8 Р Е Ш Е Н И Е № 190 София, 12.12.2017 година Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА При участието на секретаря: А.Йорданов изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 512/2017 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. „В. м. з., ЕАД, [населено място] е подал касационна жалба срещу решение №346 от 07.11.2016г. по т.д.530/16г. на Пловдивски апелативен съд в частта му, с която, след отмяна на решение по т.д. №323/15г. на Пловдивски окръжен съд за отхвърляне предявеният от [фирма], с Б. против [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, за сумата 72 757лв - обезщетение за неоснователно обогатяване, реализирано от ответника поради лишаването му от ползване на недвижим имот за периода 01.07.2010г. – 30.04.2015г., по същество е уважен този иск в същата част. Обжалвано е и решението в частта за разноските, присъдени за въззивното производство в полза на ищеца. Касаторът е поддържал оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. Конкретно са развити оплаквания за неправилност на изводите на въззивният съд, във връзка с приетото за основателност на иска по чл.59 ЗЗД, с оглед неотчетеното противопоставяне на ищеца по спора на освобождаване на площите заети с вещи на ответника. Страната е изложила разбирането си за това, че когато със своите действия ищецът е препятствал вземането на вещите от ответника, той не може да иска обезщетяване за лишаване от ползването им. Освен това са развити и съображения за това, че съобразно изслушаните заключения на вещите лица не е имало и търсене за наемане на такива площи,а ищецът задържайки вещите е предприел действия и за в бъдеще да претендира обезщетение . Ответникът по касация- [фирма],с. Б. чрез пълномощниците си – адв. Б. К. и адв. З. С. е на становище за неоснователност на касационната жалба.Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: С определение № 339 от 06.06.2017г. на ВКС, І т.о., въззивното решение в обжалваната част е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: „Дали при иск за неоснователно обогатяване подлежи на преценка поведение на кредитора по смисъла на чл.83 ЗЗД приложим към облигаторните правоотношения.” С решението, в частта му предмет на касационно обжалване, състав на Софийски апелативен съд, след отмяна на решение по т.д. №323/15г. Пловдивски окръжен съд за отхвърляне предявеният от [фирма], с Б. против [фирма], [населено място] иск по чл. 59 ЗЗД за сумата 72 757лв - обезщетение за неоснователно обогатяване, реализирано от ответника поради лишаването му от ползване на недвижим имот за периода 01.07.2010г. – 30.04.2015г., по същество е уважил този иск. За да постанови обжалваният резултат, съставът на ПАС е приел, че противопоставянето на ищеца да допусне ответника, за да си вземе вещите и освободи собствените му площи не можело да се преценява като съгласие за ползване на помещенията, което единствено правело основателно упражняването на фактическа власт върху складовите помещения. Лаконично е отбелязано, че в случая не се прилага и института –забава на кредитора, а и не били налице и предпоставките по чл.98 ЗЗД за отпадане задължението на длъжника при „условие, че то е свързано с репариране на обедняването”. Или независимо от противопоставянето на ищеца за вземане на държаните от ответника в неговия имот вещи, тъй като последният е продължил да препятства упражняване на вещните права на ищеца върху собствеността му, иска по чл.59 ЗЗД е счетен за основателен за целият претендиран период. Върховният касационен съд, с оглед поставеният правен въпрос, обусловил допускане на решението до касационно обжалване, приема следното: Източниците на облигационни отношения, като белег на основно разграничение за възникване на задълженията се делят на няколко групи, еманиращи институти на облигационното право, които поради различната си правна природа следва да бъдат възприемани като самостоятелни и съответно изрично обособени като правен регламент.Основният източник на облигационни задължения е договорът, като неговото съдържание е изведено от възможността гражданскоправните субекти да регулират автономно отношенията си по начин, който те определят като най – добър за тях.Друг основен източник на задължения е деликтът, който като институт регламентира защитата на вече придобитите права срещу противоправни посегателства, като обхватът на тази защита на плоскостта на гражданското право съставлява преразпределение на неблагоприятните последици в тежест на правния субект, отговорен за настъпването им. Третият основен източник на задълженията е неоснователното обогатяване. Самостоятелната и различна правна природа на тези институти, както вече бе отбелязано, изисква и различна и самостоятелна правна уредба. Както съдебната практика, така и доктрината последователно и еднозначно поставят неоснователното обогатяване в групата на извъндоговорните отношения, с оглед разгледания по-горе основен критерий на делението, обусловен от източника на облигаторното отношение. В обособената група на извъндоговорните задължения, макар и вътрешно нееднородна, имплицитно се съдържа идеята, че към тях не се прилагат принципите и правилата на договорните облигации. Този извод се налага от това, че при неоснователното обогатяване задълженията възникват независимо от това дали са желани и съдържанието им се определя от закона, а не от волята на страните. Или обобщено, с оглед изложеното - като източник на задължения неоснователното обогатяване поражда конкретни правоотношения имащи извъндоговорен, облигационноправен характер. Субективният състав на това правоотношение включва лицето, което е дало нещо без основание и този който е получил облагата.Съдържанието на правоотношението обхваща правото на обеднелия да иска връщане на неоснователното даденото и задължение на обогатилия се да върне неоснователно получената облага. Или субективният и обективен обхват на правоотношението изключва приложението на правилата на договорната отговорност, която се поражда от друг фактически състав, рекспективно самото облигационно отношение има различно съдържание обусловено от източника му – договорът между страните. С оглед изложеното, правилото на чл.83 ЗЗД, чието систематично място законодателят поставя във връзка с неизпълнението на договорно поето задължение не следва да бъде приложимо спрямо института на неоснователното обогатяване, което както бе изяснено има различен източник и различно правно съдържание и съответно различна и специална правна уредба. В този смисъл задължителна съдебна практика по чл.290 ГПК на ВКС е формирана, както по отношение на неприложимостта на разпоредбата спрямо специалните състави на неоснователното обогатяване по чл.55-58 ЗЗД, така и спрямо субсидиарния по чл. 59 ЗЗД / вж. решение № 64 /11. по т.д.№558/2010г. на ВКС, І т.о. и решение №96 /16г. по гр.д. №5405/15г. на ВКС, ІІІг.о./. В пълнота, обаче, поставеният правен въпрос съдържа в себе си специфика, която следва да бъде разгледана в контекста на института на неоснователно обогатяване и неговите предпоставки в хипотезата, при която поведението на твърдящия обедняването, фактически го обуславя като правна последица на това поведение. Законът за задълженията и договорите урежда фактическите състави на неоснователното обогатяване -първият от тях застъпен в чл.55-58ЗЗД включва даване и получаване на нещо без основание. Уреденият в чл.59 ЗЗД е общ субсидиарен състав. Последователно, както доктрината, така и тълкувателната и формираната по чл.290 практика на ВКС приема, че основателността на иска по чл.59 ЗЗД предполага установеност на следните обстоятелства - увеличаване на имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, липса на друга възможност за защита на обеднелият, обедняването и обогатяването да произтичат от едни и същ факт или обща група факти като връзката между тях не е причинно – следствена. Неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да върне само онова, с което се е обогатил, и то само до размера на обедняването, като е дължима по-малката от двете стойности при разлика между тях- вж. ПП ВС №1/79г., решение № 251 от 04.04.2017г по т.д.1023/15г. на ВКС, ІІ т.о. решение 135/17г. по т.д. № 512/16г. на ВКС, ІІ т.о. и т.н., решение № 398/14г. по гр.д. 1933/13г. на ВКС, ІV г.о. и т.н. С оглед предмета на конкретния спор, по който е допуснато касационно обжалване, в случая следва да бъде разгледана хипотезата, формираща предметния обхват на чл.59 ЗЗД, а именно- служене с чужди блага без основание.Това е една от проявните форми на неоснователното обогатяване, чието съдържание включва използване на материално или нематериално благо, защитено с абсолютно субективно право. С цитираното вече ПП ВС №1/79г. е разяснен, със задължително за съдилищата тълкуване, посоченият по-горе фактически състав на иска по чл.59 ЗЗД, чиито елементи следва да бъдат разгледани, в така очертаната тясна хипотеза. В разглеждания случай неоснователно обогатяване има при спестяване на разходи, които иначе обогатилият се е трябвало да понесе, като най- честата хипотеза- тази на ползване на чужд имот без основание- извежда обогатяването от облагодетелстването на ползващия със спестения наем, който би плащал,а обедняването като пропуск да бъдат придобити имуществени блага. Общият факт, от който произтичат обедняването и обогатяването е ползването без правно основание на чуждото благо. В посочената хипотеза на ползване на чужд недвижим имот – обедняването на ищеца по иск по чл.59 ЗЗД се изразява в лишаването му от възможността да ползва сам собствения си недвижим имот или да го отдава под наем, а обогатяването за ответника съставлява спестяване на разходи за наем за ползване на имота, като и обедняването и обогатяването произтичат от едни и същ факт – ползването на имота без правно основание. Безспорно, този общ факт следва да е налице винаги когато се извършва преценка за наличие на неоснователно обогатяване по смисъла на чл.59 ЗЗД. Поведение, променящо или изключващо този общ факт, следователно има пряко отношение към преценката за съществуване на неоснователно обогатяване въобще. В разглеждания случай такъв факт не е налице след като ползвателят на чуждото благо е преустановил ползването, а също така и в случая когато същият не разполага с достъп до имота, поканен да го преустанови е изразил готовност и е предприел действия по преустановяването му, а този който твърди, че е обеднял препятства освобождаването на собственият си имот и по този начин изключва общия факт на ползването без основание, като го променя във факт неотносим към неоснователното обогатяване- неправомерното задържане на чуждата вещ, което по начало е факт, от който не може да бъде изведено нито обогатяването на ответника, нито обедняването на ищеца.Или в тази хипотеза е променен общия факт на ползването без основание, което е преустановено с предприетото действие, препятствано, от този, който твърди наличие на неоснователно обогатяване. Следователно, липсата на установен юридически факт, установяващ едни от елементите от фактическия състав на иска по чл.59 ЗЗД, води до извод, че в разглеждания случай не е налице неоснователно обогатяване. Следователно по поставеният въпрос следва да се приеме, че по иск с правно основание чл.59 ЗЗД не може да бъде въведено от ответника валидно възражение по чл.83 ЗЗД, за освобождаването му от отговорност, поради поведението на кредитора, с оглед наличие на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен, тъй като този текст предполага наличие на договорно правоотношение. Този който твърди, че се е обеднил поради ползване без основание на негово собствено благо, следва да установи всички елементи от фактическия състав на чл.59 ЗЗД, като е задължен да докаже наличие на общ факт, от който произтича обедняването респ. обогатяването. По основателността на касационната жалба : С оглед изложеното, следва да се приеме, че изводите на въззивния съд за основателност на иска в обжалваната част са неправилни, като бяха разгледани чрез отговора на поставения правен въпрос и въведените с жалбата доводи за необоснованост на решението. За да извърши преценка за това, че предявеният иск с правно основание чл. 59 ЗЗД неправилно е бил отхвърлен в обжалваната част, въззивният съд е приел за установено,че от доказателствения материал по делото се извежда, че продължаването на заемането на площите има за причина нежеланието на ищеца да допусне представители на ответното дружество да изнесат движимостите- факт, който съставът на ПАС е приел и като неоспорен от ищеца с исковата молба и потвърден от представените от него доказателства. Т.е. факт, който е безспорно установен по делото. Този факт, обаче, съдът е разгледал единствено като липса на съгласие за ползване на помещенията у ищеца, но не и като фактическо действие, рефлектиращо самостоятелно върху основателността на иска, с оглед изискванията на чл.59 ЗЗД. Т.е. не е изследван фактическия състав на нормата, в контекста на установената фактическа обстановка – не е бил мотивиран от състава и общият факт/ който в случая не е налице/, от който следва да произтича обогатяването за ответника и обедняването за ищеца. Или в тази част и с оглед безспорно установените факти за това, че ищецът за разглежданият период е осъществил задържане на вещите, като се е противопоставил на ответника да ги вземе и по този начин да освободи имота му, иска по чл.59 е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Извън изложеното, достатъчно за да обуслови извод за липса на предпоставки за уважаване на иска по чл.59 ЗЗД, настоящият състав намира,с оглед изводите на съда за основателност на иска за целият процесен период, че пропускане възможността да бъде използвано благото, употребено от лице, което няма основание за това, е факт, който подлежи на отделно доказване, в случай на изрично оспорване от ответника, т.е. факт който не може да бъде изведен само от едно предполагаемо упражняване на права от собственика на вещта, независимо от защитната позиция на ответника, която не се и обсъжда, каквито разрешения преобладават в практиката - напр.решение № 262 /13 г. по гр.д. №1480/11г. на ВКС ,ІІІг.о., решение № 42/09по т.д. №587/08г. от на ВКС, ІІ т.о. Не във всички случаи е достатъчно установяване единствено на факта на заемане на площите, за да се счита за доказано и обедняването на ищеца, а при определени обстоятелства, следва да бъдат установени и други положителни данни, за това, че е пропуснато придобиването на една полза от титуляра на правото, чийто обект е ползван без основание. В противен случай бихме отрекли възможността на ответника по иска по чл.59 ЗЗД да прави своите правозащитни възражения / с всички последици и задължения на съда да ги съобрази и се произнесе по тях/ за това, че противната страна не е обедняла било защото не е имала обективно намерение да си служи с вещта, респективно да придобие граждански плод от нея, като я отдава на трети лица, респективно, че не е бил налице интерес от тези лица към обекта на правото и т.н.. Тези изводи следва да бъдат съобразени и с това, че се касае за лишаване от право, имплицитно съдържащо се в правото на собственост, което като абсолютно вещно право само по себе си предполага, наличие на обедняване, ако бъде нарушена неговата дефинитивна структура / част от която неизменно е правото на ползване/. Или, тогава когато не са въведени правозащитни възражения, изключващи наличие на факта на обедняване, същото следва да бъде съобразено като лишаване от имплицитна част на правото на собственост - ползването на вещта, от което обеднелият е бил лишен. Когато обаче са налице въведени изрично правозащитни възражения, свързани с отричане възможността за обедняване и са ангажирани от ответника доказателства, създаващи съмнение в основателността на иска, в този случай, настоящият състав счита, че съгл. чл.154, ал.1 ГПК, ищецът следва да докаже обстоятелствата, създаващи възможността за придобиване на ползите, които ги правят сигурни.Ако не успее да докаже елементите на факта, от който извлича правото си, претенцията му следва да бъде отхвърлена. В разглеждания случай, изричното оспорване на ответника е свързано не само с размера на използваните площи, с размера на наема за тях, с оглед вида на имуществото и експертизата в тази насока, уточняваща, че при местоположението на складовите площи няма пазар за наемите, но и със заявеното възражение за невъзможност за наемане на тези площи, поради местоположението им и липсата на интерес към тях, както и със специалното им предназначение, предполагащо съответно ползване, съобразно експертното заключение. Тези възражения са игнорирани от състава на въззивния съд, което води до неправилност на изводите му за основателност на иска през целия процесен период. В случая, обаче, макар и неправилни, тези изводи не рефлектират върху крайният резултат от спора, тъй като се съобразява обстоятелството, че решението на първостепенния съд, с което е уважен частично иска по чл.59 ЗЗД е влязло в сила, поради инициираното единствено от ищеца въззивно производство само в отхвърлителната част на постановеното първоинстанционно решение. С оглед гореизложеното, настоящият състав, счита че въззивното решение в обжалваната част следва да бъде отменено, а по същество, в същата част предявеният иск по чл.59 ЗЗД отхвърлен. По тези съображения и на основание, Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №346 от 07.11.2016г. по т.д.530/16г. на Пловдивски апелативен съд в частта му, с която, след отмяна на решение по т.д. №323/15г. Пловдивски окръжен съд за отхвърляне предявеният от [фирма], с Б. против [фирма], [населено място] иск по чл. 59 ЗЗД за сумата 72 757лв - обезщетение за неоснователно обогатяване, реализирано от ответника, поради лишаването на ищеца от ползване на собствен негов недвижим имот за периода 01.07.2010г. – 30.04.2015г. по същество е уважен този иск в същата част, както и в частта на дължимите за въззивното производство разноски от [фирма] [населено място] и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявеният от [фирма], с Б. против [фирма], [населено място] иск по чл. 59 ЗЗД за сумата 72 757лв - обезщетение за неоснователно обогатяване, реализирано от ответника, поради лишаването на [фирма] от ползване на негов недвижим имот за съхранение на вещи, собственост на [фирма], [населено място] за периода 01.07.2010г. – 30.04.2015г., Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: