1 Р Е Ш Е Н И Е № 57 София, 08.06.2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в съдебно заседание на дванадесети март две хиляди и петнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА с участието на секретаря Емилия Петрова изслуша докладваното от съдията Д. Василева гр. дело № 6396/ 2014 г. и за да се произнесе съобрази следното: Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 21 от 13.01.2015 г. е допуснато касационно обжалване на решение от 15.05.2000 г. по гр.д.№ 4484/ 1996г. на СРС, 47 с-в., оставено в сила с решение от 6.06.2014 г. по гр.д.№ 10172/2010 г. на СГС, АО, трети „в” състав. Касационната жалба е подадена от ищците по делото, чийто иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е бил отхвърлен. Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с ТР № 1/ 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС относно правомощията на въззивния съд. Ответникът В. Г. оспорва касационната жалба, като счита, че ищците не са успели да докажат, че имотите са принадлежали на общия за страните наследодател В. Б. М.. За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното: Съгласно т.19 от ТР № 1/ 4.01.2001 г. на ОСГК възивният съд е инстанция по същество и трябва да направи собствени фактически и правни изводи след самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото. Съдът е длъжен да обсъди поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, както и да вземе отношение по доводите и възраженията на страните. Тази практика е задължителна за съдилищата и ако несъобразяването с нея е довело до неправилност на решението е налице основание за неговата отмяна. В настоящия случай по делото е установено следното: Страните са наследници на В. Б. М. и спорят по реда на чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ в чия полза следва да се възстановят имотите му- в полза на всички наследници, или само на наследниците на сина му Г. В. Б.. Съдът е пиел за установено, че произходът на имотите се свърза с Б. М., както и че същият ги е разпределил приживе между синовите си В. и Д.. Страните по делото са наследници на В. Б., но земите са възстановени само на един от тях- Г. В. Б., което е породило и спора по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. За да отхвърли иска въпреки изяснения характер на имотите и факта, че Б. М. ги е разпределил между синовете си и те са ги владяли като свои, съдът е изложил съображения, че не е установено кога е станало това и дали владението е продължило в изискуемия срок по чл.34 от Закона за давността / отм./ от двадесет години- т.е. дали разпределението е било през 1936-7 г. при данни, че имотът е внесен в ТКЗС през 1957г. Относно наличието на приживно разпределение на имотите са показанията на св. З. Д. Б. и И. Д. Б., които са синове на Д.- другия син на Б. М. и те са заявили, че имотите са били поделени между баща им и брат му В.. От представените удостоверения за смъртта и наследниците на Б. М. е видно, че той е роден през 1861 г. и е починал през 1941 г., а синовете му Д. и В. са родени съответно през 1895 г. и 1901 г. Тези доказателства обаче са обсъдени от въззивния съд изолирано, а не в тяхната връзка и взаимна обусловеност, като съдът се е позовал само на липсата на преки данни, че делбата между синовете на Б. М. е извършена през 1936-37 г., но не е съобразил отдалечения период от време, към който е началото на твърдяното давностно владение и съответно обективната трудност да има преки доказателства за този факт. Не са обсъдени останалите доказателства по делото, които сочат, че към 1936-37 год. синовете на Б. М. са били съответно на 41 и на 36 години, а самият той на 75 години, което прави житейски достоверно твърдението, че през 1936г. той е разпределил имотите си между двамата си синове и всеки от тях е започнал да ги владее самостоятелно и за себе си, за да може след 20 години да ги придобие по давност. С оглед на горното следва да се приеме, че е допуснато нарушение на чл.188 ГПК / отм/, което е довело до необоснованост в изводите на съда и постановяване на решението в нарушение на материалния закон. На основание чл.293, ал.2 ГПК решението следва да се отмени и да се постанови ново решение по съществото на спора, като се признае за установено, че процесните имоти към момента на образуване на ТКЗС са принадлежали на всички наследници на общия наследодател- В. Б., починал през 1941 г. Възражението на ответниците, че имотите са придобити по давност от техния наследодател Г. В., следва да се приеме за неоснователно, тъй като в случая намира приложение §4 от Преходните правила към ЗС от 1951 г. Съгласно тази разпоредба ако придобивната давността е започнала да тече при действието на отменения Закон за давността и ако за завършването й е необходим срок по-дълъг от 10 години, се прилага срока по чл.79 от Закона за собствеността- т.е. 10 годишния срок, така че давността би се считала за изтекла през 1961 г. В случая ако придобивната давност в полза на Г. В. е започнала да тече при откриване на наследството от баща му през 1941г., при действието на Закона за давността, към изследвания период -1957г. за завършването й по същия закон са били необходими още четири години- срок по-малък от предвидения в Закона за собствеността. Следователно и с оглед разпоредбата на §4 се прилага 10 годишната давност по чл.79 от ЗС и тя би изтекла през 1961 г. С внасяне на имота в ТКЗС обаче през 1957г. давността е прекъсната, поради което следва да се приеме, че към този момент Г. В. не би могъл да е станал собственик на имота на основание давностно владение, независимо дали до този момент го е владял като такъв. По изложените съображения настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение Р Е Ш И ОТМЕНЯ решението от 6.06.2014 г. по гр.д.№ 10172/2010 г. на СГС, АО, трети „в” състав и вместо това постановява: Признава за установено в отношенията между Й. С. В., С. Й. С., Б. Й. Г., Я. Б. Я., В. Б. Г., Ц. П. М., Е. П. И.- Г., В. Г. Г., М. Е. В. и В. Г. М., че към момента на образуване на ТКЗС в [населено място] през 1957 г. имотите- нива в м. „Кална река” от 1,7 дка, „Гр.”- от 3.3 дка, „В.”- 2 дка, „С.”- 1, 8 дка, „С.”- 2, 5 дка, „С.”-0,5 дка, „К.”- 0,4 дка и ливада в м.”С.” от 1, 2 дка, всичките в землището на [населено място], са били обща собственост на всички наследници на наследодателя на страните В. Б. М.- починал през 1941 г. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: