14 Р Е Ш Е Н И Е
№ 76
гр. София, 08 април 2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА
ГАЛИНА ЗАХАРОВА
при секретар ..……………….…. НАДЯ ЦЕКОВА ……...……… и с участието на прокурор …………… РУСКО КАРАГОГОВ ………… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1884/2013 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационни жалби на частните обвинители Б. П. Г. и Б. И. Г. чрез повереника им адв. Ч. и на защитника на подсъдимия С. В. С. адв. П. срещу решение № 181 от 12.06.2013 г. на Софийския апелативен съд, НО, 6 състав, постановено по ВНОХД № 281/2013 г. по описа на същия съд.
В касационната жалба на частните обвинители е релевирано възражение за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия С. В. С. наказание, като се моли на основание чл. 354, ал. 1, т. 4, вр. ал. 3, т. 1 от НПК ВКС да отмени въззивното решение на САС в частта относно наказанието и да върне делото за ново разглеждане със съответните задължителни указания за увеличаване на размера на наказанието лишаване от свобода. В касационната жалба и в представената по делото писмена защита повереникът излага съображения, че наложеното наказание не било съобразено с обществената опасност на деянието и неговите противоправни последици. С определения от съда размер на наказанието лишаване от свобода нямало да се постигнат целите на генералната превенция – да се въздейства възпиращо и предупредително върху другите членове на обществото. Общоизвестен факт бил увеличеният в последните години брой на пътнотранспортните произшествия с тежък резултат, които се дължали на несъобразяване на водачите с правилата на ЗДвП и ППЗДвП. С оглед на това за постигане на целите на генералната превенция било оправдано налагането на по-високи по размер наказания за извършените престъпления по транспорта.
Софийският апелативен съд неправилно приел, че процесуалното поведение на подсъдимия – отклоняването му от територията на страната – имало значение единствено за движението на наказателното производство. С тези свои действия подсъдимият показал субективното си отношение към деянието, като било редно неговото поведение да се интерпретира в контекста на бягството му от местопроизшествието – като продължение на неправомерното му поведение в смисъла на отегчаващо отговорността обстоятелство.
Частните обвинители и повереникът им не споделят и констатацията на въззивния съд, че изводът на първата инстанция, че подсъдимият „почти целодневно” управлявал мотоциклета, въпреки неправоспособността си, бил изведен на базата на предположения. Обстоятелството, че деецът всекидневно е управлявал превозното средство, без да е бил правоспособен водач, било отегчаващо и показвало принципното му субективно отношение към установените правила за движение в посока на тяхното неглижиране и незачитане. Макар и престъплението да е било извършено при форма на вината непредпазливост, не трябвало да се забравя, че водачът на мотоциклета нарушил правилата за движение умишлено, който факт следвало да се отчете при определянето на размера на наказанието.
С касационната жалба на адв. П., защитник на подсъдимия С. В. С., към ВКС се отправя искане за отмяна на решението на САС и връщане на делото за ново разглеждане. Оспорен е като неправилен изводът на съдебните инстанции, че подсъдимият бил в пияно състояние, като употребил алкохол преди да управлява моторното превозно средство. След като въззивният съд дал вяра на посочените от защитата на подсъдимия свидетели В. В. А., баба на подсъдимия, и С. С. С., чичо на подсъдимия, необяснимо било защо назначената експертиза не била разширена, за да се докаже каква е била концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимия към момента на ПТП. По делото било изяснено, че произшествието настъпило около 19:00 ч., след което подсъдимият С. се прибрал в дома си, където употребил алкохол. Към 23:00 ч. му била взета кръв за изследване в МБАЛ – [населено място], като била установено наличие на 0.98%о алкохол в кръвта. На въпросите обаче каква е била концентрацията на алкохол преди и след произшествието и дали преди произшествието е била под или над 0.5%о, двете съдебни инстанции не дали категоричен отговор съобразно събраните по делото доказателства.
Неправилно и произволно било тълкуването, дадено от въззивната инстанция, че подсъдимият избягал от местопроизшествието. Съгласно ППВС № 1/83 г. квалифициращият признак „бягство от местопроизшествието” бил налице, когато деецът е напуснал местопроизшествието с цел да се укрие, макар и временно, да заличи участието си в ПТП или да укрие доказателства за установяването на фактическата обстановка. От събраните по делото доказателствени материали било видно, че нито една от посочените предпоставки не била налице. Подсъдимият действително напуснал местопроизшествието, но едва след като близките на пострадалия пристигнали там, упътени от самия него, който им съобщил къде се намирали. Той си давал сметка, че било невъзможно да заличи участието си в произшествието или да укрие някои доказателства, тъй като на местопроизшествието се намирала и св. К. Г., която неизбежно щяла да го изобличи като автор на деянието. По-възможно било подсъдимият да е напуснал местопроизшествието по извинителни причини: да потърси медицинска помощ, за да отиде самият той в болнично заведение. От доказателствата по делото се установявало, както било прието и от съда, че следствие ПТП подсъдимият също получил сериозни увреждания и се нуждаел от медицинска помощ.
Защитникът на подсъдимия твърди, че и двете съдебни инстанции отказали да събират доказателства относно обстоятелството, че след произшествието подсъдимият пръв се обадил на тел. 112 и потърсил помощ за пострадалия Н. Г.. В тази насока било достатъчно само да се изиска разпечатка за обажданията на 06.12.2011 г. вечерта от Центъра за спешни случаи. Данни можело да се съберат и от свидетелката К. Г., но при разпита й съдебно заседание такива въпроси не й били зададени.
Незаконосъобразно въззивният съд игнорирал напълно възраженията на защитата за допуснати съществени процесуални нарушения на правото на защита на подсъдимия. Различието на досъдебното производство и в обвинителния акт в текстовото изписване на текста от НК, по който бил обвинен подсъдимият, водело до неяснота относно точното обвинение срещу него.
Неуважаването на исканията на защитата за събиране на някои доказателства също нарушавали правото му на защита с оглед невъзможността да ги събере сам и да ги представи за обсъждане пред съда.
С касационната жалба адв. П. поддържа алтернативно и искане за изменение на решението, като наложеното на подсъдимия С. С. наказание бъде намалено. Апелативният съд действително намалил наказанието му от шест на пет години лишаване от свобода, но и в такъв размер наказанието продължавало да бъде явно несправедливо, тъй като било твърде завишено за млад човек, извършил за първи път в живота си престъпно деяние, и то по непредпазливост.
С допълнение към касационната жалба от адв. П., защитник на подсъдимия С., се поддържат всички касационни основания по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от НПК. Изложени са доводи, че атакуваното решение на САС било неправилно, тъй като в противоречие с материалния закон съдът приел, че подсъдимият С. осъществил от обективна и субективна страна състава на инкриминираното престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. 1 и пр. 4, б. „б”, вр. ал. 1, б. „в” от НК. Осъщественото от него деяние не било съставомерно, поради което на основание чл. 24 от НПК той следвало да бъде оправдан. Въззивното решение било постановено при съществени процесуални нарушения, тъй като съдът не изследвал обективно, всестранно и пълно доказателствата по делото и не разкрил обективната истина в съответствие със задълженията му по чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Събраните доказателства не били подложени на внимателна проверка и били невярно оценени. САС анализирал доводите на защитата съвсем бегло и схематично, с което нарушил изискването да подложи на внимателен анализ всички възражения на защитата. Не било изпълнено и задължението на съда да посочи кои възприети от него факти въз основа на кои точно доказателства са приети за установени и при противоречие между доказателствата не е посочил защо приема едни, а други отхвърля. Решението на САС било и явно несправедливо, тъй като се явявало прекомерно тежко и било твърде завишено по размер.
В съдебно заседание на касационната инстанция адв. П., защитник на подсъдимия С., поддържа изложените в касационната жалба и в допълнението към нея съображения. Моли ВКС да приеме, че деянието не е било извършено при наличието на квалифициращите обстоятелства „пияно състояние” и „бягство от местопроизшествието”, да преквалифицира престъплението в такова по чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК и да намали по размер наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода, като приложи условно осъждане, или алтернативно – да върне делото за ново разглеждане на въззивния съд.
Адв. С., повереник на частните обвинители Б. Г. и Б. Г., моли касационната им жалба да бъде уважена.
Представителят на ВКП дава заключение, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила като законосъобразно, справедливо и постановено при отсъствие на процесуални нарушения.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното:
С присъда от 12.02.2013 г., постановена по НОХД № 2/2013 г., ОС – гр.Монтана е признал подсъдимия С. В. С. за виновен в това, че на 06.12.2011 г., на път 11-204, посока от [населено място] към Д. м., при управление на моторно превозно средство – мотоциклет м. „Х.”, модел , ДК №, в пияно състояние, нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 21 и чл. 133, ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Н. Б. Г., като след деянието напуснал произшествието, поради което и на основание чл. 343, ал. 3, пр. 1 и 4, б. „б”, вр. ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 54, вр. чл. 36 от НК го е осъдил на шест години лишаване от свобода. На основание чл. 61, т. 3, вр. чл. 59, ал. 1 от ЗИНЗС съдът е определил първоначален общ режим на изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода в затворническо общежитие от открит тип, а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски.
По жалби на защитника на подсъдимия С. С. и на повереника на частните обвинители Б. Г. и Б. Г. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 281/2013 г. по описа на Софийския апелативен съд, като с решение № 181 от 12.06.2013 г. на основание чл. 337, ал. 1, т. 1 и чл. 338 от НПК въззивният съд изменил присъдата на МОС, като намалил наложеното на подсъдимия С. наказание на пет години лишаване от свобода, а в останалите части – потвърдил първоинстанционния съдебен акт.
Решението на САС е съобщено на страните по реда на чл. 340, ал. 2 от НПК, както следва: на защитника на подсъдимия – на 18.06.2013 г., а на частните обвинители – на 20.06.2013 г. Техните касационни жалби са подадени, съответно, на 03.07.2013 г. (от защитника на подсъдимия) и на 28.06.2013 г. (от повереника на частните обвинители), поради което ВКС намира, че са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2, съответно, т. 3 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок.
По същество касационните жалби на защитника на подсъдимия С. С. и на частните обвинители Б. Г. и Б. Г. са неоснователни.
С оглед посочените в жалбите касационни основания, настоящият съдебен състав разгледа първо доводите на защитника на подсъдимия, тъй като те се отнасят до всички основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК, докато претенцията на частните обвинители касае единствено касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явната несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание.
І. По касационната жалба на защитника на подсъдимия С. В. С.:
В жалбата на адв. П. са изложени конкретни оплаквания по отношение на приетата от въззивния съд фактология, с фрагменти от която касаторът се е съгласил, а други е оспорил. В частност, на стр. 1 и стр. 2 от касационната жалба защитникът е изразил несъгласието си с приетите от въззивната инстанция фактически положения, относно алкохолната концентрация в кръвта на подсъдимия С. към момента на деянието (дали е била под или над 0.5%о), поведението му след деянието (дали е оказал помощ в рамките на възможностите си на пострадалия Г.) и вътрешната му мотивация да напусне местопроизшествието.
Касационният съд не разполага с правомощие да проверява фактическата необоснованост на присъдата и да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти, поради което изведените от САС фактически констатации, както и достоверността на доказателствените източници, с които те са аргументирани, не подлежат на преразглеждане в касационното производство. При обсъждането на оплакванията на защитника ВКС може само да провери спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на предходната инстанция при установяването на обстоятелствата, относими към предмета на доказване. В този аспект настоящият съдебен състав констатира, че в хода на събирането и проверката на доказателствата въззивният съд е спазил регламентирания процесуален ред, като не е допуснал процесуални нарушения, които да дадат основания за ревизия на проверявания съдебен акт. Доказателствените материали по делото са оценени съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнителност на приетите фактически положения. В обхвата на въззивната проверка, определен от разпоредбата на чл. 314 от НПК, съдът е проверил изцяло първоинстанционната присъда на МОС, като е провел и допълнително съдебно следствие – назначил е съдебномедицинска експертиза и е допуснал допълнителен разпит на свидетелите К. Г. и Г. И.. Съобразявайки в пълнота както събраните от първата инстанция, така и непосредствено от самия него доказателствени материали, САС е направил собствен пълноценен анализ на цялостната доказателствена съвкупност, обсъдил я е в съгласие с изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК и аргументирано се е съгласил с изведените от първоинстанционния съд основни констатации.
Съдебният състав внимателно е изследвал възражението на защитника на подсъдимия за неизясненост на пияното състояние на подсъдимия, като го е отхвърлил с обстойни аргументи (л. 73 – л. 74 от НОХД № 281/2013 г.). Фактическите констатации относно съдържанието на етилов алкохол в кръвта на подсъдимия в концентрация над 0.5%о към момента на деянието правилно са основани преди всичко върху показанията на свидетелите К. Г., И. Г. и Г. И., които в кореспонденция помежду си последователно са възприели данни за употреба на алкохол от подсъдимия преди произшествието. (Св. Г. и св. Г. са усетили долитащ от него алкохолен дъх, а св. И., барманка в заведението, където е бил подсъдимият преди катастрофата, му продала „2 – 3 ракии” и непосредствено го видяла да консумира напитките). Съдебният състав с основание е приел, че по въпроса за концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимия приоритетно значение имат данните от протокола за химическата експертиза, съгласно които в кръвната проба на подсъдимия, взета в 21:25 ч. вечерта, е било установено наличие на етилов алкохол в концентрация 0.98 %о. Макар съдебните инстанции да са пропуснали да установят чрез експертиза точната концентрация на алкохол в кръвта на подсъдимия в по-ранния релевантен период – към момента на деянието, алкохолното съдържание тогава със сигурност е било по-високо от 0.98 %о, тъй като в темпорално отношение моментът на катастрофата е бил по-близък до момента на консумацията на алкохол в заведението. Обстоятелствата, установени от свидетелите В. А., баба на подсъдимия, и С. С., негов чичо, че след връщането си вкъщи след катастрофата подсъдимият С. отпил три глътки ракия, а баба му промила раната на крака му със спирт, не променят горния извод. В тази насока въззивният съд правилно е взел предвид заключението на назначената в хода на въззивното производство съдебномедицинска експертиза, съгласно което третирането на рани със спирт практически не се отразява на алкохолната концентрация в кръвта. Поетото количество алкохол при отпиването на три глътки ракия пък е било пренебрежимо незначително в сравнение с употребеното от подсъдимия в заведението преди пътния инцидент количество концентрат.
С оглед установения факт, че подсъдимият С. е управлявал МПС с концентрация на алкохол в кръвта над 0.5%о към момента на деянието, дадената от САС квалификация на разглежданото деяние по чл. 343, ал. 3, пр. 1 от НК е законосъобразна. Законодателят държи сметка за обстоятелствата, че психофизическото състояние на водача след употреба на алкохол обективно се характеризира с отслабено внимание, намаляване на предпазливостта, необосновано надценяване на възможностите, нарушаване на правилното възприемане на пътната обстановка и на координацията на движенията. Всички тези обстоятелства рефлектират върху безопасността на движението, като повишават риска от настъпване на ПТП, поради което е и предвидена съответната завишена отговорност.
Неоснователно е възражението на защитника, че с напускането на местопроизшествието подсъдимият С. не е целял да се укрие или да заличи следите от деянието, като било по-вероятно поведението му да е било мотивирано от извинителни причини – да потърси медицинска помощ за себе си.
От една страна, този довод по естеството си е основан на недопустимо предположение и не почива на конкретни и несъмнени фактически данни, които обстоятелства са достатъчни за отхвърлянето му. От друга страна, по делото е установено по несъмнен начин обстоятелството, което не се оспорва и от защитата, че подсъдимият не е останал на местопроизшествието. Това негово поведение след катастрофата обуславя наличието на квалифициращото обстоятелство “бягство от местопроизшествието”. При транспортно произшествие с пострадали хора водачът на моторното превозно средство, който има участие в произшествието, е длъжен да остане на местопроизшествието до пристигането на компетентните органи (чл. 123, ал. 1, т. 2, б. „б” от ЗДвП). Подсъдимият С. недвусмислено е манифестирал отказа си да изпълни това свое задължение, като е напуснал мястото на пътния инцидент и по категоричен начин е изявил волята си да не изчака компетентните органи. Затова неговото поведение законосъобразно е квалифицирано като „бягство от местопроизшествието”. С ППВС № 1/83 г. е разяснено, че този признак е налице във всички случаи, когато деецът е съзнавал, че от транспортното произшествие, в което има участие, са настъпили съставомерни последици (смърт или нараняване на лица), и умишлено не е останал на местопроизшествието или не се е завърнал там след транспортиране на пострадалите, с цел да се укрие, да заличи участието си в произшествието, да осуети проверката, да прикрие състоянието си или други обстоятелства от значение за разкриване на обективната истина. Независимо от разнообразните възможни субективни цели и съображения, които поначало могат да мотивират виновния водач на МПС да не остане на местопроизшествието, фактът на напускане на мястото на пътния инцидент представлява „бягство от местопроизшествието” по смисъла на закона, щом деецът е съзнавал, че при произшествието са пострадали хора, и щом не са съществували основателни извинителни причини за неспазване на задължението му по чл. 123, ал. 1, т. 2, б. „б” от ЗДвП. Намерението на подсъдимия С. за укриване е красноречиво обективирано и в поведението му, реализирано след напускането на местопроизшествието – той се върнал в дома си, няколко часа по-късно потърсил медицинска помощ, на следващия ден напуснал лечебното заведение по свое желание, а след това – заминал извън територията на страната.
Касационната инстанция не приема отправения към въззивния съд упрек, че не е изследвал поведението на подсъдимия С. след деянието, за да установи дали не е опитал да окаже помощ на пострадалия в рамките на възможностите си в конкретната ситуация. Защитникът неоснователно твърди, че този въпрос е могъл да бъде установен чрез показанията на св. Г., въпроси в каквато насока не са й били задавани. От съдържанието на показанията й пред първоинстанционния съд (л. 57 от НОХД № 2/2013 г.) и на въззивния съд (л. 61 от ВНОХД № 281/13 г. на САС) е видно, че свидетелката обективно не е могла да изясни никакви обстоятелства във връзка с катастрофата, тъй като е изпаднала в безсъзнание и дори не е имала спомен за самото падане. На л. 75 от въззивното решение е изрично посочено, че по делото липсват каквито и да е данни подсъдимият да се е обаждал на тел. 112, за да съобщи за произшествието, като сигналът е бил подаден от близки на пострадалия. Решаващият съдебен орган няма задължение да събира и да се произнася по доказателствени материали относно факти и обстоятелства извън предмета на доказване или по такива, за които вече са събрани доказателства. Доказателствената дейност може да бъде оценена като непълноценна и недостатъчна по обем, само когато при разглеждането на делото не са изяснени елементи от фактическата обстановка от съществено значение за правилното му решаване. Когато обстоятелствата, за които са били искани отказаните от съда доказателства, са без значение за правилния изход на делото, нарушение на чл. 13 от НПК не е налице, защото съдът е обвързан от задължение за събиране на доказателства единствено ако това се налага за разкриване на обективната истина. Обективната оценка на проверявания съдебен акт не позволява да се заключи, че въззивният съд е пренебрегнал задължението си за пълноценно разкриване на обективната истина. Напротив, при разглеждането на делото съдебният състав стриктно е следвал законосъобразен подход при допускането и събирането на доказателствени материали, а и изобщо в цялостната дейност по осъществяване предмета на доказване.
Изложените доводи дават основание на касационната инстанция да приеме за неоснователни залегналите в жалбата на защитника на подсъдимия и допълнението към нея възражения. Осъдителните изводи на въззивния съд са изведени след задълбочен анализ и съпоставка на наличните по делото доказателства и доказателствени средства поотделно и в тяхната съвкупност и са верни. При правилна интерпретация на установената фактология на деянието САС законосъобразно е приел, че възведеното против подсъдимия С. С. обвинение по чл. 343, ал. 3, пр. 1 и пр. 4, б. „б”, вр. ал. 1, б. „в” от НК е доказано.
В пределите на установените фактически положения материалният закон е приложен правилно и точно в частта за осъждането на подсъдимия. Налице са всички съставомерни признаци от обективния и субективен състав на престъплението по чл. 343, ал. 3, пр. 1 и пр. 4, б. „б”, вр. ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1 от НК, за което той е осъден. Доводите, изложени на л. 75 от мотивите на въззивното решение, като юридическа конструкция по отношение на обективните и субективните признаци на инкриминираното престъпление са законосъобразни и вярно са съотнесени към конкретните факти и обстоятелства, установени в разглеждания случай. Съдържанието на съдебния акт и в тази му част изцяло съответства на изискванията 339, ал. 2 от НПК, тъй като включва ясни правни съображения по всеки от инкриминираните факти. Фактологията на настоящия казус сочи, че причината за настъпването на тежката катастрофа се корени в неспазването от страна на подсъдимия на правилата за движение по чл. 21, ал. 1 и чл. 133, ал. 1 от ЗДвП. Управлението на мотоциклета с превишена скорост (100.19 км/ч. вместо пределно допустимата от 80 км/ч.) и претоварването на превозното средство с по-голям брой пътници от разрешения (двама вместо един) са довели до поднасяне на мотоциклета при преодоляването на завой, загубата на контрол върху управлението, удар в крайпътната предпазна мантинела и падане на водача и пътниците на пътното платно, при което пострадалият Г. получил несъвместими с живота травми, а подсъдимият С. и св. Г. били ранени.
Във връзка с правната квалификация на извършеното престъпление, следва да бъдат изложени и съображения по залегналото в касационната жалба на адв. П. възражение за допуснато нарушение на правото на защита на подсъдимия, аргументирано с различие в изписването на приложимия наказателен закон в постановлението за привличане на С. като обвиняемо лице и в обвинителния акт, което водело до неяснота в какво точно се състояло обвинението.
Настоящият състав на ВКС констатира, че в постановлението за привличане на С. С. в качеството на обвиняемо лице от 29.11.2012 г. (л. 156 от досъдебното производство) квалификацията на извършеното от него престъпление е била формулирана по чл. 343, ал. 3, пр. 1 и пр. 4, б. „б”, вр. ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1 от НК, така, както на подсъдимия е било предявено и разследването (протокол от 29.11.2012 г. на л. 158 от досъдебното производство). В диспозитивната част на обвинителния акт (л. 6 от НОХД № 2/2013 г. на МОС) обаче приложимият наказателен закон е бил цифрово изписан като „чл. 343, ал. 3, пр. 1 и пр. 4, вр. чл. 343, ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1” от НК, като е била пропусната привръзката с б. „б” на чл. 343, ал. 3 от НК. Този въпрос не е убягнал от вниманието на въззивния съдебен състав, който на л. 76 – л. 77 от ВНОХД № 281/2913 г. е изложил законосъобразни съображения, с които касационната инстанция изцяло се солидаризира. Допуснатата в диспозитива на обвинителния акт непрецизност при цифровото изписване на приложимия наказателен закон действително не представлява съществено процесуално нарушение, което по необходимост да налага отмяна на съдебните актове и връщане на делото за ново разглеждане на прокурора. Не всяко нарушение на изискванията за точност и яснота на постановяваните в хода на наказателното производство актове е от категорията на абсолютните и автоматически води до отмяната им. За всеки конкретен случай следва да се преценява дали съответното нарушение реално има за последица ограничаване на правата на страните. В настоящия казус на досъдебното производство обвиненото лице се е защитавало по идентични факти, залегнали, както в постановлението за привличане на обвиняем, така и в обвинителния акт, които недвусмислено сочат, че се касае за б. “б” на чл. 343, ал. 3 от НК, визираща хипотезата на причинена при деянието смърт. В текстовата част на постановлението за привличане, обстоятелствената част на обвинителния акт и диспозитива на същия са включени елементите на престъпния състав, като изрично е посочено, че деецът е обвинен в това, че е причинил по непредпазливост визирания от чл. 343, ал. 3, б. „б” от НК резултат – смъртта на пострадалия Н. Б. Г.. В никой от актовете на досъдебното производство не са споменати словесно или цифрово различни хипотези по чл. 343, ал. 3 от НК, извън тази по б. „б”, пр. 1 от НК. Поради това нито обвиняемият, нито защитникът му биха могли твърдят, че не им е било ясно в какво точно е обвинен деецът. В процесуалните си актове органите на досъдебната фаза по достатъчно категоричен начин са определили предмета на доказване по делото и са очертали рамките на процеса на доказване, като са конкретизирали престъпното деяние в необходимия и достатъчен обем – време, място на извършването му, неговите основни фактически обективни и субективни признаци. Съдебните инстанции са подложили на оценка и са се произнесли по същите факти, като са признали подсъдимия С. за виновен тъкмо в това, че при наличие на квалифициращите обстоятелства „пияно състояние” и „бягство от местопроизшествието” е нарушил правилата за движение по ЗДвП и е причинил смъртта на пострадалия Г., каквото обвинение подсъдимият е имал и на досъдебното производство и се е защитавал по него.
С оглед на тези доводи ВКС намери, че допуснатата непълнота при цифровото посочване на приложимия наказателен закон в обвинителния акт не е нарушение от категорията на съществените. Пропускът да се изпише б. „б” на чл. 343, ал. 3 от НПК се дължи на техническа грешка, не внася никакво съмнение в яснотата на обвинението и не се отразява върху дадения от съдебните инстанции правилен отговор на въпроса по чл. 301, ал. 1, т. 2 от НПК.
Изложените по-горе аргументи по същество обосновават и извода за неоснователност на възражението на защитника на подсъдимия, че неяснотата на предявеното обвинение се обуславяла и от обстоятелството, че в протокола за предявяване на разследването на частните обвинители Б. и Б. Г. (л. 159 и л. 160 от досъдебното производство) обвинението на подсъдимия било формулирано като престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК. На л. 76 от ВНОХД № 281/2013 г. апелативният съд е дал убедителен отговор и на това оплакване, като правилно го е отхвърлил със законосъобразни съображения за процесуалната му недопустимост в контекста на регламентирания от чл. 349, ал. 3 от НПК обхват на правото на обжалване. Няма спор, че подсъдимият и защитникът не могат да черпят права и да искат отмяна на присъдата за допуснати нарушения на правата и законните интереси на други страни в процеса, в случая на частните обвинители. Към изчерпателно изложените верни доводи на въззивния съд може само да се добави, че протоколът за предявяване на разследването поначало не е от кръга на процесуалните документи с предназначение да индивидуализират (по време, място, начин на извършване, фактически състав, правна квалификация) престъплението, за което на дееца се търси наказателна отговорност, каквито са постановлението за привличане на обвиняем и обвинителния акт.
Касационната инстанция се солидаризира и с изводите на САС по отношение на индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия С. С.. При проверката на атакуваното въззивно решение ВКС не констатира наличие на релевираното от защитниците му основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наложеното наказание. За да упражни правомощието си по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК за изменение на въззивния съдебен акт чрез намаляване на наказанието, касационната инстанция трябва да установи очевидна диспропорция между наложеното от контролирания съд наказание с обществената опасност на деянието и дееца, обусловена от несъответна и неизчерпателна преценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. В разглеждания казус подобен извод не може да бъде направен. Размерът на отмереното от САС наказание – пет години лишаване от свобода – е справедлив и съобразен с относителната тежест на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Наказателната отговорност на подсъдимия С. е индивидуализирана при условията на чл. 54, ал. 1 от НК под средния размер на предвидените в чл. 343, ал. 3, б. „б”, пр. 1 от НК санкционни рамки, като адекватно е отчетено същественото значение на смекчаващите обстоятелства. Претенцията на жалбоподателя за намаляване на наложеното на дееца наказание е мотивирана единствено със съображения за младата му възраст, формата на вината и чистото му съдебно минало – обстоятелството, че е извършил за първи път престъпно деяние. Всички изтъкнати от касатора смекчаващи обстоятелства са взети предвид при конкретизирането на срока на определеното му наказание, отмерено при превес на смекчаващите обстоятелства. Като такива на л. 78 от ВНОХД № 281/213 г. изчерпателно са посочени още и влошаването на здравословното състояние на подсъдимия, наложило лечение в Република Италия (претърпял хирургична операция по повод перитонит) и близките му приятелски и родствени отношения с пострадалия от престъплението.
Допълнително намаляване на наказанието, без реално обуславящи го основания, не би допринесло за осъществяване на нито една от целите на чл. 36 от НК. При индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия С. няма как да бъдат игнорирани съществените по тежест отегчаващи обстоятелства, които разкрива фактическата специфика на казуса – допуснатите две на брой груби нарушения на важни правила за движение по пътищата, неправоспособността на водача, особеностите на деянието, кумулативно осъществяващо признаците на две квалифициращи обстоятелства – „пияно състояние” и „бягство от местопроизшествието”. Тези данни на собствено основание завишават както персоналната опасност на подсъдимия С. С. като водач на МПС, така и специфичната обществена опасност на извършеното от него деяние, като не позволяват по-снизходително санкциониране.
ІІ. По възраженията на повереника на частните обвинители Б. Г. и Б. Г. за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание:
В светлината на застъпеното по-горе становище на настоящия съдебен състав за справедливост на наложената на подсъдимия С. санкция за извършеното престъпление, неоснователни се явяват и доводите на касаторите частни обвинители за необходимост от утежняване на отговорността му. Задълженията на въззивната инстанция по установяване на смекчаващите и отегчаващите отговорността на дееца обстоятелства са изпълнени отговорно, като тези релевантни факти са разкрити изчерпателно, в обем, необходим и достатъчен за правилната индивидуализация на наказанието. Съдържанието на въззивното решение не дава основание да се приеме, че поставените на вниманието на САС с въззивната жалба на частните обвинители възражения са били пренебрегнати и не са получили отговор. От залегналите в мотивите на въззивното решение съображения (л. 78 от ВНОХД № 281/2013 г. на САС) е видно, че всички оплаквания на частните обвинители са били мотивирано отхвърлени след внимателното им обсъждане. Въпреки че изложената от въззивния съдебен състав аргументация по въпроса по чл. 301, ал. 1, т. 3 от НПК в пълна степен удовлетворява стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК, залегналите в касационната жалба на частните обвинители доводи изцяло преповтарят получилите обстоен отговор с въззивното решение възражения от въззивната жалба. След като в оценъчната процесуална дейност на втората инстанция не са допуснати нарушения, вътрешното й убеждение е правилно формирано и не подлежи на заместване от касационната инстанция.
Повереникът на частните обвинители незаконосъобразно се позовава на процесуалното поведение на подсъдимия, който след деянието напуснал страната и станал причина за провеждането на наказателното производство в негово отсъствие. Въззивният съд правилно е преценил, че наличните в тази насока данни са релевантни за движението на делото, но не се отразяват върху отговорността на дееца. Отказът от участие в действия по разследването, лансирането на защитни тези, непризнаването на вината, липсата на критично отношение към извършеното, отсъствието на подсъдимия при разглеждането на делото и т.н. – са все факти, които по силата на закона не могат да се възвеждат в доказателства за виновността на подсъдимия и не отегчават отговорността му, тъй като в противен случай би се стигнало до противоречие с презумпцията за невиновност, прехвърляне на тежестта на доказване и отричане на правото на защита. В настоящия случай конкретното поведение на подсъдимия С. може да се обсъжда единствено в контекста на квалифициращото обстоятелство по чл. 343, ал. 3, пр. 4 от НК, като се поглъща от предвидената в закона завишена отговорност по този квалифициран състав на транспортно престъпление.
Неоснователно е възражението в касационната жалба на частните обвинители, че подсъдимият „всекидневно” управлявал мотоциклета, без да е бил правоспособен за това, което негово поведение неправилно не било отчетено като отегчаващо обстоятелство. По делото няма обективни данни за постоянно управление на превозното средство от страна на подсъдимия, в какъвто смисъл въззивният съд правилно е приел, че твърдението на повереника е изведено въз основа на недопустимо предположение. Фактът пък, че при извършване на деянието подсъдимият С. е бил неправоспособен, е бил взет предвид при индивидуализацията на наказателната му отговорност.
Касационната инстанция не възприема и доводите, посочени в подкрепа на тезата за необходимост от увеличаване на срока на наказанието лишаване от свобода по отношение на подсъдимия, относно високата степен на обществена опасност на транспортните престъпления и завишения ръст на пътните инциденти с тежък резултат. Абстрактната обществена опасност на деянието е намерила своя законодателен израз при определянето на съответната санкция за престъпленията по чл. 343, ал. 3 от НК. При осъществяването на цялостната дейност по индивидуализацията на наказанието обаче се отчита не само общата обществената опасност на престъпленията от определен вид, а специфичната обществена опасност на конкретното деяние и конкретния деец, какъвто законосъобразен подход е възприел въззивният съд. В ППВС 6/75 г., изм. с ППВС 7/87 г., изрично е изтъкнато, че преценката дали престъплението е с голяма обществена опасност или не, се прави с оглед конкретната му тежест, последиците от него, отражението му в колектива и обществото и др., а не само с оглед на правната му квалификация. (Макар цитираното постановление да обобщава съдебната практика по делата за престъпления, извършени от непълнолетни, дадените с него разяснения относно обществената опасност на конкретното престъпление са принципни и общовалидни, тъй като указват кои са основните критерии за преценка на обществената опасност на конкретното престъпление). С оглед на това настоящият касационен състав счита, че единствено високата обществена опасност на вида на инкриминираното престъпление не представлява отегчаващо обстоятелство. Ръстът на престъпленията по транспорта е безспорен факт, но за постигане на целите на чл. 36 от НК отговорността на дееца следва прецизно да съответства на степента на обществена опасност на конкретното деяние и на конкретния деец, като съдът е длъжен да отчете всички индивидуализиращи особености на случая и да се стреми да постигне баланс между посочените в чл. 36 от НК цели – поправянето и превъзпитанието на осъдения и общопревантивната функция на наказанието. Надценяването на значението на генералната превенция винаги води до неоправдана репресия спрямо конкретния подсъдим, което е несъвместимо с изискването за справедливост. А общопревантивното въздействие на наказанието се осигурява единствено посредством справедливостта му. Щом е изведен аргументиран извод за превес на смекчаващите обстоятелства и мотивирано е прието, че отмереното наказание от пет години лишаване от свобода в пълна степен ще допринесе за превъзпитанието и поправянето на подсъдимия, недопустимо е само по съображения за генерална превенция наказанието му да се завишава.
С оглед на изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че в рамките на възложената компетентност и предоставените от закона правомощия следва да остави в сила атакувания съдебен акт на САС по ВНОХД № 281/2013 г.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 181 от 12.06.2013 г., постановено по ВНОХД № 281/2013 г. по описа на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, 6 състав.
Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.
|