Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е                                                                        № 159   София, 20 април  2010 година   Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на девети март две хиляди и десета година, в състав:                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА                                                                                              ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ                                                                           ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА            при участието на секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора Димитър Генчев изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н.дело № 34/2010 год.   Производството е образувано по касационен протест на прокурор при Апелативна прокуратура-Пловдив против присъда № 265 от 07.12.2009 год. по внохд № 206/2009 год. на Апелативен съд-Пловдив. В него бланкетно са ангажирани отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 и 2 НПК. Прави се искане за отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. В представено писмено допълнение към касационния протест, прието от касационния състав по реда на чл. 351, ал. 3 НПК, основанията по чл. 348 НПК са подкрепени от подробно развитите доводи. В обобщен вид доводите в подкрепа на сочените основания са следните: Съдът не е изпълнил указанията дадени в Решение № 209 от 12.05.2009 год. по н.д. № 161/2009 год. на І н.о. на Върховния касационен съд, които са задължителни и неизпълнението им само по себе си е съществено нарушение на процесуалните правила, водещо до отмяна на постановения въззивен акт. Втората решаваща по фактите съдебна инстанция не е спазила изисканията по чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 1 и ал. 2, пр. 2 и 3 НПК-за всестранно, пълно и обективно изследване на всички обстоятелства по делото, при което изграденото вътрешно убеждение за доказаност на обвинението страда от непълнота, поради което постановеният съдебен акт е незаконосъобразен. Не са обсъдени в пълнота показанията на свидетелите, както и същите не са били анализирани в съответствие с писмените доказателства. Съдът е обосновал извода за несъставомерност на деянието изключително, на обясненията на подсъдимия и на показанията на негови роднини и близки, които в известна степен са заинтересовани от изхода на делото. Налице е противоречие в мотивите към присъдата. Твърди се, че ненадлежната доказателствена дейност на съда по оценка и анализ на събраните по делото доказателства е довела до неверни изводи по фактите в резултат, на което законът е приложен неправилно, като подсъдимият е оправдан по повдигнатото му обвинение. Неоснователно е отказано искането на прокуратурата за попълване на доказателствената съвкупност с ново запитване до Министерство на правосъдието, с оглед установяване изпълнението на молбата за правна помощ до Сирийските съдебни власти, с която е направено искане за разясняване валутния режим на тази държава към инкриминирания период-въпрос относим към предмета по чл. 102 от НПК и от съществено значение за разкриване на обективната истина. По този начин съдът е ограничил прокуратурата в изпълнение на функциите й по чл. 46 от НПК-основание за отмяна по чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК. Прокурорът поддържа протеста по изложените в него съображения. В съдебно заседание пред касационната инстанция защитата на подсъдимия изразява становище, че като неоснователен, протестът следва да се остави без уважение. Икриминираното с обвинителния акт деяние е несъставомерно, защото посочените в него като недекларирани от С. суми не подлежат на облагане по чл. 12, ал. 2 от ЗОДФЛ, тъй като произходът им не е от доходи придобити в страната, а представляват дарение от роднините му от Сирийската арабска република. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като съобрази доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 НПК, установи следното: Настоящата касационна проверка е втора поред. Протестираният съдебен акт на въззивния съд е постановен след отмяна с Решение № 209 от 12.05.2009 год. по н.д. № 161/2009 год. на І н.о. на Върховния касационен съд на предходна въззивна присъда и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд, с указания да бъдат отстранени допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при анализа и оценката на доказателствата. С протестираната въззивна присъда на основание чл. 336, ал. 1, т. 3, във вр. чл. 334, т. 2 от НПК отново е отменена присъда № 90/27.11.2008 год. по нохд № 1208/2006 год. на Пазарджишки окръжен съд и вместо нея е постановена нова, с която подсъдимият Т. А. С.-сирийски гражданин, постоянно пребиваващ в Република България е признат за невиновен в това, за периода от 01.01.2002 год. до 15.04.2004 год. в гр. П., при продължавано престъпление да е избегнал плащането на данъчни задължения в особено големи размери-137 490,20лв. /сто тридесет и седем хиляди четиристотин и деветдесет лева и 20ст./, като не е подавал декларации, изискващи се по чл. 41, ал. 1 от ЗОДФЛ/отм./ за календарните 2001 год. и 2002 год., а в подадената декларация по чл. 41, ал. 1 от ЗОДФЛ/отм./ № 1302-3169/15.10.2003 год. да е затаил истина, като необявеното и неплатено данъчно задължение е внесено в приход на бюджета в пълен размер, поради което и на основание чл. 304, пр. 4 от НПК е оправдан по обвинението по чл. 255, ал. 4, във вр. ал. 3, във вр. ал. 1, т.т. 1 и 2, във вр. чл. 26, ал. 1 и във вр. чл. 2, ал. 2 от НК. Касационният протест е неоснователен, макар и не само и не изцяло по изложените в него съображения. Основният довод в него-за ненадлежна доказателствена основа на формираните от второинстанционния съд изводи по фактите е поставен върху извършения доказателствен анализ на гласните доказателствени източници- най-вече върху оценката на съда за достоверност на показанията на близките и роднините на С. като свидетели и на кредитирането на депозираните от подсъдимите обяснения срещу обвинението. Твърди се надценяване на тяхното съдържание и наличие на вътрешно, и с обективните данни по делото, противоречие с показанията на свидетелите-служители на ТД на НАП-Пазарджик, съставили ДРА на подсъдимия, което не е обсъдено и отстранено от съда. Въззивната присъда не страда от заявените в протеста пороци в доказателствената дейност на съда. В изпълнение на дадените в отменителното решение на ВКС указания, при новото разглеждане на делото, в хода на съдебното следствие от 02.11.2009 год. въззивният съд е допълнил доказателствената съвкупност с повторен разпит на подсъдимия и положил усилия за получаване на отговор от Министерство на правосъдието-отдел ”Международна правна дейност” за резултата от изготвената в първоинстанционното производство съдебна поръчка № 99-Н-31/2007 год. от 19.03.2007 год. изпратена до Сирийските власти на 29.05.2007 год., касаеща Т. А. С.. В отговор, с писмо от 11.11.2009 год. по № 99-Н-31/2007 год. от Министерство на правосъдието, съдът бил уведомен, че е направено запитване, но съдебната поръчка все-още не е изпълнена от чуждестранните съдебни власти. При така стеклите се обстоятелства съдебният състав оставил без уважение искането на прокурора за отлагане на делото, като приел, че липсват гаранции за изпълнение на делегационната поръчка, с оглед продължителния срок на неизпълнението й, след като обявил съдебното следствие за приключено и след съвещание, обявил присъдата си. Доводът за допуснато процесуално нарушение с отказа на въззивния състав да уважи искането на прокуратурата за допълване на доказателствената съвкупност с ново запитване до Министерство на правосъдието, с оглед установяване изпълнението на молбата за правна помощ до Сирийските съдебни власти, с която е направено искане за разясняване валутния режим на тази държава към инкриминирания период-въпрос, относим към предмета по чл. 102 от НПК за разкриване на обективната истина е неоснователен. Съгласно чл. 315 НПК във въззивната инстанция се допускат всички доказателства, които могат да бъдат събрани по предвидения в НПК ред, но законодателят е предоставил и правото на преценка на съда, кога и в какви случаи следва да се допускат исканите доказателства. Видно от протокола на проведеното на 07.12.2009 год. заседание, апелативният съд се е произнесъл с определение, с което е отказал да уважи направеното искане. Този въпрос е обсъден детайлно и е получил обоснован отговор на стр. 12, абз. 2 от въззивната присъда, защо направеното искане е оставено без уважение. Впрочем, за изясняването на обстоятелството какъв е валутният режим на Сирийската арабска република, защитата на подсъдимия е представила пред първоинстанционния съд и прието от него, писмено доказателство-удостоверение от Сирийската търговска банка, клон 6, Дамаск № 98 от 17.11.2008 год., от чието съдържание е установено, че съгласно решение на Министерството на икономиката № 817/20.05.2000 год. не могат да се превеждат пари извън страната. За да се произнесе по довода за незаконосъобразност, настоящият касационен състав намира за необходимо да изложи следното: Съобразно Тълкувателно решение № 1 от 07.05.2009 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСНК-Субекти на данъчните престъпления са:…”данъчно задължените по силата на съответния данъчен закон лица, които следва да заплащат определен от този закон данък по реда и в сроковете, предвидени в него. Нарушенията на тези задължения, когато разкриват определена степен на обществена опасност, са криминализирани чрез посочените наказателноправни норми”. К. бланкетна норма разпоредбата на чл. 255 от НК следва да се изпълни с конкретен фактически състав от материалноправна норма на друг нормативен акт в областта на данъчното право. В конкретния случай, обвинението срещу подсъдимия по чл. 255, ал. 4, във вр. ал. 3, във вр. ал. 1, т.т. 1 и 2, във вр. чл. 26, ал. 1 и във вр. чл. 2, ал. 2 от НК е изградено на тезата, че през периода от 01.01.2002 год. до 15.04.2004 год. в гр. П., при продължавано престъпление е избегнал плащането на данъчни задължения в особено големи размери-137 490,20лв. /сто тридесет и седем хиляди четиристотин и деветдесет лева и 20ст. /, като не е подавал декларации, изискващи се по чл. 41, ал. 1 от ЗОДФЛ/отм. / за календарните 2001 год. и 2002 год., а в подадената декларация по чл. 41, ал. 1 от ЗОДФЛ/отм./ № 1302-3169/15.10.2003 год. е затаил истина, като необявеното и неплатено данъчно задължение е внесено в приход на бюджета в пълен размер. В разпоредбата на чл. 10 от Закона за облагане доходите на физически лица /ЗОДФЛ- Обн., ДВ, бр. 118 от 10.12.1997 г., в сила от 1.01.1998 г.- актуален към инкриминирания с обвинителния акт период/ са дефинирани подлежащите на облагане доходи на физическите лица. В чл. 12, ал. 2 от същия закон са посочени доходите неподлежащи на облагане, като изрично законодателят е приел, че: ”Не се смята за доход полученото при продажба или замяна на имущество, придобито по наследство, завет, дарение и на реституирано имущество, както и наследствата и даренията”. Депозираните от подсъдимия обяснения срещу обвинението, едновременно като средство за защита, но и като доказателствен източник са оценени обективно от съда, съобразно действителното им съдържание и останалата доказателствена съвкупност, поради което, правилно са кредитирани за достоверност. К. съдържание тези обяснения са последователни и безпротиворечиви в хода на целия наказателен процес и установяват несъмнено факти от кръга на подлежащите на доказване и имащи значение за правилното решаване на делото. Защитната теза на подсъдимия се основава на твърдението, че през инкриминирания с обвинителния акт период е получавал парични преводи по спестовния си влог в ТБ”ОББ”-клон Пазарджик, представляващи дарение от неговите родители, които желаели да го подпомогнат имуществено, поради пребиваването му в Република България и желанието да се установи да живее в нея за постоянно. Тъй като Министерството на икономиката на Сирия било въвело забрана за превод на пари по банков път над определен размер, родителите давали пари на ръка, или ги носели от Сирия в Република Турция на свид. Бармеде, който ги превеждал по банков път от Турция по сметката на С. в ТБ”ОББ”-клон Пазарджик. В потвърждение на така изложените от подсъдимия обстоятелства, са и данните, съдържащи се в приобщените показания на свидетелите Бердеме, М. ,д И. С. , М. М. , С. Х. и Н. С. , които потвърдили не само това негово твърдение, но и че родителите на подсъдимия са били по жизнения стандарт на Сирия заможни хора и са притежавали недвижими имоти, което въззивният съд е възприел за достоверно, като е подложил на оценка и приложените към делото писмени доказателства в тази насока-удостоверения, издадени от сирийските власти /подробно посочени в мотивите на присъдата/, удостоверяващи имотното състояние на родителите на подсъдимия. Невярно е твърдението, че въззивният съд не е обсъдил показанията на свидетелките Г. и Л. , като участници в ревизия. Напротив, на стр. 6, абз. 3 от мотивите на присъдата са цитирани показанията на двете свидетелки, че пред тях подсъдимият е обяснил, че парите са дарение от родителите му, но те не са му дали вяра, тъй като това негово твърдение не било подкрепено с писмени доказателства, поради което са приели, че паричните средства са с „неустановен произход” по смисъла на чл. 10, т. 18 от ЗОДФЛ/отм. /, като тези показания са били предмет на съпоставка и анализ с останалите доказателства по делото. Изобщо, от съдържанието на мотивите на присъдата е видно, че доказателствата, произтичащи от всички налични доказателствени източници, са проверени относно достоверност и относимост, взаимна връзка и противоречивост, което е позволило на втората инстанция по същество да формира вътрешното си убеждение по предвидения в закона ред, даващ възможност на страните и на контролните инстанции да проследят начина, по който това е направено. Не може да се възприеме тезата за обвързващата сила на влезлия в сила Данъчен ревизионен акт № 1366/13.12.2004 год., издаден от данъчен орган в ТДД-гр. Пазарджик, с който са определени данъчни задължения по чл. 35 ЗОДФЛ за 2001 год., за 2002 год. и за 2003 год. срещу Т. С. Според посоченото по-горе тълкувателно решение:”…Извършването на данъчна ревизия и издаването на ревизионен акт, респ. влизането му в сила, не е необходима предпоставка за определяне на данъчното задължение по чл. 255 от НК (чл. 255 - 257 от НК, редакция ДВ, бр. 62/1997 г.) и за ангажиране на наказателната отговорност по тези норми на закона”. Доколкото става въпрос за спазването на основни принципи на наказателното производство Върховният съд е приел, че е „…недопустимо смесване на обстоятелствата, предмет на доказване по обвинението, с относимите към данъчния деликт обстоятелства, които са основа за ангажиране на административна отговорност”, и по-нататък:„…Съдът изследва обстоятелствата от кръга на подлежащите на доказване по чл. 102 от НПК, единствено със способите и средствата на НПК, без да презумира формална доказателствена сила на заключенията на данъчните органи, както не би могъл да направи това и по отношение на което и да било друго доказателство или доказателствено средство (чл. 14, ал. 2 от НПК)”. Така, че изложените в протеста доводи за ненадлежна доказателствена основа, не се подкрепят от данните по делото. Извън това, касационната инстанция намира за необходимо да отрази и следните свои констатации: Известно е, че валидно за ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимите и за произнасянето на съда е обвинението, формулирано в обвинителния акт. Това трябва да бъде направено по начин, който да поставя рамките на процеса, като определя предмета на доказване от гледна точка на извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него (чл. 102 от НПК). Поради това е абсолютно задължително в обстоятелствената част на обвинителния акт да бъдат посочени фактите, които обуславят съставомерността на деянието и участието на обвиняемия в осъществяването му (в този смисъл ТР № 2/2002 г., т. т. 2-4). В случая, именно тези факти липсват в обвинителния акт, с който е сезиран съдът. От неговото съдържание се установява презумптивния характер на обстоятелствата от кръга на подлежащите на доказване по чл. 102 от НПК. В обстоятелствената му част, извън изброяването на получени от подсъдимите парични преводи, митнически декларации за внесена от С. валута, разходи за закупуване на недвижими имоти в страната-данни от извършената данъчна ревизия на С. от служителите на ТДД-гр. Пазарджик-свидетелите Р. Л. и С. Г. и това, че през инкриминирания период подсъдимият не е попълнил за първите две години декларации по чл. 41 от ЗОДФЛ, а за 2003 год. тя не е попълнена коректно, като затаил в нея истина досежно действителните си доходи, не са посочени факти, изпълващи съдържанието на нормата на чл. 255, ал. 4, във вр. ал. 3, във вр. ал. 1, във вр. чл. 26, ал. 1, във вр. чл. 2, ал. 2 НК, а именно- произходът на доходите, от което да следва облагането им по силата на закона, като елемент от обективния и субективния състав на това престъпление. Обвинителният акт не съдържа факти, които да сочат именно подсъдимия като данъчно-задължено лице по смисъла на ЗОДФЛ (отм.), относно получените от него и лично внесени в страната парични средства. Констатираните нарушения на процесуалните правила в досъдебната фаза на процеса и при изготвяне на обвинителния акт са ограничили правата на обвиняемото лице и са предпоставяли връщането на делото на прокурора за отстраняването им. С оглед изхода на делото, обаче, това не се налага, защото подсъдимият е получил максимално възможната защита при оправдаването по повдигнатото му обвинение. С оглед изложеното и при положение, че задълженията за формулиране и доказване на обстоятелствата по чл. 102 от НПК са в тежест на прокурора и разследващите органи съгл. чл. 103 от НПК, доводите в касационния протест за увредени интереси на обвинението при отхвърляне на обвинителната теза, не намират опора в делото. К. е отхвърлил тази теза поради доказателствена недостатъчност, съдът не е нарушил закона, каквито оплаквания се релевират в касационния протест. Ето защо, въззивната присъда следва да остане в сила. Поради това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,   Р Е Ш И:   ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 265 от 07.12.2009 год. по внохд № 206/2009 год. на Апелативен съд-Пловдив. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: