Р Е Ш Е Н И Е № 20 гр. София, 05 февруари 2016 г. Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА СПАС ИВАНЧЕВ при секретар Марияна Петрова и в присъствието на прокурор Искра Чобанова, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 1663 по описа за 2015г. Производството е по реда на чл.346 ал.1 от НПК и е образувано по подадени жалба от И. Д. К. чрез защитата му срещу въззивно решение № 137/ 09.11.2015г. по ВНОХД № 298/2015г. по описа на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдена изцяло осъдителна присъда № 25/02.06.2015г. по НОХД № 187/2015г. по описа на Старозагорски окръжен съд. В касационната жалба се релевират единствено доводи срещу размера наложеното лишаване от право на дееца да управлява моторно превозно средство и се ангажира касационното основание по чл.348, ал.1,т.3 от НПК. Иска се изменение на решението и намаляване на размера на наложеното лишаване от право. В съдебното заседание прокурорът от ВКП дава заключение, че касационната жалба на подс.К. не е основателна. Изложените съображения били убедителни, наложеното наказание лишаване от право било съответно и на нарушението, и на обстоятелството, че водачът бил професионален водач, като е превозвал 24–ма пътника, както и на грубото нарушение на правилата за движение. Справката за нарушения на дееца опровергавала добрите му характеристични данни, а самопризнанията му били отчетени при условията на чл.58а от НК. Частните обвинители, редовно призовани, не се явяват, представляват се от повереник, който пледира за неоснователност на касационната жалба. Твърди, че не е налице несправедливост на наложеното наказание, като съдилищата били изложили мотиви в тази насока, наказанието в този вид било съответно на целите, визирани в чл.36 от НК. Подс.К. се явява в съдебното заседание , представлява се от защитник, който поддържа касационната жалба. Защитата се позовава на характеристичните данни на подсъдимия, на неговата дългогодишна практика като водач на моторно превозно средство. Наложените наказания били за административни нарушения. Личната превенция действала от момента на настъпване на произшествието, а деецът не бил очаквал неправомерното поведение на движещите се пред него водачи на превозни средства. Пледира да се приеме, че наложеното лишаване от право е прекомерно и иска да се намали на три години. Подсъдимият поддържа казаното от защитата и моли да му бъде намалено лишаването от право да управлява МПС. Подсъдимият при последната си дума моли да му се намали наказанието. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: Старозагорският окръжен съд с цитираната присъда по реда на съкратеното съдебно следствие по глава 28-ма от НПК и чл.371,т.2 от НПК е признал подс.К. за виновен в извършване на престъпление по чл.343а, ал.1,б.“б“ вр.чл.343,ал.1,б.“в“ вр.чл.342, ал.1, пр.3-то от НК, на 13.10.2014г. на път 6620, километър 1+960. Съдът е приел, че деянието е извършено поради нарушаване на чл.15,ал.1, чл.16,ал.1,т.1, чл.20,ал.2, чл.23,ал.1 и чл.25,ал.2 от ЗДвП и чл.6,ал.1, чл.68,ал.1, чл.75,ал.1 и чл.94,ал.4 от ППЗДвП. Оправдал е подс.К. да е извършил деянието без оказване на помощ. Осъдил го е на 1 година и 4 месеца лишаване от свобода, отложил е изтърпяването на наложеното наказание за срок от 4 години и му е наложил лишаване от право да управлява МПС за срок от 5 години. Подсъдимият е осъден да заплати и направените по делото разноски. Пловдивският апелативен съд с посоченото решение и по жалби на двете страни е потвърдил изцяло присъдата. Касационната инстанция отчита обстоятелството, че производството пред съда от първата инстанция е протекло по диференцираната процедура по чл.371 т.2 от НПК, като подс.К. е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Съдилищата до този момент правилно са преценили, съобразно законовите си задължения в отделните фази на съдебното производство, че направеното по този начин самопризнания се е подкрепяло от събраните по делото доказателства. Изводите им в тази насока са логични и последователни. Не е възникнал никакъв спор по фактите в нито един момент от производството до този момент, събраните по делото гласни и писмени доказателства са еднопосочни, и с това са изпълнени изискванията на ТР № 1/2009г. по т.д. № 1/2008г. на ОСНК на ВКС, без тази еднопосочност да е изискуемо условие. Установени са по безспорен начин поведението на пътя от страна на дееца, неспазването от него на дистанция по отношение на движещите се пред него превозни средства и неправомерното му навлизане в платното за насрещно движение при наличието на правомерно и насрещно движещ се по това платно автомобил, управляван от пострадалия, както и причината за смъртта на последния. Установено е по несъмнен начин и като цяло виновното поведение на дееца, и пряката причинна връзка между него и настъпилите увреждания на пострадалия, довели до неговата неизбежна смърт. Правната квалификация е определена съобразно възприетите факти по делото и по начало тя съответства на материалния закон. Възведеното касационно основание засяга справедливостта на наложеното наказание и то в частта му относно постановеното лишаване от право. Независимо от това обаче, следва да се отбележи, че бланкетното съдържание на нормата на чл.343,ал.1, б.“в“ от НК в конкретния случай е запълнено с нарушения на правилата за движение, които нямат отношение към деянието и настъпилите вредни последици. Основното нарушение на правилата за движение е конкретизирано в бланкетната норма на чл.23, ал.1 от ЗДвП. Последвалото произшествие е пряка и непосредствена последица от неспазването на това правило, което има характера на специална норма по отношение на общата такива по чл.20, ал.2 от ЗДвП. Възприемането на нарушения, свързани с местоположението на превозното средство, управлявано от подсъдимия, на пътното платно, очевидно не е във връзка с настъпилото произшествие, след като от установените факти се съзира наличието на път с две платна за движение в различните посоки. Обстоятелството, къде точно се е намирал подс.К. в неговото платно за движение, по никакъв начин не обуславя настъпването на произшествието. Няма съмнение, че този подсъдим е предприел т.н.“спасителна маневра“, след като сам се е поставил в невъзможност да спази задължението си по чл.23,ал.1 от ЗДвП – в подобен аспект ТР № 106/83г., по н.д.№ 90/82г. на ОСНК(т.3,абзац 2-ри), или това е типичен пример на „action libera in causa“. Впрочем, този подсъдим е имал пълната възможност за избор на пътно поведение след установяване на невъзможността си да спре своевременно поради неспазване на дистанцията с движещите се отпред пътни превозни средства- или да не отклонява посоката си на движение, или това стане, освен чрез навлизане наляво в платното за насрещно движение, и чрез движение надясно с навлизане на банкета.Той е превозвал пътници и в предната дясна част на управляваното от него превозно средство не е имало пътници, поради естеството на техническото устройство и вид на моторното превозно средство. Той е избрал да не рискува целостта на предната лява част на превозното средство, където са се намирали приборите за управление и където се е намирал той, като това е разбираемо, без да бъде оправдано, и се е отклонил наляво, при което е навлязъл в насрещното платно за движение. При възможността за такъв избор е съвсем очевидно, че обстоятелството, че не е движил в най-дясната част на платното за движение, няма връзка с настъпилото произшествие. Освен това разпоредбите на чл.15,ал.1 и чл.16,ал.1,т.1 от ЗДвП при приложението им взаимно се изключват, тъй като е несъмнено, че ако се предприема изпреварване или заобикаляне (каквато маневра подс.К. е извършил поради спрелите или спиращи все още пред него превозни средства), водачът на МПС няма задължението да се движи възможно най-вдясно на платното за движение, при установения начин на движение по пътищата (дясно движение). Нормата на чл.16, ал.1, т.1 от ЗДвП, освен това е обща, като приложението и се изключва от специалната по отношение на разпоредба на чл.25, ал.1 от ЗДвП- „lex specialis derogat legi generali.“ Последната норма е пряко нарушена от дееца, тъй като той е имал описаното в нея задължение. Друг е въпросът, че той не е имал възможността да я спази, но както се посочи вече, деецът сам се е поставил в такава невъзможност напълно неправомерно, поради което чл.15 от НК не е приложим. По отношение на правилата за движение, установени в ППЗДвП и посочени в обвинението - чл.6,ал.1,чл.68,ал.1,75,ал.1 и чл.94,ал.4 от ППЗДвП, е необходимо да се отбележи, че този правилник е приет при действието на отменения ЗДвП- ПМС № 36/96г. Съгласно чл.13,ал.2 от ЗНА е допустимо с приемането на новият закон да останат временно в сила всички или някои разпоредби на този правилник, и това е сторено в §10 от ПЗР на ЗДвП,обн.ДВ бр.25/99г.(отделен е въпросът, че това не е посочено да е временно, макар законоустановеността и правната валидност на тези правила да не е предмет за обсъждане по този казус). Сравнителния анализ на нормите на по-новия ЗДвП с правилата по ППЗДвП, които исторически са по-стари, води до извод, че законодателят е регламентирал подробно правилата за движение, изоставяйки разбирането си, че в правилника по прилагането следва да бъдат детайлизирани подробно тези правила. Няма никакво основание да се приеме,че посочените разпоредби на ППЗДвП са приложими едновременно със законовите разпоредби, които са от по-висока степен. Следователно и по аргумент на чл.347 ал.2 от НПК решението подлежи на изменение в частта относно възведените в обвинението бланкетни нарушения по чл.15,ал.1,чл.16,ал.1,т.1 и чл.20,ал.2 от ЗДвП и всички нарушения по ППЗДвП, като подсъдимият следва да бъде частично оправдан по обвинението относно тези нарушения на правилата за движение (визирани в съответния правилник по приложението на ЗДвП) да са довели до настъпване на произшествието и съответно до извършване на престъплението по транспорта. По отношение на основното възражение за явна несправедливост на наложеното наказание лишаване от право, касационната инстанция намери че оплакването е основателно. Допуснато е обаче на първо място нарушение на материалния закон. Съдилищата не са имали възможността да наложат, съответно потвърдят, наказание лишаване от право в този размер от пет години, тъй като определеното наказание лишаване от свобода е от 1 година и 4 месеца. Ако наказанието лишаване от право по смисъла на чл.37,ал.1,т.7 от НК се налага самостоятелно, то следва да се налага за срок от 3 години максимум – чл.49,ал.1 от НК. Тъй като в случая наказанието лишаване от право се налага заедно с лишаването от свобода, то законодателят е допуснал възможността то надвишава последното с не-повече от 3 години, освен ако в особената част на НК не е предвидено друго. В нормата на чл.343г от НК не е предвиден друг размер, поради което максимумът на наказанието лишаване от право не може да надвишава 4 години и 4 месеца. Това налага корекция на атакуваното решение в тази му част, като касационната инстанция намери, че срока на лишаването от право следва да се измени от 5 на 4 години. Основание за по-нататъшно снизхождение отсъства, тъй като нарушението е грубо, със значителен интензитет, за настъпването на вредните последици пострадалият не е допринесъл в никаква степен, при негово напълно правомерно поведение на пътното платно той е бил непоправимо увреден. Според касационната инстанция този срок е напълно достатъчен, за да постигне основните цели по чл.36 от НК и най-вече, да възпре и превъзпита дееца, както и да предпази обществото за срока на въздействие на лишаването от право от подобно неразумно поведение на пътя. От изменението на решението не може да се направи извод за необходимост от намаляване на наказанието лишаване от свобода или лишаване от право, тъй като с този размер и на двете кумулативно предвидени наказания се отчита твърде грубото нарушение на правилата за движение, особено ако се вземе предвид, че с това превозно средство подсъдимият е извършвал и превоз на пътници, като е застрашил живота на повече хора, едно значимо отегчаващо вината обстоятелство, което не може да бъде пренебрегнато. Настоящият касационен съдебен състав намери, че в пределите на поискания касационен контрол и в рамките на касационните правомощия липсва друго основание за изменение или отмяна на атакуваното въззивно решение, поради което, извън коментираните по-горе негови части, следва да се остави в сила. Водим от изложеното, като намери единствено посочените основания за изменение на оспорения съдебен акт в полза на подс.К., на основание чл.354, ал.2, т.1 и т.2, пр.1-во вр. ал.1, т.3 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 137/ 09.11.2015г. по ВНОХД № 298/2015г. по описа на Пловдивски апелативен съд, като оправдава подс. И. Д. К. по обвинението да е нарушил чл.15,ал.1,чл.16,ал.1,т.1,чл.20,ал.2 от ЗДвП и чл.6,ал.1,чл.68,ал.1,чл.75,ал.1 и чл.94,ал.4 от ППЗДвП. НАМАЛЯВА размера на лишаването от право да управлява МПС по отношение на подс.К. от 5 години на 4 години. ОСТАВЯ в сила въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: