Р Е Ш Е Н И Е № 25 гр. София, 30.03.2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шести февруари през две хиляди и седемнадесетата година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ при секретаря Цветанка Найденова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2389 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Л. Т. от [населено място], представлявана от адв. А. Ж., срещу решение № 130 от 18 януари 2016 г., постановено по гр.д. № 2260 по описа на апелативния съд в гр. София за 2015 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 18888 от 4 декември 2014 г., постановено по гр.д. № 16181/2012 г. по описа на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от Т. срещу Р. И. Х. и Х. И. Х. – двамата от [населено място], иск по чл. 59 ЗЗД за сумата от 36220 лева, представляваща обезщетение за ползване на апартамент, находящ се в [населено място], за периода 01.12.2007 г. - 23.11.2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 30.11.2012 г. до изплащането й. Касационното обжалване е допуснато с определение № 786 от 10 ноември 2016 г., постановено по настоящото дело, за да се провери съответствието на даденото от въззивния съд разрешение на въпроса за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, които имат значение за решението по делото, с практиката на ВКС, намерила израз в решение № 235 по гр.д. № 1194/2012 г., ІV г.о., в което, при отговор на същия въпрос, касационният съд приема категорично, че въззивният съд е задължен да изложи собствени мотиви и обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Това разрешение, напълно споделяно и от настоящия съдебен състав, е основано на задължението на съда съгласно чл. 269, изр. второ ГПК, да се произнесе по въпросите, посочени в жалбата. Съображения по приложението на чл. 71 ЗС във връзка с твърдението на ответниците Х., че са добросъвестни владелци на имота, са заявени в процеса пред първата инстанция. С обжалваното решение, независимо от подробно развитите във въззивната жалба от страна на касаторката Т. съображения по прилагането на чл. 71 ЗС по спора и твърдението, поддържано и в писмените бележки, че обезщетението се дължи от предявяване на иска за връщане на вещта, а не от датата на поканата, въззивният съд е отбелязал довода, но без да даде отговор по него. Че доводът е бил ясно заявен личи и от отговора на въззивната жалба на ответниците Х., в който, макар и в контекста на поддържаната от тях липса на знание, че упълномощителната сделка е страдала от порок, се оспорва твърдението, че с предявяването на иск по чл. 108 ЗС от праводателката на Т., Х. са станали недобросъвестни владелци на имота. При това положение, в нарушение на посочената задължителна съдебна практика, съдът не е обсъдил приложението на съответната материалноправна норма, и не е изложил съответните съображения. Касационната жалба е основателна. По делото се установява, че през 2003 г. праводателката на ищцата е предявила срещу различни лица искове по чл. 26, ал. 2 ЗЗД, по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, и по чл. 108 ЗС - последният срещу ответниците Х.. С решение от 17 август 2007 г. по гр.д. № 22371/2003 г. по опис на районния съд в [населено място], влязло в сила на 23 ноември 2011 г., е прието, че Х. не са собственици на имота, тъй като и прехвърлителите не са негови собственици, а Х. са във владение на имота. На 28 ноември 2012 г. е извършен въвод във владение на жилището. Съгласно разпоредбата на чл. 71 ЗС добросъвестният владелец се ползва от вещта и получава добивите, които тя е дала, до предявяване на иска за връщането й. Въз основа на тази разпоредба съдебната практика трайно възприема виждането, че с предявяване на иск за връщане на имота добросъвестният владелец се превръща в недобросъвестен (в този смисъл решение № 141 от 30.11.2015 г. по гр.д. № 2944/2015 г. на ВКС, II г.о.; решение № 127 от 17.08.2011 г. по гр.д. № 2014/2009 г. на ВКС, I г.о.) За него се пораждат специфичните задължения, произтичащи от чл. 73 ЗС, да върне на собственика добивите, които е получил и които е могъл да получи, както и да заплати обезщетение за ползите, от които го е лишил, като се приспаднат направените за това разноски. Правилото на чл. 73 ЗС предвижда отговорност на владелеца, която е проявление на принципа за забрана на неоправданото имуществено разместване, но за разлика от уреденото в чл. 59 ЗЗД субсидиарно приложение на института на неоснователното обогатяване, цитираната норма на Закона за собствеността урежда задълженията на владелеца на вещта, а не на нейния държател. Въззивният съдебен състав, като е анализирал установените по делото факти, правилно е приел, че от деня, в който решението по исковете по чл. 26 ЗЗД и чл. 108 ЗС е влязло в сила, а именно 23 ноември 2011 г., ответниците Х. са се превърнали в държатели на недвижимия имот. При този извод съдът правилно е извел и заключението си, че за периода от влизането в сила на решението по ревандикационния иск (23.11.2011 г.) до датата на реалното предаване на владението върху имота на ищцата (28.11.2012 г.), претенцията за обезщетение за ползването на имота е основателна при приложението на чл. 59 ЗЗД, поради което е присъдил сумата от 4800 лева. Неправилно обаче съдът е приел, че е предявен единствено иск по чл. 59 ЗЗД за целия исков период – от 01.12.2007 г. до 01.12.2012 г. В исковата молба, независимо от заявеното, че ответниците държат имота без основание, ищцата е посочила, че той се държи от тях, като подчертава осъществяваната фактическа власт върху имота и по времето на образуваното срещу тях от праводателката й гражданско дело, включително след влизането в сила на решението на съда на 23.11.2011 г. Така съдът не е отговорил на довода на ищцата за наличието на право на обезщетение по чл. 73 ЗС за периода, предхождащ 23 ноември 2011 г., и е постановил акта си без да обсъди доводите по приложението на чл. 71 ЗС. Независимо от липсата на указания по разпределяне на доказателствената тежест във връзка с действително предявения иск по чл. 73, ал. 1 ЗС за периода 01.12.2007 г. – 23.11.2011 г., страните са изложили своите твърдения относно релевантните за иска обстоятелства и са посочили доводите си във връзка с тях. Затова следва да се приеме, че неправилната правна квалификация на този иск от страна на съда не е довела до нарушаване на правото на защита на страните, нито са нарушени основните начала на състезателност и равенство. Както при иска по чл. 59 ЗЗД, така и при иска по чл. 73, ал. 1 ЗС защитата се състои във възстановяване на неоснователното разместване на имуществени блага, като във втория случай обезщетението за ползите, от които недобросъвестният владелец е лишил собственика, се дължи за периода на неоснователното й ползване, без да се съизмеряват обедняването и обогатяването на страните в резултат на това ползване. При това положение не се налага връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. С оглед установените по делото данни и предвид разпоредбата на чл. 71 ЗС, от момента на предявяване на ревандикационния иск, съединен с иска за нищожността на прехвърлителната сделка (4 ноември 2003 г.), от която ответниците Х. черпят правото си на собственост, до момента на влизането в сила на решението по ревандикационния иск (23 ноември 2011 г.) владението им е смутено и същото с оглед и цитираната по-горе практика се е трансформирало в недобросъвестно. От извода, че ответниците са недобросъвестни владелци следва, че същите са пасивно материалноправно легитимирани да отговарят по иска по чл. 73 ЗС, като с оглед тази разпоредба дължат на ищцата Т. гражданските плодове на вещта и ползите, от които са я лишили. Пораждането на вземането по чл. 73 ЗС не е обусловено от изпращането на покана до недобросъвестния владелец – в този смисъл е и установената практика, намерила израз в решение № 66 по гр.д. № 19/2011 г., IV г.о., ВКС, като опора това становище намира в разпоредбата на чл. 71 ЗС, още повече, че в настоящия случай упълномощителната сделка не е прогласена за нищожна поради опорочаване на предписаната от закона форма. Установено е по делото, че с влязло в сила на 23.11.2011 г. съдебно решение праводателката на ищцата е призната за собственик на процесния имот и е уважен предявеният от нея иск за ревандикацията му срещу ответниците Х.; ответниците Х. са упражнявали владение върху недвижимия имот след придобиването му с нотариален акт от 19.08.2003 г., а на 28 май 2011 г. Р. Х. е сключила договор за наем на апартамента с трето за спора лице – Н. А. Д., чрез когото ответниците са упражнявали фактическата си власт върху имота до 28 ноември 2012 г., когато ищцата е била въведена във владение от съдебен изпълнител. От неоспорената и приета по делото техническа експертиза се установява и средният пазарен наем за имота, който изразява ползата, от която ищцата е била лишена за процесния период. Посоченото обуславя основателността на иска на Т. за пълната претендирана сума за периода от 01.12.2007 г. до датата на влизане в сила на съдебното решение по ревандикационния иск. При тези съображения постановеното от апелативния съд в [населено място] решение следва да бъде отменено в допуснатата до разглеждане негова част, с която е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителната част на иска за обезщетение за ползването на недвижимия имот за периода 01.12.2007 г. - 23.11.2011 г., като за същия период искът на Т. следва да бъде уважен при съобразяване на заключението от техническата експертиза относно средния пазарен наем за този период, или общо за сумата от 36220 лева. Предвид изхода на спора разноски за ответника по жалбата не се дължат. Разноски следва да бъдат присъдени в полза на В. Т., и съобразно изявлението на процесуалния й представител, направено в публичното съдебно заседание на 6 февруари 2017 г., следва да бъде определено възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в размер на 2052 лева за всяка инстанция или общо 6156 лева за всички съдебни инстанции. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 130 от 18 януари 2016 г., постановено по гр.д. № 2260 по описа на апелативния съд в гр. София за 2015 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 18888 от 4 декември 2014 г., постановено по гр.д. № 16181/2012 г. по описа на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от В. Л. Т. срещу Р. И. Х. и Х. И. Х. – двамата от [населено място], иск за сумата от 36220 лева, като вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Х. И. Х., ЕГН [ЕГН], и Р. И. Х., ЕГН [ЕГН], двамата с адрес в [населено място], [улица], да заплатят на В. Л. Т. с адрес в [населено място], [улица], вх. , ап. , сумата от 36220,00 (тридесет и шест хиляди двеста и двадесет) лева, представляваща обезщетение за ползването на недвижим имот – апартамент с площ от 60,54 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], за периода от 1 декември 2007 г. до 23 ноември 2011 г. В останалата част решението е влязло в сила. ОСЪЖДА Х. И. Х. и Р. И. Х., с посочени данни, да заплатят на адв. А. Ж. на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата сумата от 6156,00 (шест хиляди сто петдесет и шест) лева за адвокатско възнаграждение. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: