната линия по плана от 1985 г. е определено от второто вещо лице на място, различно от заключението по първоначалната експертиза, без да е изяснено на какво се дължи това разминаване. Според експертизата, приета от първоинстанционния съд, овощните дръвчета, борът и двете шахти, изградени от праводателя на ищеца, попадат в неговия имот – парцел I-21 по плана от 1938 г., а според второто заключение, допуснато служебно от въззивния съд – в съседния парцел на ответника II-24. Въззивният съд не е изяснил каква е причината за това разминаване и е приел, че следва да основе решението си на заключението по служебно допуснатата експертиза. Това разрешение е неправилно. Спорът по делото следва да се разреши съобразно заключението на вещото лице, прието в първата инстанция.
Искът на М. Р. Т. за спорната площ от около 100 кв. м. се основава на твърдението, че тя попада в рамките на парцел I-21 по плана на [населено място] от 1938 г.; че този парцел е бил закупен от неговия баща през 1958 г., а през 1969 г. баща му се снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка, след което му прехвърлил собствеността; че бащата е засадил в своя парцел, на границата със съседния, един бор и четири плодни дръвчета, а също така е изградил в близост две водомерни шахти. Твърди се, че в тези граници е била осъществявана фактическата власт и при действието на последващия план от 1985 г., като между съседните парцели не е била поставяна ограда до 2015 г., когато ответникът е приобщил спорната площ към своя парцел. Ищецът вижда наличието на грешка в регулационния план от 1985 г., изразяваща се в това, че новата регулационна линия между съседните парцели не съвпада със старата и това е неоправдано разместване на правото на собственост, при което около 100 кв. м. от неговия имот попадат в имота на ответника. Счита също, че в плана от 1985 г. не е била отразена като кадастрална границата между двата имота, определена от регулационната линия по плана от 1938 г. В този смисъл е уточнението на исковата молба, направено във въззивната инстанция – молба от 09.03.2017 г., както и уточнението в съдебно заседание от 18.04.2017 г.
И двете вещи лица установяват, че регулационната линия по плана от 1985 г. е изместена навътре в имота на ищеца, в сравнение с регулацията от 1938 г., както и че в кадастралния план, послужил като основа на регулацията от 1985 г., не е нанесена границата между двата съседни имота, очертана с регулацията от 1938 г. Разликата в заключенията се състои само в това колко голямо е изместването на регулационната линия по плана от 1985 г. Съобразно приетото по-горе съдът следва да основе решението си на експертизата, приета в първата инстанция.
Планът от 1938 г. за първи път обособява двата парцела I-21 и II-24, като регулационната линия между тях определя разделителната граница между имотите. Според заключението на вещото лице, прието от първоинстанционния съд, тази граница е очертана в зелен цвят. Тази граница не е нанесена в кадастралната основа по плана от 1985 г. и това е непълнота по смисъла на чл.54, ал.2 ЗКИР. С плана от 1985 г. имотите на страните неправилно са заснети като един общ – пл. № 164, вместо като два отделни, съобразно отделната собственост върху тях, определена от първичните нотариални актове от 1969 г. Оттук е допуснато и необосновано изместване на регулационната линия навътре в имота на ищеца спрямо регулацията от 1938 г. Това изместване не е грешка по смисъла на чл.54, ал.2 ЗКИР, съответно – чл.32, ал.2 З. /отм./, тъй като грешката засяга кадастъра, а не регулацията. С изместването на регулационната линия навътре в имота на ищеца се оформя придаваема част към имота на ответника. По делото няма данни новата регулация от 1985 г. да е приложена, поради което с изтичане на сроковете по § 8, ал.1 ПР на ЗУТ отчуждителното действие на неприложения план е отпаднало автоматично – ТР № 3/28.03.2011 г. по тълк. д. № 3/2010 г. на ОСГК на ВКС. Разпоредбата на § 8, ал.1 ПР на ЗУТ е императивна и съдът следва да я приложи независимо от това дали страните се позовават на нея. Поради автоматичното отпадане на отчуждителното действие на дворищнорегулационния план от 1985 г. в частта за придаваемата площ, се възстановява старото положение, определено от разделителната регулационна линия по плана от 1938 г., според която спорните около 100 кв. м. попадат в имота на ищеца. Ето защо предявените от него искове са основателни и следва да бъдат уважени с уточнението, че уважаването им е според комбинираната скица към заключението на вещото лице, прието от първата инстанция. Това налага отмяна на въззивното решение и постановяване на ново решение по съществото на правния спор, съобразно изложеното по-горе.
При този изход на делото на жалбоподателя следва да бъдат присъдени разноските за всички инстанции – 660 лв. пред ВКС, 300 лв. за въззивната инстанция и 1310лв. пред районния съд или общо 2270 лв.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № II-39 от 18.07.2017 г. по гр. д. № 195/2017 г. на Бургаския окръжен съд, поправено с решение № II-760 от 18.09.2017 г. по същото дело и вместо него постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.54, ал.2 ЗКИР по иска на М. Р. Т. от [населено място], [улица], № 11 Б, срещу Х. Р. А. от [населено място], [община], че в кадастралния и регулационен план на [населено място] от 1985 г. е допусната непълнота, като регулационната линия между парцел I-21 и парцел II-24 от кв. 20 по плана от 1938 г. не е нанесена като кадастрална граница между новообразуваните парцели I-164 и II-164 по плана от 1985 г., в съответствие с разделната собственост на заварените парцели I-21, собственост към 1985 г. на праводателя на ищеца Р. А. Т., съгласно нотариален акт № 11/1969 г., и парцел II-24, собственост към 1985 г. на праводателите на ищеца и на ответника - Р. А. Т., Р. А. Т. и Р. А. Т., съгласно нотариален акт от 15.01.1969 г., н. д. № 12/1969 г. на айтоски народен съдия.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.108 ЗС по отношение на Х. Р. А. от [населено място], [община], че М. Р. Т. от [населено място], [улица], е собственик на 93,30 кв. м., заключени между: регулационната линия между парцели I -21 и II-24 по плана от 1938 г. на [населено място], [община], отразена със зелен цвят на комбинираната скица на вещото лице И. Б., намираща се на стр.56 по гр. д. № 350/2016 г. на Айтоския районен съд, и регулационната линия между парцели I- 164 и II-164 по плана от 1985 г. на същото село, отразена със син цвят на същата скица, приподписана от състава на ВКС и съставляваща неразделна част от настоящото решение, като ОСЪЖДА Х. Р. А. да предаде на М. Р. Т. владението на описаната част от имот.
ОСЪЖДА Х. Р. А. от [населено място], [община], да заплати на М. Р. Т. от [населено място], [улица], сумата от 2270 лв. разноски по делото.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |