15 Р Е Ш Е Н И Е
№. 60117
Гр. София, 05 юли 2021 год. В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на осми юни през две хиляди двадесет и първа година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА
МИЛЕНА ПАНЕВА
С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора П.Маринова като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 420/2021 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.
Образувано е по касационни жалби на частните обвинители и граждански ищци К. С. и З. С., чрез повереника им – адв. И. С. и на адв. Т. Г. – служебен защитник на подс. В. С. П. против решение № 10325/20. 11. 2020 год., постановено по в. н. о. х. д. № 1610/2018 год. по описа на Софийски апелативен съд (САС).
Частните обвинители и граждански ищци атакуват решението в санкционната му част като изразяват несъгласието си с вида и размера на наложеното наказание. Твърдят, че с намаляване срока на лишаването от свобода САС е наложил несправедливо наказание вместо да определи доживотен затвор, каквото е било искането във въззивната жалба. Поддържат, че мотивите за отхвърлянето му са неубедителни и вместо да обсъжда общо дали са налице предпоставките за налагане на доживотен затвор или на доживотен затвор без замяна, въззивната инстанция е следвало да се концентрира единствено върху това дали извършеното престъпление е изключително тежко по смисъла на чл. 38а от НК, в каквато насока липсва аргументация. Изразяват несъгласие и с гражданската част на атакувания съдебен акт и по-специално с размера на присъдените обезщетения като сочат, че при определянето му не са отчетени всички обстоятелства, свързани с продължителността и интензитета на претърпените от тях неимуществени вреди вследствие смъртта на техния съпруг и баща. Настояват за изменение на решението като на подсъдимия бъде наложено наказание доживотен затвор или лишаване от свобода в максимален размер, а гражданските искове да бъдат уважени в пълния им предявен размер.
Защитата атакува въззивния съдебен акт на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Сочи, че предвид тежкото заболяване на подсъдимия, той не е могъл да упражни адекватно правото си на лична защита. Наред с това поддържа, че апелативният съд се е позовал на негодни доказателствени средства, а изводите му за авторството на деянието почиват на предположения. Настоява, че вследствие на тези нарушения е приложен неправилно материалният закон. Намира, че наложеното наказание е явно несправедливо, тъй като са подценени смекчаващите отговорността обстоятелства. При условията на алтернативност поддържа искания за отмяна на решението и за оправдаване на подсъдимия, за връщане на делото за ново разглеждане или за намаляване на наложеното наказание.
В съдебно заседание повереникът на частните обвинители поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Намира жалбата на защитника за неоснователна. Пледира решението да бъде изменено и да бъде увеличено наложеното наказание, а гражданските искове да бъдат уважени в цялост.
Частните обвинители и граждански ищци К. С. и З. С. се солидаризират с аргументите на своя повереник.
Неподалите касационна жалба частни обвинители и граждански ищци Ж. З., М. З. не участват лично в касационното производство и не изразяват становище по основателността на касационните жалби.
Защитникът поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Излага доводи за неоснователност на жалбата частните обвинители. Пледира за отмяна на решението и за оправдаване на подсъдимия или за намаляване на наложеното му наказание.
Подс. В. П. се присъединява към становището на своя защитнник. Поддържа, че е невинен и моли да бъде оправдан.
Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби.
Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:
С присъда № 41/15.02.2016 г., постановена по н. о. х. д. № 3637/2014 год., Софийски градски съд е признал подсъдимия В. С. П. за виновен в това, че на 14. 09. 2012 год. за периода от 13.30 до 16.00 часа, в София, умишлено е умъртвил С. С., като убийството е извършено с користна цел, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 7 вр. чл. 115 вр. чл. 54, ал. 1 от НК го е осъдил на осемнадесет години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно на основание чл. 61, т. 2 от ЗИНЗС при първоначален строг режим.
С присъдата е приспаднато на основание чл. 59, ал. 1 от НК времето, през което подсъдимият е бил задържан, считано от 24. 06. 2013 год. до 02. 01. 2014 год. и времето, през което е бил с мярка за неотклонение домашен арест за периода от 03. 11. 2014 год. до 07. 11. 2014 год.
На основание чл. 25, ал. 1 вр. чл. 23, ал. 1 от НК наказанието е групирано с наказанието лишаване от свобода в размер на три години и шест месеца по н. о. х. д. № 8769/2011 г. на СРС и е определено той да изтърпи като общо най-тежко наказание по съвкупността осемнадесет години лишаване от свобода в затвор при първоначален строг режим, като на основание чл. 25, ал. 2 от НК съдът е приспаднал изтърпяната част от наказанието лишаване от свобода по н. о. х. д. № 8769/2011 год.
С присъдата са уважени частично гражданските искове срещу подс. П. от наследниците на С. С. – Т. З., М. З., К. С. и З. С. – родители, преживяла съпруга и дете на пострадалия С., в размер на по 40 000 лв. за всеки един от първите трима и 100 000 лв. в полза на детето, ведно със законната лихва, считано от датата на деянието, като за разликата до пълния претендиран размер от родителите и съпругата от по 150 000 лв., както и от детето – в размер на 300 000 лв. исковете са отхвърлени като неоснователни.
С присъдата СГС се произнесъл по направените по делото разноски и дължими държавни такси по уважената част от гражданските искове, които е възложил на основание чл. 189, ал. 3 НПК в тежест на подсъдимия.
Срещу така постановената присъда са депозирани въззивни жалби от частните обвинители и граждански ищци Т. З., М. З., К. С. и З. С. с искане от първите двама на подсъдимия да бъде наложено по-тежко наказание и да бъдат уважени в пълен размер исковите им претенции, а К. С., действаща в лично качество и като законен представител на малолетния З. С. е направила искане за налагане на най-тежкото наказание – доживотен затвор без замяна и увеличаване на присъденото обезщетение до пълния претендиран от двамата ищци размер. Присъдата е атакувана и от защитника на подсъдимия с искане за оправдаването му.
С решение от 7.03.2018 г., постановено по в. н. о. х. д. № 843/2016 год., Софийски апелативен съд е изменил първоинстанционния съдебен акт като е намалил наложеното наказание, включително и това, определено по реда на чл. 25 от НК, от осемнадесет на шестнадесет години и е увеличил присъдените обезщетения на К. С. и на Т. и М. З. от 40 000 лева на 60 000 лева, а на З. С. – от 100 000 лева на 120 000 лева. В останалата част присъдата е потвърдена.
Касационната проверка на решението е инициирана от частните обвинители и граждански ищци и от защитниците на подсъдимия като с решение № 225/29. 11. 2018 год., постановено по к. н. д. № 808/2018 год. по описа на Върховния касационен съд, второ НО, въззивният съдебен акт е отменен и делото е върнато за ново разглеждане.
С решение № 10325/20. 11. 2020 год., постановено по в. н. о. х. д. № 1610/2018 год., САС е изменил присъдата като е намалил наложеното наказание, включително и това, определено по реда на чл. 25 от НК, от осемнадесет на петнадесет години, увеличил е присъдените обезщетения на К. С. и на Т. и М. З. от 40 000 лева на 60 000 лева, а на З. С. – от 100 000 лева на 120 000 лева, възложил е на подсъдимия направените допълнително разноски, включително и тези върху уважената част от гражданския иск. В останалата част първоинстанционният съдебен акт е потвърден.
Касационните жалби са допустими, тъй като са подадени от легитимирани субекти срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт в законоустановения срок. Разгледана по същество жалбата на частните обвинители е неоснователна. Частично основателна е жалбата на защитника на подсъдимия.
Приоритетно разглеждане следва да получат твърденията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като евентуалната им основателност би направила безпредметно обсъждането на останалите аргументи на страните, отнасящи се до касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от НК.
Тезата на защитата за нарушено право на защита на подсъдимия не се подкрепя от материалите по делото. В съдебно заседание на 03. 07. 2019 год. В. П. не се е явил поради постъпването му в болница заради претърпян инсулт. Това е дало основание на съда не само да отложи разглеждането на делото, но и да изследва какво е здравословното състояние на подсъдимия именно с оглед възможността му да участва в наказателния процес. Вещото лице д-р К. е извършил личен преглед на В. П., изследвал е всички налични медицински документи, а изготвената съдебномедицинска експертиза е дала категорично заключение, че заболяванията на подсъдимия не представляват пречка за това. В съдебно заседание на 25. 09. 2019 год. експертът убедително е защитил констатациите си относно здравословното състояние на П., като ясно и недвусмислено е посочил, че то не препятства личното му участие в производството по делото. При това положение и след като не са представени нови доказателства, установяващи нови заболявания или влошаване на съществуващите такива, съдът не може да бъде упрекван, че не е допуснал повторна или допълнителна експертиза, че не е отложил разглеждането на делото за по-продължителен период от време или че не е спрял наказателното производство. Впрочем, искане в тази насока не е отправяно нито от подсъдимия, нито от неговия защитник.
Недоволството на подсъдимия и неговия защитник е насочено преди всичко срещу извода на въззивния съд относно авторството на деянието. Част от възраженията се отнасят до обосноваността на тази констатация и не са от естество да предизвикат проверката на атакувания съдебен акт, защото необосноваността не е самостоятелно касационно основание. Извън случаите на чл. 354, ал. 5 от НПК (сред които коментираният казус не попада предвид очертаното по-горе процесуално развитие на делото) касационната инстанция е съд само по правото и контролът ѝ е ограничен до това спазени ли са процесуалните правила относно формиране вътрешното убеждение на долу стоящите съдилища. Това означава, че настоящият съдебен състав не би могъл да извърши собствена оценка за достоверност на едно или друго доказателство или да даде указания на контролирания съд в тази насока; недопустимо е също така да достигне до различно заключение относно правно значимите обстоятелства включително и относно това кой е извършил убийството на пострадалия С. С..
Главното възражение на защитата срещу аналитичната дейност на САС е концентрирано върху неизпълнението на указанията, дадени от касационната инстанция при предишното разглеждане на делото. Същите са били в две насоки: 1. изясняване на обстоятелствата относно проведени телефонни разговори между подсъдимия и свид. Л. П. на инкриминираната дата, за които е свидетелствал М. Я. и 2. преценка за допустимост на показанията на свид. Н. С., пресъздаващи извънпроцесуални признания на подсъдимия, от гледна точка на справедливостта на водения срещу него наказателен процес.
Контролираният съд е провел задълбочен разпит на свид. Я., при който е било изяснено, че в качеството му на полицейски служител, ангажиран с оперативната дейност по разкриване обстоятелствата във връзка с изчезването на С. С., той е имал достъп до разпечатките от мобилните телефони на подсъдимия, на пострадалия и на свидетелите Л. П., Д. С., П. П. и др. Установено е, че е извършвал анализ на данните, съдържащи се в тези документи, като си е водил подробни записки относно времето на разговора, лицето, с което е осъществена комуникацията и клетката на мобилния оператор, засякла този разговор. Като писмено доказателство са приобщени извлечения от записките на свид. Я.. По този начин въпреки унищожаването на разпечатките съдът законосъобразно е намерил друг доказателствен път за установяване на факта с кого и по кое време е комуникирал подсъдимият на инкриминираната дата, респ. до кой момент е бил активен мобилният телефон на пострадалия.
Не са лишени от основание възраженията досежно второто от указанията на предходния касационен състав. В принципен план апелативният съд правилно е набелязал три проблема във връзка с допустимостта като доказателствено средство на показанията на свидетелите А. П. и Н. С. – дали в момента, в който е депозирал извънпроцесуалните си признания, подсъдимият е имал качеството на заподозряно лице, дали е бил задържан в поделенията на МВР и дали е заставен да направи признание, като по този начин бъде заобиколен редът за приобщаване към доказателствената съвкупност на изявленията на обвиняем. След отрицателен отговор и на трите въпроса контролираната инстанция е приела, че не съществува процесуална пречка извънпроцесуалните изявления на подсъдимия пред двамата полицейски служители да бъдат третирани като способ за проверка дали не се разколебава изводът ѝ за еднопосочност на веригата от косвени доказателства за авторството на деянието, респ. дали в тях не се съдържа друга версия за развитието на инкриминираните събития, която трябва да бъде изследвана.
Настоящият съдебен състав се солидаризира с изводите на САС относно това кое е действието по разследването, с което е поставено началото на наказателното производство по реда на чл. 212, ал. 2 от НПК. Изложена е убедителна аргументация защо това е именно разпитът на подсъдимия в качеството му на свидетел, а не този на свид. Н. С., като е съобразено, че макар протоколът за разпит на последния да е датиран от 21. 06. 2013 год., в него се съдържа информация за проведения следствен експеримент в [населено място], който обаче е осъществен в ранните часове на 22. 06. 2013 год. Съпоставянето на тези две обстоятелства е довело до логически верния извод за допусната техническа грешка в датата на протокола за разпит на свид. С.. При това положение няма спор, че в момента, когато Н. С. и А. П. са провеждали оперативните беседи с подсъдимия, наказателното производство за убийството на С. С. все още не е било факт в правния мир, поради което и В. П. не е бил привлечен в качеството на обвиняем. В същото време обаче в практиката на Европейския съд по правата на човека са изведени по-широки критерии за това кога едно лице се явява заподозряно в извършването на престъпление. Въпреки че контролираната инстанция формално е съобразила това обстоятелство, е направила незаконосъобразен извод, че до този момент не са съществували подозрения конкретно спрямо подс. П. предвид проверяваните множество версии за причините, поради които пострадалият е бил в неизвестност. В действителност обаче от показанията на свид. Я. е видно, че екипите от СДВР и от ГД „БОП“, работещи съответно по сигналите за изчезването на С. С. и за изнудване на подс. П. от свид. Д. С., са обединили усилията си и това е било наложено от факта, че при оперативната дейност на втория екип е установена информация, касаеща намиращия се в неизвестност пострадал. Наред с това, макар формалният повод за полиграфското изследване, за което служителите от СДВР многократно са настоявали преди 21. 06. 2013 год., да е бил сигналът му срещу свид. Д. С., в действителност целта е била събирането на информация именно за местонахождението на пострадалия. В този смисъл подозрението срещу подсъдимия може да не е било непременно за убийство, но такова безспорно е съществувало. Въпреки това не са му били разяснени онези права, които се явяват гаранции за съответствие на наказателния процес с изискванията на чл. 6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и преди всичко правото му да не се самоуличава в извършването на престъпление. След като не е бил известен какви са последиците от неговите изявления, подсъдимият не би могъл да направи информиран избор дали да депозира признание или не. По този начин не само са били заобиколени процесуалният закон и реда, по който изявленията на обвиняемия придобиват качеството на доказателствено средство, но е било накърнено гарантираното от Конвенцията за правата на човека право на справедлив процес. Този извод не се променя от обстоятелството, че в случая извънпроцесуалните признания на В. П. съвсем не са имали решаващо значение за осъждането му по повдигнатото му обвинение.
Независимо от така констатираната недопустимост на свидетелските показания на Н. С. и А. П. не са налице основания за претендираната от защитата отмяна на въззивния съдебен акт, защото са налице множество други взаимно свързани в единна логическа верига косвени доказателства, съответстващи на процесуалния стандарт за еднопосочност на изводите и установяващи по несъмнен начин авторството на деянието.
САС е изтъкнал като такива косвени доказателства имуществените отношения между пострадалия и подсъдимия във връзка с предоставен в началото на 2012 год. от С. на П. заем от 3 000 лева с поето задължение на последния да върне 30 000 лева; частичното изпълнение на задължението към инкриминираната дата и недоволството на пострадалия от тази забава; обещанието на В. П., че при срещата им, уговорена за 14. 09. 2012 год., С. ще получи 7 000 лева за частично погасяване на задължението; неуспешните опити на подсъдимия за набавяне на така обещаната сума чрез заеми от свидетелите Л. П. и Г. М.; срещата на пострадалия с подсъдимия в дома на последния във времевия интервал от 13,10 ч. до 13,18 ч. на инкриминираната дата; отправената в 13,18 часа по телефона молба на В. П. към свид. Л. П. да дойде до къщата му, тъй като се нуждае от помощта му; невъзможността да бъде осъществен контакт със С. С. след 13,30 ч.; изчезването на пострадалия след посещението в дома на подсъдимия; възприетото от сина на В. П. тяло на пострадалия в следобедните часова на 14. 09. 2012 год. в двора на къщата на подсъдимия; пътуването на свид. Л. П. до [населено място] в същия ден и предаването на получените от подсъдимия два пистолета и пълнители на свид. В. А.; заравянето на тялото на пострадалия в двора на семейната къща на подс. В. П., достъп до която е имал само той, но не и свид. Л. П..
Подсъдимият и неговият защитник най-общо и без конкретика поддържат, че така изброените обстоятелства не представляват безспорно установени факти, а недопустими предположения. Доводите им са неоснователни и не се подкрепят от материалите по делото. За да достигне до извод за съществуването на всяко от посочените обстоятелства, апелативният съд е анализирал както обясненията на подсъдимия, така и показанията на разпитаните свидетели, които е съпоставил с множеството експертни заключения от различни области на човешкото познание и изобилните писмени доказателства.
Всички твърдения на В. П. са били подложени на щателна проверка като е посочено изрично кое от тях се намира в унисон с други доказателствени средства и кои са те, респ. кое им противоречи; кое съответства на правилата на формалната логика и кое е вътрешно противоречиво; кое е останало неизменно в хода на съдебното следствие пред двете инстанции по фактите и по отношение на кое от тях подсъдимият е проявил непоследователност. Изложени са убедителни съображения защо не е приета версията на П. относно времето на сключване на симулативния договор между него самия и съпругата му от една страна и пострадалия от друга; относно инициативата за сключването му и предназначението му; относно лицето, което е предоставило в заем сумата, необходима за заплащане на паричната гаранция по н. о. х. д. № 8769/2011 год. и последвалото изнудване от страна на свид. Д. С.; относно повода за срещата със свид. Л. П. в предиобедните часове на инкриминираната дата; относно времето и повода за срещата със свид. Г. М.; относно развитието на събитията в дома на В. П. за времето след 13.00 часа; относно присъствалите лица и техните действия спрямо пострадалия.
Контролираната инстанция е проявила особена критичност и към заявеното от свид. К. С. в качеството ѝ на съпруга на пострадалия; към посоченото от свид. Л. П. поради действията му по заличаване на следите от престъплението и поради възможното му участие в самото посегателство; към твърденията на свид. Д. С. предвид обясненията на подсъдимия, че е бил изнудван от свидетеля. Тези доказателствени средства са анализирани със същата прецизност, която е демонстрирана и спрямо обясненията на подсъдимия. Те също са интерпретирани съобразно действителните им смисъл и съдържание като е посочено в кои части заслужават доверие и в кои са опровергани от други доказателствени източници.
В съдебно заседание защитата разви и теза за негодност на протокола, документиращ проведения следствен експеримент с участието на подсъдимия. Този проблем е бил поставен на вниманието на касационната инстанция още при предходното разглеждане на делото, като доводите в тази насока, които са идентични с изложените пред настоящия състав на ВКС, са приети за несъстоятелни. Съображенията на въззивния съд по така поставения проблем са изцяло в синхрон с дадените разяснения в отменителното решение по к. н. д. № 808/2018 год. Ето защо настоящият съдебен състав няма какво повече да добави към посоченото от САС.
В заключение, касационната инстанция не констатира да са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила във връзка с анализа и оценката на доказателствената съвкупност, които да налагат да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК.
Оплакването за неправилно приложение на материалния закон е изведено като последица от твърдените съществени нарушения на процесуалните правила при анализа и оценката на доказателствата. Тъй като такива не бяха констатирани при касационната проверка, не е налице и отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК.
Тук е мястото още веднъж да се припомни, че касационната инстанция е обвързана от фактите, приети от въззивния съд. Поради тази особеност на касационното производство подсъдимият може да бъде оправдан само ако фактологията, описана в проверявания съдебен акт, не сочи на съставомерно деяние. В настоящия казус това условие не е изпълнено.
Доказаните по безспорен начин действия на подсъдимия, изразили се в прострелването на С. С. в тила, правилно са квалифицирани като умишлено убийство по смисъла на чл. 115 и сл. от НК, а категорично установените финансови взаимоотношения между пострадалия и подсъдимия, наличието на непогасено парично задължение на В. П. към С. С. и произтичащата от смъртта му възможност да подсъдимият да се избави от дълга си законосъобразно са поставени в основата на извода за наличие на квалифициращото обстоятелство по чл. 116, ал. 1, т. 9 от НК. Ето защо не може да бъде удовлетворено настоятелното искане на подс. П. да бъде оправдан.
Касационната инстанция намери за несъстоятелни възраженията на жалбоподателите частни обвинители и граждански ищци във връзка с вида и размера на наложеното наказание. Преди обсъждането им по същество е наложително да се подчертае, че дори и да бяха основателни аргументите им за необходимост В. П. да бъде санкциониран с доживотен затвор или с лишаване от свобода за максималния срок, предвиден в чл. 116, ал. 1 от НК, това не би могло да бъде сторено от настоящия съдебен състав предвид досегашното процесуално развитие на делото. В такава хипотеза единственият законосъобразен процесуален изход би бил отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане, защото извън случаите на чл. 354, ал. 5 от НПК не е предвидена възможност касационната инстанция да увеличи по размер наложеното наказание или да наложи по-тежко по вид такова.
Въззивният съд не може да бъде упрекван, че при индивидуализацията му е обсъждал и трите алтернативни санкции, предвидени за престъплението по чл. 116, ал. 1 от НК. Това е било абсолютно задължително предвид обстоятелството, че именно К. С. и З. С. са настоявали във въззивната си жалба за налагане на доживотен затвор без замяна, а не на доживотен затвор по смисъла на чл. 38а от НК, както се твърди в касационната жалба. Несподеляеми са и аргументите, че е следвало да бъдат изложени съображения за всяка от трите санкции поотделно. Съвместното обсъждане на предпоставките за налагане на наказанията по чл. 38 и чл. 38а от НК е допустимо, доколкото условие за определяне на всяко от тях се явява изключителната тежест на престъплението, критериите за което не се различават в зависимост от вида на наказанието. Алгоритъмът, който се следва в казуси като настоящия, е да се определи дали престъплението е изключително тежко, а след положителен отговор на този въпрос – дали целите на наказанието по чл. 36 от НК могат да бъдат постигнати с по-леко наказание, за да се прецени дали ще бъде наложен доживотен затвор или доживотен затвор без замяна. Ако съдът намери, че престъплението не е изключително тежко, то постижимостта на индивидуалната и генералната превенция се обсъжда с оглед най-леката от трите алтернативи по чл. 116 от НК. Точно така е процедирал САС, достигайки до законосъобразен извод, че не са налице предпоставките за лишаване на подсъдимия от свобода до края на живота му.
ВКС многократно е имал повод да отбележи, че изключително тежки са тези посегателства, при които отегчаващите обстоятелства са изразени в степен и количество, явно надхвърлящи обичайните при този вид престъпления, поради което с тях се засягат самите устои на обществото и се застрашава нормалното му функциониране. Без претенции за изчерпателност в принципен план изключителната тежест на престъплението може да бъде обоснована с особената дързост или със специфичния начин на извършването му, с използваните средства, с броя на извършителите или на пострадалите лица, с броя на квалифициращите обстоятелства, с размера на причинените вреди при престъпления с имуществен характер.
Безспорно, в случая са налице отегчаващи отговорността обстоятелства. Като такива прецизно са били оценени съществувалите между подсъдимия и пострадалия отношения на приятелство и доверие, с което В. П. е злоупотребил, прострелвайки неочаквано С. С. в тила без да му даде възможност да се защити. Те обаче не се отклоняват съществено от типичните за този вид отегчаващи обстоятелства, не притежават изискуемата от закона извънредност и необичайност, поради което не са достатъчни да обосноват изключителна тежест на престъплението. Такава не може да бъде изведена и от многобройността на квалифициращите обстоятелства, защото в случая е налице едно единствено квалифициращо обстоятелство. Неговото естество също не дава основание за извод, че случаят е изключително тежък, както настояват касаторите, доколкото отсъстват обективни данни в подкрепа на тезата им, че убийството с користна цел е сред най-често срещаните посегателства срещу личността и този брой непрекъснато се увеличава. Няма обективна основа да бъде възприета и друга претенция на частното обвинение – че убийството с користна цел разкрива по-голяма обществена опасност от другите квалифициращи обстоятелства с изключение на убийството по чл. 116, ал. 1 т. 6 и т. 9 от НК. Законодателят не е използвал като критерий при последователността на квалифициращите обстоятелства тяхната обществена опасност във възходящ или низходящ ред. С оглед на предвиденото наказание те са равностойни като тежест, а подредбата им, с малки изключения, следва личните качества на дееца или пострадалия, начина на извършване на престъплението и особеностите на субективната страна на деянието.
Не се основава върху материалите по делото и друг довод на подалите касационна жалба частни обвинители – за отсъствие на смекчаващи отговорността обстоятелства. Въззивната инстанция коректно е обсъдила като такива чистото съдебно минало на подсъдимия към момента на деянието, напредналата му възраст, влошеното му здравословно състояние, изтеклия значителен период между извършването на деянието и постановяването на окончателен съдебен акт за него. Към тях следва да се добави и оказаното макар и със значително закъснение съдействие за намиране тялото на пострадалия. Ето защо изключителната тежест на престъплението не може да бъде обоснована и с липсата на смекчаващи обстоятелства. Наличието им води до неоснователност и на алтернативно заявеното им искане – за налагане на наказание лишаване от свобода в максималния размер, предвиден за престъплението по чл. 116, ал. 1 от НК.
За разлика от жалбата на частните обвинители тази на защитника на подсъдимия е основателна поне що се отнася до справедливостта на наложеното му наказание.
Както вече беше посочено, САС е взел предвид почти всички обстоятелства от значение за индивидуализация на наказанието, но е подценил тежестта и значението на смекчаващите такива и по-специално на продължителността на наказателния процес като фактор, оказващ влияние върху справедливостта му. В тази връзка е било необходимо да се извърши преценка дали наказателното производство е проведено в разумни срокове съобразно критериите, изведени в практиката на Европейския съд по правата на човека – сложност на делото, поведение на подсъдимия и усърдие на националните власти за приключването му.
Във връзка с първия от така посочените критерии касационната инстанция съобрази, че от една страна спецификата на делото, произтичаща от установяване авторството и механизма на деянието посредством косвени доказателства, е изисквала извършването на множество действия и разпит на значителен брой свидетели и вещи лица. В същото време обаче голяма част от тези свидетели са били разпитвани по няколко пъти в рамките на една инстанция – достатъчно е като пример за това да се посочи свид. Л. П.. Освен това обвинението е за едно престъпление с едно единствено квалифициращо обстоятелство, само един е и подсъдимият. Съвкупната преценка на тези обстоятелства показва, че макар делото да е с немалка сложност, тя не може да оправдае осемгодишна продължителност на наказателния процес, като през цялото това време В. П. е търпял ограниченията, произтичащи от качеството му на обвиняем и подсъдим.
В същото време, макар поначало процесуалните действия да са извършвани регулярно, налице е и забавяне. Така, след като през м. ноември 2019 год. САС е обявил делото за решаване, едва през м. април 2020 год. е констатирал необходимост от събиране на нови доказателства и е възобновил съдебното следствие. Самото процесуално развитие на делото, свързано с двукратно провеждане на въззивното производство и с повторно събиране на вече събрани доказателства поради изискването за неизменност на съдебния състав, също насочва към неоправдано забавяне на наказателния процес, доколкото недостатъците, констатирани от първия касационен състав в доказателствената и аналитичната дейност на САС са могли да бъдат избегнати.
На последно място, процесуалното поведение на подсъдимия не е свързано с укриване или със злоупотреба с напредналата му възраст или с влошеното му здравословно състояние. Действително делото на няколко пъти е било отлагано поради неявяване на защитник. Доколкото обаче във всеки един от тези случаи подсъдимият не е поемал ангажимент да ги уведоми за датата на заседанието, а те са били информирани от съда при отлагане на делото, поведението им не може да бъде разглеждано във вреда на подсъдимия, още повече, че няма обективни данни, насочващи към злоупотреба с процесуални права с цел отлагане постановяването на присъдата.
Съвкупната преценка на всички тези обстоятелства обосновава извод за неразумна продължителност на наказателното производство, изискваща подсъдимият да получи реална и адекватна компенсация за нарушението на един от компонентите на правото му на справедлив процес. Такава се явява налагането на наказание при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК при съобразяване, че предвид обсъдените по-горе отегчаващи обстоятелства, целите на наказанието не биха могли да се постигнат при определяне на наказание много под най-ниския предел от петнадесет години лишаване от свобода. Като приемлив компромис между необходимостта подсъдимият да бъде възмезден за нарушението на правото му за разглеждане на делото в разумен срок и тази да бъдат реализирани целите по чл. 36 от НК касационната инстанция намира наказание в размер на тринадесет години лишаване от свобода в какъвто смисъл следва да бъде изменен въззивният съдебен акт.
Логична последица от намаляване на наказанието от петнадесет на тринадесет години лишаване от свобода се явява и намаляване на определеното общо най-тежко наказание с две години.
На последно място, не са налице визираните в жалбата на гражданските ищци К. С. и З. С. (последният, действащ със съгласието на майка си К. С.) основания за изменение на въззивния съдебен акт в гражданската му част.
При определяне размера на дължимите от подсъдимия обезщетения на двамата касатори въззивната инстанция не е допуснала нарушение на изискването за справедливост, заложено в чл. 52 от ЗЗД. САС е дал адекватна оценка на съществувалите между жалбоподателите и пострадалия отношения на взаимна обич, топлота, привързаност и доверие. Посочено е, че вследствие смъртта на техния съпруг и баща гражданските ищци е трябвало сами да се справят с житейските несгоди, тъй като са били лишени от моралната му подкрепа. Като значим фактор за определяне на обезщетенията в този размер – 60 000 лева за К. С. и 120 000 лева за З. С. е изтъкнат именно продължителният период на неизвестност за съдбата на най-близкия им човек. Специално по отношение на З. С., съдът е подчертал, че по-високият размер на обезщетението в сравнение с останалите граждански ищци е обусловен от факта, че малолетният тогава син на пострадалия е бил лишен от бащина грижа във важен момент от живота си – преходът от детството към ученическите години, когато от съществено значение за формирането на личността са родителският пример, контрол и съдействие за справяне с непознати до момента ситуации. В заключение, прочитът на проверяваното решение недвусмислено показва, че са отчетени всички обстоятелства, които се обхващат от установения в чл. 52 от ЗЗД критерий за справедливост и на които е поставен акцент в касационната жалба.
Извън обхвата на касационната проверка следва да остане справедливостта на обезщетението, присъдено на другите двама частни обвинители и граждански ищци М. З. и Ж. З. (в качеството му на наследник на починалия в хода на процеса Т. З.), тъй като същите не са атакували въззивния съдебен акт.
Касационната инстанция не констатира други основания за изменение или отмяна на проверявания съдебен акт извън посоченото по-горе относно наказанието на подс. В. П., поради което в останалата му част той следва да бъде оставен в сила.
Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 вр. ал. 1, т. 4 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ решение № 10325/20. 11. 2020 год., постановено по в. н. о. х. д. № 1610/2018 год. по описа на Софийски апелативен съд, като
НАМАЛЯВА наложеното на подс. В. С. П. наказание от ПЕТНАДЕСЕТ ГОДИНИ на ТРИНАДЕСЕТ ГОДИНИ лишаване от свобода;
НАМАЛЯВА определеното общо най-тежко наказание лишаване от свобода измежду наложените наказания на подсъдимия по н. о. х. д. № 8769/2011 година на СРС и с присъдата по н. о. х. д. № 3637/2014 година от ПЕТНАДЕСЕТ ГОДИНИ на ТРИНАДЕСЕТ ГОДИНИ.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2
|