Р Е Ш Е Н И Е
№ 16
гр.София , 02 април 2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети януари две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
ЛАДА ПАУНОВА
при участието на секретаря Иванка Илиева
и в присъствието на прокурора от ВКП МАРИЯ МИХАЙЛОВА
като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело №1751/2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба от адв. В. М. – упълномощен защитник на подс. Н. Д. Ц., срещу решение № 326 от 02.10.2014г. по внохд № 618/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, І-ви състав, с посочени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - т. 3 от НПК. Постъпила е и жалба от другия упълномощен защитник на същия подсъдим – адв. М. В., с позоваване на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК.
С присъда № 38 от 13.12.2013г., постановена по нохд № 111/2013г. по описа на Пернишки окръжен съд, подсъдимият Н. Д. Ц. е признат за виновен в това, че в периода от м.10.2006г. до м. 10.2010г. в [населено място], без съответно разрешение /по смисъла на чл. 13, ал. 1 от Закона за кредитните институции/, извършвал по занятие банкови сделки /по смисъла на чл. 2, ал. 1 и ал. 5, т. 1 от Закона за кредитните институции/, за които се изисква такова разрешение, като предоставил парични заеми на няколко лица на пет пъти, и от дейността си е получил неправомерни доходи общо в размер на 2 150лв., поради което и на основание чл. 252, ал. 1 от НК вр. чл. 54 от НК е осъден на три години лишаване от свобода и конфискация на ¼ от имуществото на подсъдимия, а именно недвижим имот, представляващ жилищна сграда със застроена площ от 59 кв.м., находяща се в [населено място], построена върху неурегулиран поземлен имот общинска собственост с площ от 1127 кв.м., придобит от подсъдимия с нотариален акт № 17, том І, рег.№ 169, по дело № 19/2003г. по описа на нотариус при РС Трън, като подсъдимият е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото по-тежко обвинение по чл. 252, ал. 2, пр. ІІ, вр. ал. 1, пр. І от НК, а именно да е получил значителни неправомерни доходи общо в размер на 12 483 лева /9745 лв. и 1400 евро/ и по обвинението за предоставяне на парични заеми на десет пъти на различни лица.
На основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на наказанието лишаване от свобода е отложено с изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.
В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски.
Първоинстанционната присъда е била проверена по реда на въззивното производство по жалба от защитника на подсъдимия и с Решение № 326 от 02.10.2014г. по внохд № 618/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, І-ви състав, е била потвърдена.
В касационната жалба срещу въззивното решение, подадена от защитника на подсъдимия Ц. – адв. В. М., се твърди наличие на всички касационни основания. В подкрепа на заявеното оплакване за неправилно приложение на материалния закон се развиват доводи, че доколкото нормата на чл. 252, ал. 1 от НК е бланкетна и препращаща към Закона за кредитните институции (ЗКИ), то не е налице умисъл на подсъдимия, че извършва забранена от закона дейност. Сочи се, че средствата са дадени като заем по смисъла на чл. 240 от ЗЗД, че подсъдимият не е извършвал деянието по занятие. Искането в тази връзка е за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия. Излагат се доводи в подкрепа на оплакването за явна несправедливост на наложеното на Ц. наказание, като се претендира определянето му под предвидения минимум.
В касационната жалба, изготвена от адв. М. В., се съдържа позоваване на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. По същество се излагат съображения за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, като се твърди недоказаност на обвинението по безспорен и несъмнен начин. Подробно са развити възражения срещу изводите за съставомерност на деянието – че не се касае до банкова дейност съобразно ЗБ и ЗКИ, че не се касае до дейност по занятие, източник на постоянен доход. Искането, което се прави, е за отмяна на атакуваното решение, с което е потвърдена първоинстанционната присъда, и оправдаване на подс. Д..
В съдебно заседание пред касационната инстанция защитникът на подс. Н. Ц. – адв. М., поддържа касационната жалба съобразно направените в нея доводи. Посочва, че инстанциите по същество са направили необосновани изводи. Акцентира върху оплакванията за неправилно приложение на материалния закон, като излага доводи че еднократното даване на пари с лихва е гражданско правоотношение, а за да бъде престъпление, трябва да е по занятие, което означава да осигурява средства за живот. Твърди, че не е било разграничено лихварството от даването на стоки на вересия. Поддържа направените с жалбата искания за оправдаване на подсъдимия или за намаляване на размера на наложеното наказание.
Представителят на ВКП излага мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Намира, че са налице основания за намаляване на наказанието на подсъдимия с оглед на изминалото време от извършване на деянието.
Подс. Н. Ц. моли за справедливо решение.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалваното въззивно решение в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:
І. По отношение на оплакването за допуснати процесуални нарушения при разглеждане на делото.
Необходимо е произнасяне преди всичко по тези оплаквания, тъй като проверката за правилното приложение на материалния закон може да бъде извършена само в рамките на установената от решаващите съдилища фактическа обстановка, и то само, ако са спазени процесуалните правила за формиране на вътрешното убеждение на съдилищата по фактите. В подкрепа на заявеното касационно основание защитникът адв. М. прави възражения, че единственото доказателствено средство в подкрепа на обвинението са свидетелските показания, а отразените в иззетата тетрадка данни не са категорично доказателствено средство за дадените пари като заем и тяхното количество, както и твърди интелектуално изопачаване на доказателствените материали. В жалбата от защитника адв. В., макар да не се сочи изрично основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, се развиват възражения срещу доказателствената дейност на решаващите съдилища.
Необходимо е да се посочи, че оплакванията за необоснованост не подлежат на разглеждане в това производство, понеже необосноваността на атакувания съдебен акт не съставлява касационно основание. Следва да се отбележи също така, че касационната инстанция не може да подменя вътрешното убеждение на инстанционните съдилища по фактите, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК, не разполага с процесуални възможности за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна инстанция по фактите. ВКС се произнася в рамките на приетата от въззивния съд фактология, като е задължен да разгледа оплакванията за несъблюдаване на процесуалните правила при събиране и оценка на доказателствата.
В настоящия случай, с оглед на наведените доводи, свързани с касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, проверката на съдебния акт сочи, че процесуални нарушения от категорията на съществените не са допуснати.
Не може да се възприеме твърдението в касационната жалба от защитника адв. В., за противоречие между решенията на апелативния съд по същото производство, защото предходната отмяна на постановената първоинстанционна присъда е обоснована с допуснати нарушения на процесуалните правила, рефлектиращи върху правото на защита на подсъдимия. Тези нарушения са били отстранени при новото разглеждане на делото. Доводът на защитника касае на практика обосноваността на обвинителния акт, и не е състоятелен, понеже въпросът с доказването на обвинителната теза се решава с крайния съдебен акт.
В основата на фактическите изводи на решаващите съдебни инстанции са залегнали показанията на свидетелите Д. П., Й. Н., Й. П., Р. К., като не са черпени изводи въз основа на приобщената по делото тетрадка с определени записвания на имена и суми, доколкото съдържанието на отразеното в тетрадката не може да се интерпретира еднозначно. Няма пречка доказателствата да бъдат установени само чрез гласни доказателствени средства, като разбира се, се дължи преценка на достоверността, обективността и надеждността им. Двете съдебни инстанции са кредитирали като последователни свидетелските показания на Д. П., Й. П., Р. К., доколкото свидетелстването им е лишено от вътрешни противоречия и в разпитите си в различните фази на производството те последователно са възпроизвеждали непосредствено възприетите от тях факти.
Доводите, развити в касационната жалба от адв. В., свързани с правилността на направената от съдилищата оценка на достоверността на посочените свидетелски показания, не могат да бъдат обсъждани, защото тази оценка е единствено в правомощията на решаващите съдилища и не може да бъде подменяна от касационната инстанция. Обективираната в атакувания съдебен акт оценъчна дейност на апелативният съд е реализирана при спазване на правилата на формалната логика, като доказателствата са ценени съобразно действителното им съдържание, без да е допуснато твърдяното интелектуално изопачаване. След като са спазени правилата за събиране, проверка и оценка на доказателствата, не са налице основания да бъде възприето като основателно оспорването на правилността на формираното вътрешно убеждение на съдилищата по фактите.
Поради това, при спазване на правилата за осъществяване на доказателствената дейност, вззивният съд е споделил като правилна възприетата от първата инстанция фактическа обстановка, основана на показанията на цитираните свидетели.
Информацията, изводима от тези доказателствени източници, касае обстоятелствата за това, че подс. Ц. на инкриминираните дати, им е предоставял конкретно количествено определени парични средства с уговорка на връщане ведно със 100% лихва, както и че главницата и лихвите са били връщани на подсъдимия. Без основание е възражението за липса на разграничение между лихварство и плащане на дългове от взети на вересия стоки, изводимо от свидетелските показания. Няма спор, че лицето, с което подсъдимият е живеел във фактическо съжителство – Д. И. е упражнявала търговска дейност като ЕТ и е стопанисвала магазин за хранителни стоки в [населено място], че подс. Ц. е участвал в осъществяване на дейността на магазина, както и че на множество лица (включително и на св. Н.) са били давани стоки на вересия. При все това, неоснователно се твърди, че не може да се диференцира тази дейност – даването на стоки на вересия, от предоставянето на парични средства с уговорка за връщането им с лихва, защото всички посочени по-горе свидетели са категорични в показанията си за уговорката за заплащане на лихва, както и че са издължили тази лихва. Така и св. Д. П. посочва, че е дължал лихва върху взетата сума, че е изпращал пари на св. Н. за погасяване на задълженията по главницата и лихвата, като независимо, че св. Н. твърди, че е плащала с тези пари стоките, получени на вересия, заявява също и че с тях е връщала заетите на Д. П. пари.
ІІ. По отношение на твърдяното в касационните жалби неправилно приложение на материалния закон.
При установената фактическа обстановка решаващите съдилища са приложили материалният закон, който е следвало да бъде приложен, като са приели, че обективиранато от подс. Ц. поведение се субсумира под престъпния състав на чл. 252, ал. 1 от НК. Въззивната съдебна инстанция е изложила подробни съображения за съставомерността на деянието, които се споделят от настоящия състав. За да е осъществен от обективна страна посоченият престъпен състав, е необходимо деецът да извършва по занятие банкови, застрахователни или други финансови сделки, за които се изисква съответно разрешение по силата на специален закон. По делото е установено, че подс. Ц. в пет отделни случая е предоставил конкретни суми на отделни лица (свидетелите Д. П., Й. П., Р. К.) с уговорка за връщането им с лихва при лихвен процента 100%.
Следователно, обективираното от подсъдимия поведение се изразява в системно заемане на парични средства на различни лица срещу получаване на материална облага – лихва, осигуряваща доходи, и то покрива обективните признаци на престъпния състав. Системното заемане на парични средства срещу насрещна материална облага (уговорени или получени лихви) представлява банково кредитиране, което е поставено под разрешителен или регистрационен режим. (В този смисъл, Решение № 11/2014г. на І Н.О., Решение № 342/2014г. на ІІ Н.О., Решение № 240/2013г. на І Н.О., Решение № 8/2013г. на ІІ Н.О.) В съдебната практика последователно се приема, че престъплението по чл. 252, ал. 1 от НК, доколкото изисква извършване „по занятие” на посочените в нормата категории сделки, е типично престъпление на системно извършване, като от обективна страна е достатъчно системното осъществяване на еднородните деяния (заемане на средства, уговаряне или получаване на лихва) да включва поне три на брой такива деяния. Нормата на чл. 252, ал. 1 от НК предполага преценка на цялостната дейност по сключване на сделки, които по характеристиката си представляват банкови сделки, като всяка сделка сама по себе си може да не покрива признаците на състава на престъплението, но всички заедно, като система от действия, запълват диспозицията на нормата (Решение № 141/2012г. на І Н.О., Решение № 366/2011г. на І Н.О., Решение № 472/2009г. на ІІ Н.О.) В настоящия случай се касае до пет еднородни деяния, изразили се в предоставяне на три лица на парични средства с уговорка за връщане със 100% лихва, което сочи на системно, по занятие, осъществяване на банкови сделки. Обоснована е и преценката на решаващите съдилища за това, че съвкупната преценка на извършеното от подсъдимия сочи на предоставяне на кредити срещу лихва, което по силата на Закона за кредитните институции /ЗКИ/ (чл. 2, ал. 1 и ал. 5, т. 1) съставлява осъществяване на банкови сделки, които могат да бъдат извършвани само от определени категории юридически лица при спазване на установения лицензионен режим. Подс. Ц. при осъществяване на банкови по същността си сделки, които съобразно действащото законодателство са поставени под специален регулаторен режим, не е разполагал със съответно разрешително.
Без основание е позоваването в жалбата от адв. В. на легалната дефиниция на „публично привличане на влогове или други възстановими средства” по §1, т. 3 от ДР на ЗКИ и свързаното с него оспорване на съставомерността на деянието. За да се дефинира дейността като банково кредитиране не е задължително деецът да е осъществявал и дейност по влогонабиране, както и от набраните средства да е предоставял кредити, не е необходимо да е осъществявал в пълен обем дейността, характерна за банкови и кредитни институции (В този смисъл, Решение № 560/2005г. на І Н.О., Решение № 256/2013г. на І Н.О.).
Не могат да бъдат възприети като основателни и доводите на защитника адв. М., изложени в жалбата му, касателно оценката на действията на подсъдимия като дадени заеми по смисъла на чл. 240 от ЗЗД. Според разпоредбата на чл. 240 от ЗЗД е правомерно сключването от субектите на гражданския оборот на сделки за паричен заем, включително и уговаряне на лихва, но то е правомерно доколкото не представлява система от подобни сделки, които са по занаят, източник са на доходи в нарушение на ЗКИ. Писменото уговаряне на лихва при договор за заем е правно допустимо, но когато то не се отнася до предоставянето на парични средства на широк кръг лица, срещу насрещна материална облага – лихва, за ползването на заетата сума с основната цел - заемодателят да реализира доходи по занятие от реално предоставени средства на други лица. Доколкото реализирането на доходи от материалната облага – лихва, при предоставяне на сумата, на практика покрива признаците на дейност на банково кредитиране, поставена под разрешителен режим, съгласно ЗКИ, цялостната преценка на деятелността на подс. Ц. не може да бъде оценена като отделно сключени договори за заем с други физически лица по смисъла на чл. 240 от ЗЗД, а като сделки, присъщи на банковите и кредитните институции. (В този смисъл, Решение № 34/2013г. на ІІІ Н.О., Решение № 158/2014г. на ІІІ Н.О.). Обстоятелството, че не подсъдимият е предлагал на свидетелите да им предостави парични средства, а те са го молили за това, понеже са имали нужда в момента, по никакъв начин не се отрязва на съставоремността на деянието, защото е установено обективираното поведение на подсъдимия на извършване по занятие на банкови сделки – предоставяне на кредити на различни лица, подсъдимият не е бил принуждаван да дава на заем пари, не го е сторил от стремеж да помогне на свидетелите, а е уговорил и получил плащане не само на главницата но и на лихва, при това, неоправдано икономически тежка, в размер на 100%.
По-нататък, въззивният съд правилно е аргументирал, че с дейността на подсъдимия по предоставянето назаем на пари срещу възнаграждение има за основна цел заемателят да реализира доходи. Реализирането на доходи от тази дейност сочи на това, че дейността се извършва по занятие и по това тази дейност се отличава от договора за заем по ЗЗД. Няма изискване в закона подсъдимият обективно да се издържа от тази дейност, няма изискване тя да е основна дейност, да е основен или единствен източник на средства за живот, няма изискване и доходът от тази дейност да е постоянен. Поради това, доводите в жалбите, касаещи наличие на други дейности, съставляващи източник на доходи за подсъдимия, не оборват изводите за съставомерност на деянието на подсъдимия. Не може да бъде възприето като основателно и оспорването в жалбата от адв. В. за това, дали реалното плащане на лихва е част от съставомерността на деянието, доколкото въззивният съд е приел, че деянието принципно би било съставомерно и без реално заплащане на лихвата от длъжника. В тази връзка, на първо място, както е посочил и съставът на САС, по фактите е установено реално плащане на лихва от получателите на паричните суми. На второ място, престъплението по чл. 252, ал. 1 от НК е на формално извършване и за неговата съставоремност е достатъчно да се установи системното извършване на еднородни деяния с намерение деецът да получи вследствие на тази дейност доход, следователно е достатъчно уговарянето на възнаграждението за предоставянето временно на паричния ресурс във формата на лихва, при системното извършване на тази дейност, които обстоятелства в случая са установени.
Доводът, изложен от защитника – адв. М., за това, че сумата от получените от подс. Ц. лихви е незначителна, също не може да опровергае изводите за съставомерност на извършеното, защото за това престъпление на формално извършване е без значение (освен при индивидуализация на наказанието) размерът на неправомерно получените от дееца доходи от лихви, а обществената му опасност произтича от факта на самото упражняване по занаят на банкова дейност от неоправомощени от закона правни субекти, действащи без съответно разрешение, което се изисква по закон.
Правилно контролираните съдилища са приели, че подс. Ц. е извършил деянието при форма на вината пряк умисъл, като са изложили аргументи в подкрепа на този извод. Обективираното поведение от подсъдимия, включващо предоставяне на различни лица на парични суми с уговаряне и получаване на лихва сочи на целта същият да реализира доходи, и следователно обосновава формата на вината. ЗКИ установява регламента за извършване на съответни видове сделки, включително и кредитиране, както и кръгът на субектите, които могат да извършват тази дейност, като предписва разрешителен режим. За субективната страна на деянието не е необходимо подсъдимият да е бил наясно с конкретното съдържание на нормите в ЗКИ, определящи регламента на банковата дейност, а е достатъчно да съзнава, че извършваното от него като физическо лице, по занятие, кредитиране на различни лица, с цел реализиране на доходи, без разрешително, е неправомерно.
Предвид изложените съображения настоящата инстанция намира, че не е допуснато нарушение на материалния закон при постановяване на атакувания съдебен акт, не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Претенцията на подсъдимия за оправдаване по повдигнатото му обвинение в условията на чл. 345, ал. 1, т. 2 от НПК, не може да бъде удовлетворена, тъй като от възприетата от двете съдебни инстанции фактическа обстановка не следва извод за несъставомерност на деянието и разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК е неприложима.
ІІІ. По оплакването за явна несправедливост на наложеното на подс. Ц. наказание.
Това оплакване следва да бъде възприето като основателно. Наказателната отговорност на подсъдимия е била реализирана в хипотезата на чл. 54 от НК, като му е било наложено наказание лишаване от свобода на предвидения в закона минимум. Според настоящата инстанция решаващите съдилища не са извършили правилна преценка на смекчаващите вината обстоятелства. Това е така, понеже са останали недооценени обстоятелства, влияещи върху отговорността, като чисто съдебно минало и неголяма стойност на неправомерния доход, реализиран от деянието. Без внимание е останало обстоятелството на прекомерна продължителност на наказателното производство не по вина на подсъдимия, който неразумен срок следва да бъде компенсиран. Тези обстоятелства, в съвкупната си преценка следва да бъдат окачествени като многобройни по смисъла на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, доколкото и обосновават извод за по-ниска степен на обществена опасност на деянието и на дееца в сравнение с типичната за този вид престъпни деяния. Понеже посочените обстоятелства не са били отчетени от предходните инстанции и не е направен извод за наличието на предпоставките за прилагане на разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, атакуваният съдебен акт следва да бъде изменен, като по реда на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК размерът на наказанието, наложено на подс. Ц. за извършеното престъпление по чл. 252, ал. 1 от НК, бъде намален от три на две години лишаване от свобода, с приложение на института на чл. 66, ал. 1 от НК.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯВА въззивно решение № 326 от 02.10.2014г. по внохд № 618/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, І-ви състав, като на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК НАМАЛЯВА наложеното на подс. Н. Д. Ц. с ЕГН [ЕГН] наказание лишаване от свобода от три години на ДВЕ години.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2. |