Р Е Ш Е Н И Е   №  312   София,  25 юви  2009 година     В ИМЕТО НА НАРОДА     Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори юни две хиляди и девета година, в състав:   ПРЕДСЕДАТЕЛ: САВКА СТОЯНОВА                                                     ЧЛЕНОВЕ: ЛИЛЯНА МЕТОДИЕВА                                                                            БИЛЯНА ЧОЧЕВА     при участието на секретаря  Кристина Павлова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от председателя (съдията) Савка Стоянова дело № 312/2009 година Производството е образувано по повод касационен протест на Апелативна прокуратура гр. П. и касационна жалба на подсъдимия В. И. И. против решение № 57 от 30.03.2009г. постановено по в.н.о.х.д. № 48/2009г. на Пловдивския апелативен съд. В протеста и жалбата се прави единствено довод за явна несправедливост на наказанието- касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК. Съображенията в протеста са, че определеното по размер наказание е занижено, не съответства на извършеното престъпление, поради което решението следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане, при което се увеличи размера на наказанието. Съображенията в касационната жалба са, че наказанието е явно несправедливо, тъй като въпреки възможността за отлагане на изпълнението му на основание чл.66, ал.1 НК съдът не сторил това. Иска се въззивното решение да бъде изменено и приложена разпоредбата на чл.66, ал.1 НК. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по изложените в него съображения и иска връщане на делото за ново разглеждане. По отношение жалбата на подсъдимия изразява становище, че е неоснователна. Защитникът на подсъдимия моли протеста на прокуратурата да се приеме за неоснователен. Поддържа подадената касационна жалба и излага съображения за явна несправедливост на наказанието поради неправилния отказ да се приложи условното осъждане. Твърди, че при решаване на въпроса за начина на изтърпяване на наказанието, съдът е дал приоритет на генералната превенция, а не на личната, както е посочено в чл.66, ал.1 НК.   Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като прецени доводите на страните и провери въззивното решение в пределите по чл.347, ал.1 НПК намери за установено следното:   Пловдивският апелативен съд с решение № 57 от 30.03.2009г. по в.н.о.х.д. № 48/2009г. е потвърдил присъда № 160 от 26.11.2008г. постановена по н.о.х.д. № 12752/2008г. на Пловдивския окръжен съд. С присъдата подсъдимият В. И. И. е признат за виновен в това, че на 13.07.2008г. в гр. П. по непредпазливост, вследствие на умишлено нанесена средна телесна повреда, е причинил смъртта на Л. А. А. , поради което и на основание чл.124, ал.1 вр. чл.129, ал.1 и чл.55, ал.1, т.1 НК е осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „общ” режим. На основание чл.59, ал.1 НК е приспаднато времето, през което подсъдимият е бил с мярка за неотклонение „ домашен арест” ,считано от 22.07.2008г. до влизане на присъдата в сила. Уважен е гражданския иск на Л. Й. А. в размер на 50000лв.,представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането, като искът в останалата му част е отхвърлен. Независимо, че касационното производство е образувано по протест на Апелативна прокуратура и жалба на подсъдимия, идентичността на касационното основание- такова по чл.348, ал.5, т.1 и 2 НПК, позволява отговор по основателността му да се даде едновременно. Съображенията, изложени в подкрепа на наведеното касационно основание, са неоснователни. Съдебното производство е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК „ Съкратено съдебно следствие в производството пред първата инстанция”, като подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се е съгласил да не се събират доказателства за тези факти. Редът, по който е разгледано делото, има за последица, при постановяване на осъдителна присъда, определяне на наказание при условията на чл.55 от Наказателния кодекс и без да са налице многобройни или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства. Първата инстанция се е съобразила с предвидената в чл.373, ал.2 НПК задължителна последица и е определила наказанието в размер под минималното, за престъплението по чл.124, ал.1 НК от две години лишаване от свобода. Възражението, че след като подсъдимият се е възползувал от предвидената от закона привилегия да бъде наказан с по- малко по размер наказание, съдът неправилно индивидуализирайки същото е преценявал смекчаващите отговорността обстоятелства отново, е неоснователно. Предвидените граници на санкцията, при условията на чл.55, ал.1, т.1 НК са от три месеца лишаване от свобода до една година и единадесет месеца и те са достатъчно широки, за да налагат задължителна преценка на всички обстоятелства от значение за индивидуализирането на наказанието. В тази си дейност, както първата, така и въззивната инстанция, са отчели и правилно преценили всички отегчаващи и смекчаващи обстоятелства и с оглед изискването наказанието да е съответно на извършеното и да отговаря на целите, предвидени в чл.36 НК са смекчили същото само с пет месеца, под минимума, предвиден за престъплението. Неправилно е твърдението в протеста, че при индивидуализацията на наказанието следвало да се отчете и обстоятелството, че поради приложението на чл.59, ал.1 НК към момента на влизане в сила на присъдата е възможно „ да не се стигне до ефективно изтърпяване на наказание лишаване от свобода, предвид на това че се зачита времето, през което подсъдимият е с мярка за неотклонение домашен арест”. При решаване на въпроса за наказанието съдът не е длъжен да се съобразява с времето, през което подсъдимият е бил с мярка за неотклонение било „задържане под стража” било „ домашен арест” , тъй като този факт няма отношение към въпросите, които се решават при постановяване на присъдата-чл.301 НПК. Приспадането на времето, през което подсъдимият е бил задържан или по отношение на него е била взета мярка за неотклонение домашен арест, е задължително, а не въпрос на преценка от съда. Неоснователно е възражението в жалбата, че наказанието е явно несправедливо, поради отказа да се приложи чл.66, ал.1 НК. Вярно е, че подсъдимият не е осъждан и определеното по размер наказание лишаване от свобода позволява отлагане на изпълнението му, но законът предвижда и още една преценка- възможност да се постигнат предвидените в чл.36 НК цели. Настоящият състав намира, че в конкретния случай преценка, че подсъдимият може да се поправи и чрез отлагане изпълнението на наказанието, не може да се направи. Вярно е, че решаващ критерий при условното осъждане е личната превенция, но той не е единствен. Това е видно и от самата разпоредба, която допуска приложението след задължителна преценка на целите по чл.36 НК, които пък възлагат на наказанието, освен личната превенция, и оказване на възпитателно и предупредително въздействие върху останалите граждани. В тази връзка както първата, така и въззивната инстанция са изложили достатъчно убедителни съображения, които се споделят от състава.   Поради изложените съображения настоящият състав намери, че определеното наказание както по размер, така и по начин на изтърпяване на явно несправедливо по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 и 2 НПК и въззивното решение следва да се остави в сила.       Водим от гореизложеното и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК Върховният касационен съд,второ наказателно отделение         Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА решение № 57 от 30.03.2009г. постановено по в.н.о.х.д. № 48/2009г. на Пловдивския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване.     ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: