Р Е Ш Е Н И Е
№. 132
София, 28.07.2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в съдебно заседание на тридесети септември две хиляди и четиринадесета година в съсстав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря Л. З.
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 3477/2013 година
Производство по чл.290 и сл. ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на Г. И. Н., В. Б. А., О. Й. Н. и К. И. А., всички от [населено място], подадена от процесуалния им представител адвокат Д. Н. от АК-Шумен срещу въззивно решение № 166 от 17.06.2013 г. по в.т.д.№ 174/2013 г. на Варненския апелативен съд, с което е отменено решение № 204 от 27.12.2012 г. по т.д.№ 684/2011 г. на Шуменския окръжен съд и при условията на чл. 271, ал. 1 и сл. ГПК е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че всеки от касаторите дължи на Т. К. Д. от [населено място] сума в размер на по 19 919.13 лв. - задължения по записи на заповед от 24.08.2009 г., за които на ищеца са издадени заповеди за незабавно изпълнение и изпълнителни листове, както и законната лихва върху същите суми, считано от датата на подаване на заявленията му пред РС-Шумен по чл.417 ГПК срещу всеки от тях до окончателното изплащане на горните суми.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон – основания по чл.281, т.3 ГПК за касирането му.
Ответната страна Т. К. Д. оспорва касационната жалба. Претендира разноски по делото.
С определение № 204 от 07.04.2014 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по поставения в изложението на касаторите и доуточнен в следния смисъл въпрос „Недобросъвестен ли е по смисъла на чл.465 ТЗ поемателят по менителничните ефекти, издадени от солидарните длъжници за обезпечаване на задължението му по договор за овърдрафт, единият от които същевременно е и съдлъжник по този договор, при липсата на доказателства за обявяването на овърдрафта за предсрочно изискуем, респ. за предприети от кредитиращата банка действия по принудителното му събиране.
Настоящият състав на Второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във връзка с наведените оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ответниците противопоставят възражения от едно и също каузално правоотношение по договор от 10.08.2009 г. за предоставяне на кредит овърдрафт партньор на [фирма] от [фирма] клон Р. /офис Шумен/, съдлъжник по който е [фирма], а задълженията по договора за овърдрафт са гарантирани от всеки от ответниците - К. И. А., Г. И. Н., В. Б. А. и О. Й. Н. и предвид споразумение между всички тези страни от 24.08.2009 г. с издадените записи на заповед от 24.08.2009 г. в полза на ищеца Т. Д. – предмет на исковете. Доколкото ищецът не твърдял и не доказвал друго каузално правоотношение, стоящо зад процесните записи на заповед, в т.ч. по реда на чл.176-ГПК, а и в хода на въззивното производство е правил искания за събиране на доказателства във връзка именно с договора за овърдрафт, е възприет извода на първоинстанционния съд, че каузалното правоотношение, с оглед на което са били издадени поотделно записи на заповед от всеки от ответниците в полза на ищеца, е по договора за овърдрафт с кредитополучател [фирма], преотстъпен на [фирма], встъпил като съдлъжник по договора за овърдрафт.
Прието е, че записите на заповед от 24.08.2009 г., издадени от всеки от ответниците в полза на ищеца, не са оспорени. Падежът на всеки от записите на заповед е на определена дата – 24.08.2010 г., или падежът по тях е настъпил към датата на подаване на заявленията по чл.417 ГПК, съответно – към датата на предявяване на исковете на ищеца по чл.422 ГПК. Нямало данни за извършени плащания в изпълнение на задълженията на ответниците към ищеца по записите на заповед. Частични плащания са извършвани само от К. А. – в качеството му съдлъжник и представляващ съдлъжника [фирма] по договора за кредит по сметката за овърдрафт на кредитополучателя – [фирма], данни за което се съдържали в представените пред въззивната инстанция писмени доказателства. Какви конкретни суми се дължат на ищеца от ответниците по записите на заповед следвало да се установи с оглед изпълнението по каузалното правоотношение – договорът за кредит за сумата 108 000 лв., преотстъпен за ползване на съдлъжника [фирма], чието задължение ответниците се задължили да обезпечат с учредяване на ипотека в полза на ищеца [фирма] със споразумение от 24.08.2009 г. и са обезпечили с нотариален акт за договорна ипотека от 26.08.2009 г., както и с издадените на 24.08.2009 г. записи на заповед – предмет на исковете. От заключението на ССЕ се установявало, че общо усвоеният от [фирма] размер на кредита е 106 800 лв. От удостоверение на [фирма] - клон Р. с изх.№1664/25.04.2013 г. било установено, че задължението на [фирма] към банката към тази дата е в размер общо на 79 676.51 лв. /след погасяване от К. А. на сумата 7 712.67 лв. спрямо задължение към 24.01.2013 г. общо в размер на 85 953.64 лв. От последното удостоверение се установявало, че след 25.07.2011 г. вноските по кредита са нередовни и са служили за частични погасявания на просрочени вноски. От поканата за доброволно изпълнение, изпратена с писмо изх.№4331/30.01.2013 г. било видно, че дългът (в размер общо на 84 600 лв. към 28.01.13 г.) е просрочен, поради което банката е обявила задължението на ищеца [фирма] за предсрочно изискуемо, отправила е покана до кредитополучателя за доброволното му погасяване в седемдневен срок, с предупреждение в случай на неизпълнение за принудително събиране на сумата по реда на заповедното производство. Ответниците не оспорили с доказателства правото на банката да обяви дълга за предсрочно изискуем съгласно чл.ХVІІІ.1 от Общите условия на договора за овърдрафт, въпреки че са представили споразумение от 21.05.2012 г. към договора за разсрочване на кредита съобразно нов погасителен план, по което като съдлъжници са встъпили в дълга на кредитополучателя [фирма], [фирма], представлявано от К. А., О. Й. Н. и К. А..
При така установените факти е прието, че за да е в състояние ищецът, собственик на [фирма] [населено място], сключил договора за овърдрафт и преотстъпил същия на [фирма] да избегне евентуално насочване на принудително изпълнение върху имуществото на ЕТ и върху личното си имущество предвид обявяването от банката на кредита за предсрочно изискуем, следвало сам доброволно да погаси кредита. А това можело да стане като потърси съответната част от остатъка от дълга от всеки от издателите на записите на заповед с настъпил падеж, които с издаването им в негова полза ответниците са гарантирали редовното изплащане на вноските по договора за овърдрафт с цел погасяването му от ползвателя – [фирма] съгласно многостранното споразумение от 24.08.2009 г. Счетено е за неоснователно възражението в отговора на исковата молба, че записите на заповед били издадени временно докато бъде учредена договорната ипотека на недвижим имот съгласно споразумението от 24.08.2009 г., с която се гарантирало задължението на [фирма]. Според съда се касае до отделно обезпечение на задължението, различно от договорната ипотека, което следва както от договорения в записите на заповед падеж на 24.08.2010 г. – една година след издаване на записите на 24.08.2009 г., така и от обстоятелството, че записите на заповед не са били върнати на издателите им при сключване на договора за ипотека с нот.акт №139/26.08.2009 г. Изтъкнато е, че при неизпълнение на длъжника кредиторът има право да избере от кое обезпечение в своя полза да се удовлетвори, като в случая ищецът е избрал да събере остатъка на задължението по договора за овърдрафт на основание издадените му от ответниците записи на заповед.
По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС приема следното:
Възраженията на длъжника по чл.465 ТЗ са противопоставими както на приносителя, вторично придобил менителничното право, така и на поемателя по ефекта. Щом на недобросъвестния приносител могат да се правят всички възражения, включително и произтичащи от каузалната сделка, то по аргумент на по - силното основание същите могат да се направят на поемателя по менителницата, който се явява и кредитор по каузалното задължение и евентуален прехвърлител (джирант) по менителничното право. В този смисъл е практиката на ВКС - Решениe № 1270 от 20.10.1999 г. на ВКС по гр. д. № 564/1999 г.,V г.о., която се споделя от настоящия състав.
Процесните записи на заповед са издадени за обезпечаване изпълнението по каузалното правоотношение по договора от 10.08.2009 г. за предоставяне на кредит овърдрафт партньор на [фирма], преотстъпен със споразумението от 24.08.2009 г. на съдлъжника [фирма]. По силата на това споразумение последният се задължил да погасява към Банката кредита по договора за овърдрафт, чието изпълнение е обезпечено от него и от останалите ответници в качеството им на поръчители с издадените от тях записи на заповед и чрез учредената в полза на ищеца втора поред договорна ипотека върху собствените им имоти.
Същевременно ответниците – първият в качеството му на съдлъжник при условията на чл.101 ЗЗД във вр. с чл.121-127 ЗЗД се задължил солидарно с кредитополучателя да погасява всички задължения по договора – както относно главницата, така и относно лихви,такси и разноски по погасяване на задължението, а останалите като ипотекарни длъжници – до размера на даденото от тях реално обезпечение. Следователно те отговарят към Банката на второ, самостоятелно основание, което поставя въпросът съставлява ли по смисъла на чл.465 ТЗ злоупотреба с право упражняването на менителничните права по процесните ефекти от ищеца-поемател, преди Банката да е пристъпила към принудително изпълнение на задължението по обявения за предсрочно изискуем договор за кредит, което може да бъде насочено към имуществото на всеки един от ответниците, първият от които солидарно задължен с кредитополучателя.
Настоящият състав намира, че на този въпрос следва да се отговори отрицателно. Солидарните длъжници отговарят помежду си за равна част от дълга, освен ако не следва друго от вътрешните им отношения - чл. 127, ал. 1 ЗЗД. Солидарният длъжник, удовлетворил кредитора изцяло или отчасти, може да се суброгира в правата на Банката, като упражни регресните си права срещу останалите съдлъжници за горницата над припадащата му се част от задължението - чл. 127, ал. 2, изр. 1 ЗЗД. Поръчителят има регресно вземане за всичко, което е изпълнил - чл. 143, ал. 1 ЗЗД.
По основателността на касационната жалба:
Настоящият състав намира, че съобразно даденото разрешение по поставения правен въпрос въззивното решение е правилно. С обявяването на кредита за овърдрафт за предсрочно изискуем е настъпила и изискуемостта на вземанията на ищеца по менителничните ефекти поради неизпълнението към Банката на задълженията на ответника – съдлъжник по споразумението от 24.08.2009 г. Правилно е съждението на съда, че с реализирането на правата по тях, ищецът ще избегне евентуалното насочване на принудителното изпълнение върху имуществото поради доброволното погасяване на кредита. В случай, че междувременно той бъде погасен от някой или от всички останали съдлъжници, те могат да се суброгират в правата на Банката, като упражнят регресните си права срещу ищеца съобразно разпоредбите на чл.127, ал.2 ЗЗД, респ. чл.143, ал.1 ЗЗД.
С оглед изложеното и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК постановеното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.
Независимо от изхода на спора, разноски не следва да се присъждат на ответника по касация поради липса на доказателства за извършването им.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 166 от 17.06.2013 г. по в.т.д.№ 174/2013 г. на Варненския апелативен съд.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
Особено мнение
3
Особено мнение на съдия Мария Славчева по т.дело № 3477/2013 г:
Не споделям изразеното от мнозинството на състава становище по въпроса, по който е допуснато касационно обжалване.
Принципно правилен е направения с решението извод, че по аргумент от чл.465 ТЗ задълженото лице по каузалното и менителничното правоотношение може да противопостави на поемателя по ефекта лични менителнични възражения от каузалните отношения. Според трайно възприетата практика на ВКС, включително задължителната такава, когато страните по менителничната сделка съвпадат с тези по каузалната, възраженията, произтичащи от каузалната сделка, представляват лични възражения срещу носителя на менителничното право.
Безспорно е изяснено, че процесните записи на заповед са издадени за обезпечаване изпълнението по каузалното правоотношение по договора от 10.08.2009 г. за предоставяне на кредит овърдрафт на [фирма], преотстъпен със споразумението от 24.08.2009 г. на съдлъжника [фирма]. По този договор за кредит и двамата търговци са солидарни длъжници към Банката, което означава, че и двамата дължат на кредитора заедно една и съща престация - отговарят към него за цялото задължение. В този смисъл споделям и извода, че отношенията между тях следва да се уреждат съобразно правилата, установени в чл.127 ЗЗД. Наличието на солидарна отговорност между двамата съдлъжници обаче поставя въпросът за съществуването на вземане по договора за кредит към неговия ползвател, съществуването на което би изключила недобросъвестността на другия съдлъжник като поемател по ефекта.
По договора за овърдрафт и за двете страни по менителничното правоотношение вземане не е възникнало, обратното - те са солидарно задължени към Банката за вземането й за връщане на предоставените по него суми. Вземане в полза на ищеца не е породено и от сключеното на 24.08.2009 г. споразумение, което да е обезпечено чрез поръчителството на останалите ответници. С него съдлъжникът, на когото е преотстъпен кредитът, е поел задължение към кредитополучателя единствено да погасява за своя сметка всички дължими месечни вноски към [фирма] по договора за овърдрафт “Партньор” по начините и условията договорени с банката. В този смисъл споразумението наподобява договор в полза на трето лице (чл.22 ЗЗД), по който ищецът в качеството си на уговорител има право само на иск срещу ползвателя на кредита - обещател да изпълни поетото с договора задължение към бенефициента, в случая Банката или да развали договора. Следователно, парично вземане на ищеца към другия съдлъжник не е възникнало от това споразумение, тъй като по него последният се е задължил за действия, а няма спор в доктрината и в съдебната практика, че за да е налице връзка между каузалното и менителничното правоотношение, следва да е налице еднородност на вземанията. Тъй като с менителница се поема парично задължение, то и вземането по каузалната сделка, което се гарантира чрез ценната книга, също трябва да е парично. В противен случай не може да се търси връзка между тях. Няма как да се обезпечи с издаването на ценна книга задължение да се даде нещо или да се направи нещо. В този смисъл не съставлява правен аргумент съждението на решаващия състав, че с цел избягване на евентуалното насочване на принудително изпълнение върху имуществото на ищеца в качеството му на ЕТ и върху личното му имущество, предвид обявяването от банката на кредита за предсрочно изискуем, същият има вземане към издателите на записите на заповед, които с издаването им в негова полза са гарантирали редовното изплащане на вноските по договора за овърдрафт с цел погасяването му от ползвателя – [фирма].
С оглед на изложеното считам, че ищецът няма изискуемо вземане към съдлъжника нито по договора за овърдрафт, нито по споразумението, по което последният се е задължил да погасява задължението на самия ищец към Банката. Парично вземане за поемателя по ефекта би възникнало само в случай, че то бъде събрано от Банката лично от него предвид обстоятелството, че съдлъжникът и издател на записа на заповед отговаря солидарно с него към Банката (в качеството си на трето, встъпило в дълг, наравно с кредитополучателя лице, при изрично съгласие на кредитора за това и то при договорно предвидена солидарна отговорност – чл.101 ЗЗД), поради което при учредена от него и от останалите ответници ипотека в нейна полза, те също могат да търпят принудително изпълнение върху ипотекираните от тях имоти. Съобразно разпоредбата на чл.127, ал. 2, изр. 1 ЗЗД за ищеца би възникнало вземане към издателите на записите на заповед единствено в случай, че лично погаси, но не и преди това, целия дълг към Банката, което налага извода, че по делото е останало недоказано настъпването на изискуемостта на задължението на ответниците по каузалното правоотношение, която би обосновила съществуването на подлежащо на изпълнение вземане на ищеца по процесните ефекти.
По изложените съображения считам, че ищецът е недобросъвестен приносител на ценните книги по смисъла на чл.465 ТЗ и реализирането на правата по тях би могло да доведе до неоснователното му обогатяване в случай, че междувременно Банката принудително се удоволетвори от ипотекираното от ответниците имуществото или от това на третото лице ( [фирма]), встъпило в дълга по силата на споразумението от 21.05.2012 г. към договора за разсрочване на кредита за овърдрафт. От това следва извода, че предявените искове по чл.422 ГПК са неоснователни, поради което въззивното решение, с което те са уважени е неправилно.
Съдия Мария Славчева:
|