О П Р Е Д Е Л Е Н И Е   № 194   гр. София 10.05.2010 г..   В ИМЕТО НА НАРОДА               Върховен касационен съд - второ гражданско отделение в закрито заседание на 22 април през две хиляди и десета година в състав:                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛСА ТАШЕВА ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА  ЗОЯ АТАНАСОВА     като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова ч. гр.д. №  95 по описа за 2010 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по подадена частна жалба от Н. П. Я. срещу определение от 16.10.2009 г. по гр.дело № 9464/2009 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение от 25.08.2009 г. на съдията по вписванията при АВ – П. Т. , с което е отказал да разпореди вписване на отказа от право на ползване в полза на молителката Н. П. Я. на осн. чл. 84 ЗННД, вр. чл. 3, ал. 1 от П. за вписванията. Жалбоподателката обосновава доводи за неправилност на обжалваното определение, като незаконосъобразно и необосновано. В изложението към касационната частна жалба е поставен правния въпрос относно нищожността на отказа за вписване на съдията по вписванията, при липса на реквизитите – констативна част, мотиви и указания за възможността за обжалване на акта, съответно предвидения от закона срок за това, и правния въпрос по приложението на чл.84 от ЗННД и по-точно за валидната форма на декларация за отказ от вещно право на лица, които живеят в чужбина, които въпроси са от значение за точното прилагане на закона. Настоящият състав на ВКС Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателката и съобразно правомощията си по чл. 278, ал.1 и сл. от ГПК приема следното: Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима. Обжалваното определение следва да се допусне до касационно обжалване по поставените правни въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, поради това, че по същите не е налице практика на ВКС. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. С определение от 25.08.2009 г. съдията по вписванията при АВ е отказал да разпореди вписване на отказа от право на ползване в полза на жалбоподателката Н. П. Я.. Заверката на подписа на молителката в декларация за отказ от право на ползване върху имот, находящ се в България е била извършена от З. консулската служба при ГК на РБългария в Л. А. САЩ. Като е обсъдил разпоредбите на чл.112 от ЗС, чл.3,ал.1,чл.4, б.”а” от П. за вписванията съдът е приел, че декларацията за отказ от право на ползване следва да е с нотариална заверка на подписа и е акт, който подлежи на вписване. Съдът е взел предвид разпоредбите на чл.84 от ЗННД и е приел, че консулът не разполага с правомощието да завери подписа на декларацията на жалбоподателката за отказ от право на ползване, поради което последният не е валиден акт, подлежащ на вписване. Определението е правилно. Настоящият съдебен състав преценява, че постановеният отказ от съдията по вписванията не е нищожен, независимо от липсата на мотиви в обжалваното определение. Правната уредба на института на вписването относно недвижимите имоти е уредена в ГПК, ЗКИР и в П. за вписванията. Съгласно разпоредбите на чл. 570,ал.1,пр.2-ро от ГПК вписванията, отбелязванията и заличаванията за имот се извършват по разпореждане на съдията по вписванията от службата по вписванията, в чийто район се намира имотът. Редът за издаване на актовете на съдията по вписванията и изискванията за съдържанието на същите не са уредени в ГПК в глава 54-та, в която са включени общите правила на нотариалните производства. В последните липсва и препраща норма, към приложение на текстовете от ГПК, установяващи изискванията, на които следва да отговаря съдържанието на решение и определение. Според чл. 236, ал. 2 от ГПК мотивите са към съдебното решение, а не част от него. Анализа на този текст налага извода, че липсата на мотиви не води до нищожност на съдебното решение. Следователно дори и по аналогия да се приеме приложение на текстовете от ГПК, относно изискванията за съдържанието на решението липсата на мотиви на определението на съдията по вписванията в конкретния случай не обосновава нищожност на същото. Разпоредбите в Закона за кадастъра и имотния регистър, отнасящи се до режима на вписванията относно недвижимите имоти са текстовете в глава X –та от чл. 76 до чл. 87. В тях не са предвидени разпоредби за задължителното съдържание на акта на съдията по вписване, съответно за мотивирането му. Съгласно чл. 83 от ЗКИР когато предвидените в закона изисквания не са налице, съдията по вписванията отказва вписване. Досежно съдържанието на отказа на съдията по вписванията също липсват изрични разпоредби. Нормата на чл. 87 от ЗКИР препраща към приложение на разпоредбите на глава четиридесет и девета "Общи правила" от Гражданския процесуален кодекс, която урежда охранителните производства. За тези производства според чл.540 от ГПК освен общите правила на ГПК се прилагат и правилата на исковото производство, с изключение на чл. 207 - 266 и чл. 303 – 388, сред които са текстовете на чл.236 ГПК и чл. 254 от ГПК, установяващи изискванията за съдържание на решение, съответно на определение. Следователно и препращащите норми на ЗКИР не налагат приложение на разпоредби от ГПК, визиращи изисквания за съдържание на съдебното решение и определение. Разпоредби, отнасящи се за съдържанието на акта на съдията по вписването, съответно на отказа не се съдържат и в подзаконовата уредба на реда, по който се извършва вписването, дадена в П. за вписванията. В глава Vа от правилника са предвидени разпоредби, касаещи отказа на съдията по вписване. Според чл.32а,ал.1 от ПВ в случай че записаният във входящия регистър акт не отговаря на изискванията на закона или е неподлежащ на вписване, съдията по вписванията се произнася с определение за отказ. Правната уредба на отказа на съдията по вписванията е нова – в сила е от 10.08.2004 г./Д.в.бр.69/06.08.2004 г./ и се отнася за реда и сроковете на отказа, но не и съдържанието му, съответно липсват изисквания за мотивиране. Законодателят не е предвидил в законовата и подзаконова уредба правни норми за задължителното съдържание на актовете на съдията по вписванията, съответно за мотивиране на отказите, тъй като редът по който се осъществява вписването относно недвижими имоти се характеризира с установените изключително кратки срокове на производството – например според чл.9, ал.1 от ПВ вписването се извършва по разпореждане на съдията по вписванията, като актът се записва незабавно, в рамките на работния ден, в предназначения за това входящ регистър, а върху самия акт се нанасят номерът, под който е записан в регистъра, датата, както и томът и страницата на партидната книга, в която е нанесено вписването. Според чл.34, ал.3 от ПВ входящият регистър се приключва всеки ден с подписа на съдията по вписванията. Като взема предвид посочените съображения настоящият съдебен състав намира, че липсата на мотиви в определението на съдията по вписванията не налага извода за нищожност на отказа. По правния въпрос по приложното поле на чл.84 от ЗННД и подлежи ли на вписване декларация за отказ от вещно право на ползване при извършена заверка на подписа от консулски представител на РБългария в чужбина въззивният съд правилно е приел, че в правомощията на консулските представители не е включена заверката на подпис на посочената декларация, тъй като последната подлежи на вписване. Съгласно разпоредбите на чл. 84 от ЗННД българските дипломатически и консулски представители в чужбина могат да удостоверяват датата, съдържанието и подписите на частни документи, които не подлежат на вписване, верността на преписи и извлечения от документи, представени от български граждани и да съставят нотариални завещания на български граждани. Според чл.4,б.”в” от П. за вписванията актовете за отказване от вещни права върху недвижими имоти/ чл.100 от ЗС/подлежат на вписване. Разпоредбите на чл.100 от ЗС, към който препраща чл.111,ал.1 от ЗС се прилагат и за отказ от вещно право на ползване върху недвижим имот – т.е същият следва да се извърши в писмена форма с нотариална заверка на подписа и съответно да се впише. Посочената правна уредба налага извода, че за да е валиден отказа от право на ползване същият следва да е извършен в писмена форма с нотариална заверка на подписа на заявителя и съответно да е вписан. При наличие на тези предпоставки правото на ползване се погасява, тъй като е неотчуждимо. В разпоредбите на чл.84 от ЗННД ясно и изчерпателно са посочени правомощията на дипломатическите и консулските представители в чужбина като държавен орган относно удостоверяването на документи. Консулският представител в чужбина може да удостовери само датата, съдържанието и подписите на частни документи, които не подлежат на вписване, верността на преписи и извлечения от документи, представени от български граждани, и да съставят нотариални завещания на български граждани. Нотариалното завещание подлежи на вписване, но съставянето му изрично е предвидено в компетентността на консулския представител. Разпоредбите на чл. 84 от ЗННД са императивни, поради което за същите не се прилага разширително тълкуване. Като взема предвид изложеното съдът намира, че декларацията за отказ от вещно право на ползване подлежи на вписване и за да породи правни последици отказа от право на ползване върху недвижим имот с оглед разпоредбите на чл. 84 от ЗННД извън правомощията на българските дипломатически и консулски представители в чужбина е удостоверяването на подписите на декларация, съдържаща изявление за такъв отказ. При тези съображения съдът намира, че обжалваното определение следва да се потвърди. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение   О П Р Е Д Е Л И :   П. определение от 16.10.2009 г. по гр.дело № 9464/2009 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение от 25.08.2009 г. на съдията по вписванията при АВ – П. Т. , с което е отказал да разпореди вписване на отказа от право на ползване в полза на молителката Н. П. Я. на осн.чл.84 ЗННД, вр.чл.3,ал.1 от П. за вписване. Определението е окончателно.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: