5 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 48 гр.София, 12.02.2021 г. Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети февруари две хиляди двадесет и първа година в състав: Председател:ВЕСКА РАЙЧЕВА Членове:ЗОЯ АТАНАСОВА ГЕНИКА МИХАЙЛОВА като разгледа докладваното от съдията Райчева ч.гр.д. № 304 описа за 2021год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Обжалвано е Определение № 11158 от 15.07.2020 г., постановено по в.ч.гр.д. № 3656/2020 г. по описа на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частна жалба срещу Определение № 309115/23.12.2019 г., постановено по гр.д. № 79467/2018 г. на Софийския районен съд, с което на основание чл. 108, ал.2 ГПК делото е прекратено и изпратено на местно компетентния съд. Частният жалбоподател - „Държавна агенция за бежанците към Министерския съвет на Република България, представлявана от председателя П. П., чрез процесуалния представител юрк. Г. П., излага съображения, че обжалваното определение е неправилно и моли делото да бъде върнато и разглеждано от Софийския районен съд. В срока по чл. 276 ГПК не е постъпил отговор от ответника М. А. Д.. Върховният касационен съд, тричленен състав на четвърто гражданско отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. За да постанови своето определение въззивният съд приема, че Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет съобразно е юридическо лице на бюджетна издръжка със седалище в [населено място] и с териториални поделения в страната/в този смисъл чл. 47 ЗУБ./. Прието е, че съобразно чл. 47, ал.1 от закона за администрацията държавната агенция е на пряко подчинение на Министерски съвет, за разработване и осъществяване на политика, за която не е създадено отделно министерство. Прието е, че Държавната агенция за бежанците при МС е държавна администрация, натоварена с посочените в чл. 53 ЗУБ функции във връзка с осъществяване на държавна политика по предоставяне на закрила на чужденци на територията на Република България. Съобразявайки функциите, с които е натоварена агенцията и начина ѝ на финансиране въззивният съд е приел, че ответното дружество е държавно учреждение по смисъла на чл. 108, ал.2 ГПК. Прието е , че предявеният на основание чл.422 ГПК иск касае правоотношение възникнало, изпълнявано и отчитано на територията на [населено място], тъй като ищецът основава активната си процесуална легитимация като кредитор на ответното дружество по спорното право възникнало въз основа на договор от 13.04.2014г., с който е възложено на ищеца да извършва превод в [населено място] от български на арабски и кюрдски език. Въззивният съд е приел, че местоизпълнението на задължението по договора е в [населено място], следователно местно компетентен да разгледа спора съобразно цената на иска заявена от ищеца е РС – Харманли и неговата подсъдност следва да се определи съобразно разпоредбата на чл.108, ал.2 ГПК Предвид статута на ответната страна по иска и при съобразяване нормата на чл. 119, ал. 1 и ал. 3 ГПК в приложимата към датата на постановяване на първоинстанционното определение редакция, съдът е отхвърлил като неоснователни възраженията на жалбоподателя за приложението на чл. 119, ал. 3 ГПК. Същият се е мотивирал с актуалната редакция на разпоредбата, в която не се урежда право на избор за страната за да се приложат или не правилата на специалната местна подсъдност по чл. 108, ал. 2 ГПК , а е уредено право на съда служебно да съобрази приложимата местна подсъдност по спора до приключване на първото по делото заседание. В приложено към жалбата изложение по чл. 274, ал. 3, вр. чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в своето определение въззивния съд се е произнесъл по въпросите 1 /„Дали местната подсъдност по иск срещу държавно учреждение може да бъде определена служебно от съда, независимо от избора на ищеца и при липса на надлежно възражение от страна на ответника, както и на кого принадлежи правото на избор на местна подсъдност в хипотезата на искове, предявени срещу държавно учреждение и има ли разпоредбата на чл. 108, ал. 2 ГПК императивен характер определя ли задължителна местна подсъдност?“ твърди се, че въззивното определение е постановено в противоречие с практиката на ВКС обективирана в Определение № 310/21.06.2010 г. по ч.гр.д. № 200/2010 г. на III – г.о.; 2/ „ Приложима ли е нормата на чл. 108, ал. 2 ГПК в случаи, в които правоотношението не е възникнало в района на определено местно поделение на държавно учреждение, но изпълнението на възникналото правоотношение е осъществено в района на местно поделение; предполага ли нормата на чл. 108, ал. 2 ГПК идентичност между местоизпълнение и място на възникване на правоотношението; как се определя местната подсъдност и може ли съдът служебно да определи местната подсъдност в случаите, в които местоизпълнението е различно от мястото на възникване на правоотношението; в хипотезата на чл. 108, ал. 2 ГПК по какви правила се определя мястото на възникване на правоотношението; може ли съдът служебно да преценява връзката на делото с местния клон/поделение без искане на някоя от страните“? твърди се, че отговорът на постановените въпроси е от значение за точното прилагане на закона и ще допринесе за развитие на правото основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Настоящият състав намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение по поставените за разглеждане въпроси и на сочените основания. За да бъде допуснато до касационно обжалване в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК съобразно задължителните разяснения в т. 1 на ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение респективно определение, доколкото Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. В случая видно от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподатилят е формулирал първия поставен правен въпрос в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Съобразно задължителните разяснения обективирани в т.1 на Тълкувателно Решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. В случая посоченото от жалбоподателят определение на ВКС е постановено по отменената редакция на чл. 108, ал.1 ГПК и по поставения въпрос не следва да бъде допуснато касационно обжалване. При постановяването на своето определение въззивният съд се е съобразил с действащите към момента на предявяване на исковата молба процесуални норми във връзка с особената местна подсъдност по чл. 108, ал. 2 ГПК и е приел, че за тази подсъдност законодателят е предоставил самостоятелно право на съда служебно да следи и съобрази приложимата местна подсъдност по спора до приключване на първото по делото заседание. По изложените съображения не може да се допусне касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. По вторият формулиран от жалбоподателят въпрос също не следва да се допуска касдационно обжалване. Съобразно задължителните разяснения обективирани в т.4 на Тълкувателно Решение по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая разпоредбите на чл. 108, ал. 2, вр. чл. 119, ал. 3 ГПК са точни, ясни и изрични, поради което не се налага тълкуване на закона и разглеждането на поставения въпрос от касационната инстанция не би допринесло за промяна или осъвременяване на съдебната практика по тяхното приложение. Що се касае до поддържаното основание за допускане на касационното обжалване визирано в чл. 280, ал. 2 предл. трето ГПК - очевидна неправилност на въззивното определение, то настоящият състав намира, че същото е неоснователно. Жалбоподателят не е мотивирал наличие на конкретни пороци на определението, които да обуславят извод за очевидна неправилност на същото, доколкото не се посочват и такива конкретни нарушения в дейността на въззивния съд, които да дават възможност да се направи извод за това дали твърдяната неправилност действително е налице. Предвид изложените съображения съдът: О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 11158 от 15.07.2020 г., постановено по в.ч.гр.д. № 3656/2020 г. по описа на Софийски градски съд. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: