Р Е Ш Е Н И Е
№ 355
С о ф и я 01 ноември 2011 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 12 с е п т е м в р и 2011 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
БЛАГА ИВАНОВА
при секретар Аврора Караджова
и в присъствието на прокурора Стефка Бумбалова
изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски
касационно наказателно дело № 1689/2011 година.
Делото е образувано по жалба от името на подсъдимите К. А. В. и Красен В. Ж. от Варна срещу решение № 24 от 15.03.2011 г. по ВНОХД № 454/2010 г., постановено от Варненския апелативен съд, което се оспорва с доводи по чл. 348, ал.1, т.1, 2 и 3 от НПК.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Гражданският ищец Министерство на финансите, като представляващ фиска на Българската държава, не изпраща представител и не е изразил становище по жалбата.
Изложените в жалбата оплаквания се поддържат в касационното производство от процесуалния представител на подсъдимия Красен Ж. адв.Й.Ч. от САК. Жалбоподателят К. В., редовно призован, не се явява в производството пред ВКС и не е ангажирал защитник за тази инстанция.
Върховният касационен съд провери въззивното решение в пределите на правомощията си по чл. 347 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда № 112 от 27.10.2010 г., постановена по НОХД № 1474/2010 г. на Окръжен съд-Варна подсъдимите К. А. В. и Красен В. Ж. от Варна са признати за виновни в това, че за периода от 01.01 до 31.01.2006 г. във Варна, при условията на продължавано престъпление, подс.В. като извършител, а подс.Ж. като помагач, с цел да осуетят установяването на данъчни задължения по ЗДДС в особено големи размери – 109 481,00 лева на “Керастар”-ЕООД-Варна са водили счетоводна отчетност и ползвали счетоводни документи с невярно съдържание и на основание чл.257/отм./, вр.чл.256/отм./, вр. чл.20, ал.2 за първия и ал.4 за втория вр.чл.26, ал.1 от НК и при условията на чл.54 от НК им е наложено наказание от по 3 години лишаване от свобода на всеки един от тях, отложено за изтърпяване на основание чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 5 години от влизане на присъдата в законна сила, а подс.В. е признат за виновен и в това на 14.02.2006 г. във Варна, в качеството си на едноличен собственик на капитала и управляващ “Керастар”-ЕООД-Варна да е избегнал плащане на данъчно задължение в особено големи размери – 109 498,35 лв, като в данъчна справка-декларация по чл.100 от ЗДДС(отм.) потвърдил неистина относно сделки с “А.”-ЕООД-Варна, “Хелта”-ООД-Варна и “Т. 1”-ЕООД-Варна и на основание чл.257, ал.1, пр.1-во/отм./, вр.чл.255, ал.1, пр.2-ро/отм./ от НК при условията на чл.54 от НК му е наложено наказание от 3 години лишаване от свобода, отложено за изтърпяване на основание чл.66, ал.1 от НК за срок от 5 години, като на основание чл.23, ал.1 от НК му е определено по съвкупност общо най-тежко наказание от 3 години лишаване от свобода с приложението на чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 5 години от влизане на присъдата в законна сила.
С присъдата е уважен предявеният от името на Държавата от Министерство на финансите граждански иск, като подсъдимите са осъдени солидарно да заплатят на фиска 109 481,00 лева, претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума от 30.01.2006 г. до окончателното й изплащане.
Присъдата е била обжалвана от общия за двамата подсъдими във въззивното производство защитник адв.К.Б. от АК-Варна с оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност с искане за отмяната й и оправдаването и на двамата по предявените им обвинения, съответно отхвърляне на предявения срещу тях граждански иск като неоснователен, но с въззивното решение тя е потвърдена изцяло.
В касационната жалба от името на двамата подсъдими се поддържат наново оплакванията за “необоснованост на присъдата”, нарушение на закона, а за подс.В. и за явна несправедливост на наложеното му наказание лишаване от свобода, като се прави искане за отменяване на обжалваното решение и оправдаването им по предявените обвинения, алтернативно за изменянено му с намаляване на “срока на условното осъждане”.
Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение намира, че касационната жалба е подадена в законния срок, от лице, имащо право на жалба, против въззивно решение, подлежащо на касационна проверка и за допустима, като разгледана по същество, за НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения.
Както първоинстанционната присъда - с въззивната жалба, така и решението на апелативния съд се атакуват с касационната (която в голямата си част е копие на първата), с доводи срещу процесуалната дейност на съда по оценка на доказателствата и следващите се от тях правни изводи, считайки ги за недостатъчни да обусловят осъждането на двамата подсъдими по предявените им обвинения. Всъщност, страните в процеса са изразили съгласие и съдът е одобрил приобщаването на свидетелските показания и заключенията на експертизите, с изключение на двете ССЕ на експертите Данговски и С., събрани на досъдебното производство, да стане по реда на съкратеното съдебно следствие по глава 27 от НПК – чл.373, ал.1 вр.чл.371, т.1 от НПК, като изрично в жалбата пред настоящата инстанция е декларирана липсата на оспорване досежно приетата за установена от съда фактическа обстановка и по-конкретно подписването на част от инкриминираните документи от подс.В.. Претендира се обаче той да е бил заблуден от останало неиздирено по делото трето лице, което фактически осъществявало дейността на дружеството и което го е злепоставило с поднасянето му за подпис на фактури по нереални сделки с други търговски дружества през инкриминирания период и за което той не следвало да носи отговорност, поради липса на умисъл за извършване на престъпленията, в които е обвинен и осъден. В действителност се оспорват изводите на съда голяма част от твърденията му да са негова защитна теза, включително и тези на съучастника му в първото престъпление като негов помагач подс.Ж.. Тези оплаквания, освен че в основата си са за необоснованост (което не е касационно основание), основно на първоинстанционната присъда, съображенията в която неоснователно били преповторени в обжалваното решение до степен на липса на мотиви, са неоснователни и не кореспондират с изложеното от въззивния съд в атакувания съдебен акт.
ВКС намира, че приетите за установени фактически положения произтичат от надлежно събрани, проверени и правилно оценени доказателства и доказателствени средства, поради което с основание са споделени и от втората инстанция, която на свой ред е изложила собствен анализ на същите и тяхната стойност. Обстоятелствата относно осъществени в периода 01.01-31.01.2006 г. сделки, по които фирмата на подсъдимия В. “Керастар”-ЕООД-Варна била получател, са изследвани чрез графически експертизи за истинността на подписа му под съответните данъчни фактури, чрез съответните гласни доказателствени средства, както и чрез множество писмени доказателства за достоверността на показанията на свидетелите и тяхната добросъвестност, включително като негови “съконтрахенти”, но и съответно като данъчно задължени лица във връзка с доставката на стоки и услуги, посочени в тези фактури, въз основа на които в подадената декларация по чл.100 от ЗДДС/отм./ този подсъдим е претендирал възстановяване на ДДС (данъчен кредит) на фирмата си. Разследването обаче се е ограничило само в рамките на един данъчен период (за м.01.2006 г.), макар да е имало документално данни за някаква дейност на фирмата преди и след този период. Затова и експертите по приетите ССЕ са изследвали само сделките в този период, като изводите им за неосъществен реален търговски оборот между дружествата-доставчици и това на подс.В. са категорични и че последното не е имало основание да ползва начисления в справката-декларация по чл.100 от ЗДДС/отм./ от 14.02.2006 г. данъчен кредит, “стопявайки” дължимия се ДДС до около 200 лв. По делото няма данни, а и не се твърди за този данък на дружеството да е съставен ДРА и да е влязъл в сила (такъв има за една от фирмите-съконтрахенти “Т.-1”-ЕООД, но също без данни за връчване и влизането му в сила). Въззивният съд е допуснал и изслушал като свидетел А. И., като единствено доказателствено искане на защитата, който е установил инцидентната ангажираност на подс.Ж. в обща строителна дейност на обекти в страната, с което обаче само се е затвърдило убеждението за капацитета му да води и подпомага търговската дейност на дружеството на подс.В., каквато реално нямало, но за каквато снабдявал св.С. с данъчни фактури, подписани и от подс.В.. Предоставеното на подс.Ж. пълномощно от последния е било достатъчно да води делата на дружеството, включително и да тегли сериозни суми от разплащателните му сметки, за което има данни при разкритата банкова тайна за сметките на дружеството, поради което твърдението на подс.Ж. да е бил само приносител на документи до ТД на НАП правилно е прието за защитно, оборено и нереално. Вярно е, че както финансово, така и с оглед на професионалната си квалификация подс.В. не е можел да развива целената с “покупката” на фирмата търговска дейност, но както за него, така и за подс.Ж. е било видно, че такива обороти като отразените в процесните фактури не са по техните възможности и че включвайки ги в дневниците за покупки и продажби вършат нещо нередно, с което ощетяват фиска на държавата. Тези им действия трудно могат да се обяснят с някаква заблуда, незнание, небрежност, а говорят за целенасоченост, потвърждаваща умисъла им при осъществяване на инкриминираните деяния.
Затова ВКС намира, че обстоятелствата от значение за предмета на доказване произтичат както от констатациите на данъчните органи, така и от допустимите от НПК доказателства и доказателствени средства за действителността на отразените данни в справката-декларация по чл.100 от ЗДДС/отм./ и приложените към нея извлечения от дневника за покупките и дневника за продажбите за процесния период, в данъчните фактури и показанията на лицата, имащи възприятия за съответните “сделки”. Именно при съпоставката на всички тези доказателства се запълва с нужното съдържание изпълнителното деяние на престъпленията, в които подс.В. като извършител, а за първото и подс.Ж. като помагач са обвинени и осъдени. С тези престъпления деецът цели и постига освобождаване от данъчни задължения, укриване на такива или пък получава неоснователно право на вземане от надвнесен косвен данък, какъвто е ДДС. Това може да бъде както поради регистриране на нереализирани сделки (т.нар. фиктивни) чрез посочване на неверни данни в тези първични счетоводни документи, така и ползване на неистински първични счетоводни документи, които намират отражение в производната от тях справка-декларация за разчитане с РБ по ЗДДС за съответния данъчен период. Поради това, неоснователни са оплакванията на жалбоподателите, че не е възприета от съда поднесената от защитата им теза, която не може да бъде споделена поради липсата на подкрепа в каквито и да е доказателства по делото. ВКС намира, че не е налице превратно тълкуване или игнориране на доказателства, те са съобразени от съда според действителното им съдържание и фактите от кръга на чл.102 от НПК са изведени съобразно процесуалните правила. Даден е отговор на всички доводи за неправилност на първоинстанционния съдебен акт, с което съдът е изпълнил задълженията си по чл.339, ал.2 от НПК, поради което не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК и не може да бъде удовлетворено искането им за отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане.
Неоснователно е и оплакването за субективна несъставомерност на деянията и на двамата подсъдими, тъй като подс.В. като едноличен собственик и представляващ търговското дружество е подател на справката-декларация за съответния данъчен период, в нея са отразени сделки, каквито всъщност не са били осъществени с посочените в инкриминираните фактури търговци като доставчици на стоки и услуги. Като управител и представляващ “Керастар”-ЕООД-Варна той е бил наясно каква е осъществяваната от дружеството търговска дейност, чрез подс.Ж. е предоставял на счетоводителката си св.С. съответните фактури за осчетоводяване, намерили отражение в справката-декларация по чл.100 от ЗДДС(отм.) и обстоятелството, че с тях всъщност се прикрива дължим се от фирмата му ДДС за довнасяне за съответния данъчен период. Твърденията на подсъдимите (при липса на противоречия и противоречиви интереси между тях в която и да е фаза на процеса) и защитата им за липсата на пряк умисъл в извършването на двете престъпни деяния е било обект на задълбочен анализ както от първоинстанционния, така и от въззивния съд. Доводите им за липса на субективната страна на двете престъпления биха могли да имат основание единствено, ако предмет на вписване в декларацията са били счетоводни документи, които са изрядни и за които подс.В. е имал съзнанието, че действително му дават права по ЗДДС. Установените от съда факти сочат на пълно съответствие с изискуемите се от чл.255, ал.1, пр.2-ро/изм./ и чл.256/изм./ от НК обективни и субективни признаци на тези престъпления, като с оглед особено големите размери на укрития данък правилно е приложен чл.257, ал.1, пр.1-во/отм./, вр.чл.255, ал.1/изм./, вр.чл.26, ал.1 и чл.257, ал.1, пр.1-во, вр.чл.256/отм./ от НК, доколкото съгласно чл.2, ал.2 от НК този закон се явява по-благоприятен за подсъдимите. С оглед на тези съображения ВКС намери, че материалният закон е бил приложен правилно от въззивната инстанция и липсват каквито и да е причини да се счита, че е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК, водещо до необходимост от оправдаване на подсъдимите.
Правилно във въззивното производство съдът е отхвърлил като неоснователно и оплакването за несправедливост на наложената на подсъдимия В. санкция, което бланково се навежда и в касационната жалба, без доразвиване с доводи и в съдебните прения. Тя е определена при съобразяване на всички налични смекчаващи и отегчаващи отговорността му обстоятелства, близко до законовия минимум за наказанието лишаване от свобода и няма основание за намаляването му, включително срока за отлагане на изпълнението му на основание чл.66, ал.1 от НК и за подс.В., и този, определен на подс.Ж., така и размера на наложената им глоба. Няма каквото и да е основание за смекчаване на отговорността им и затова и в тази му част обжалваното решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде оставено в сила.
Доколкото въззивното решение се атакува в неговата цялост, ВКС намира, че следва да вземе отношение и по допустимостта и основателността на уважения срещу подсъдимите граждански иск. Той е приет на единствено възможното в наказателния процес основание за виновно и противоправно причиняване на вреди на ищеца, в случая държавата, поради невнесен дължим се косвен данък, какъвто е ДДС. Той се дължи от производителя или вносителя на дадена стока до продажбата й на крайния потребител, т.е. той е част от цената, която се заплаща за тази стока от крайния й купувач. Когато стоката преминава през верига от доставчици, регистрирани по ЗДДС, всеки от тях е длъжен да начисли такъв според стойността на сделката и го внесе в РБ или да го приспадне при последваща сделка със същата стока до достигането й до крайния потребител или до влагането й в производството на друга стока, в чиято стойност се включва при излизането й на пазара.
Като вид косвен данък ДДС се контролира (определянето му и внасянето му в бюджета) от специализирани органи със специфични правомощия според данъчното законодателство на РБ и ЕС. Законодателят е предвидил специален ред за установяване дължимостта на данъка и размера му от тези органи, които се произнасят с данъчно-ревизионен акт, който след влизането му в законна сила има правното значение на изпълнително основание за принудително събиране на невнесен или неправилно приспаднат ДДС. Последното може да се дължи както на допуснати различни нарушения на данъчните разпоредби, така и на умишлени действия или бездействия на физически лица, действащи като еднолични търговци или като управляващи и представляващи търговски дружества и други юридически лица, участващи в търговския оборот и регистрирани като данъчно задължени лица по ЗДДС. Едноличните търговци са физически лица и при установяване на укрит или невнесен ДДС от търговската им дейност, той ще се установи от данъчните органи и при влязъл в сила ДРА държавата ще се снабди с изпълнително основание за принудително събиране на вземането си срещу неограничено отговорния с цялото си имущество търговец-ФЛ. Когато се установи дължимост на ДДС от търговец-ЮЛ, специалният ред по ДОПК води до издаване на ДРА, с което се стига до основание за принудително изпълнение срещу юридическото лице, което се явява търговеца по смисъла на ТЗ и е данъчно задълженото лице по ЗДДС. Използвайки реда по ДОПК, държавата получава възможност да събере вземането си, установено с ДРА, а ЮЛ може да ангажира имуществената отговорност на причинилия вреди на дружеството негов управляващ или представляващ по правилата на ТЗ. Когато обаче последният виновно, умишлено е действал спрямо юридическото лице-търговец да не се установят или да се избегне плащането на данъчни задължения в големи или особено големи размери, то тогава следва да се ангажира наказателната отговорност на това лице. Законодателят е предвидил и смекчаване на отговорността му при внасяне в определен срок на укрития и неплатен ДДС в РБ, което очевидно е за сметка на ЮЛ, но облагодетелства наказателната съдба на виновния деец. Сходно с разпоредбите за такова смекчаване на отговорността на виновния деец при връщане или възстановяване на присвоено чуждо имущество, и при данъчните престъпления внасянето на дължимия данък може да стане и от трето лице, различно и от данъчно задължения субект-ЮЛ. При доказване на данъчното престъпление и вината на дееца му той следва да понесе и имуществената отговорност за причинените от него вреди на държавата (фиска), поради което предявеният срещу него иск в наказателното производство в съдебната му фаза се явява допустим. Снабдяването на държавата с изпълнително основание за укрития и невнесен данък с влязъл в сила ДРА не е основание да се откаже приемането на иска по чл.45 от ЗЗД, когато тя установи правния си интерес от водене на такъв иск било заради декапитализацията на търговеца-ЮЛ, било заради изпадането му в несъстоятелност, ликвидация или други причини, поради които държавата не може да реализира установеното в административното данъчно производство вземане, чийто размер и период е идентичен с предмета на внесеното в наказателния съд обвинение за данъчно престъпление. За оборване основателността му по размер деецът може да се защитава, като доказва плащане на дължимия се данък от ЮЛ или навежда други основания, поради които данъкът не може да се търси от него – давност, недоказаност и други. Установяването на тези обстоятелства е от кръга на визираните в чл.102 от НПК и имат своето наказателноправно значение за обема на наказателната отговорност, която следва да понесе виновният деец. И тук отново се вижда логиката на разпоредбите на чл.88, ал.1 и 3 от НПК – гражданският иск в съдебното производство се разглежда по правилата на НПК, а доколкото няма съответни разпоредби в него, се прилагат правилата на ГПК; когато съдебното производство се прекрати, гражданският иск не се разглежда, но той може да се предяви пред гражданския съд. В наказателния процес не могат да се прилагат правилата на особените закони, напр.ДОПК или АПК, когато предмет на иска са данъчни задължения.
В случая е установено, че въз основа на данъчни фактури с невярно съдържание подсъдимите са станали причина да не се установи и съответно да не се внесе в бюджета дължим се ДДС по облагаеми сделки, с което са ощетили фиска на държавата с исковата сума, която не се оспорва по основание и размер, доказан от заключенията на експертите и събраните по делото писмени доказателства. Щом това е така, то искът срещу тях се явява основателен и доказан по размер и като такъв правилно е бил уважен, със законовите последици от това. Няма установено по делото плащане и на част от дължимия се ДДС, нито от дружеството на подс.В., нито пък от някой от съконтрахентите му, доставчици по облагаемите сделки, поради което няма основание за корекция в уважения размер на иска. И в тази част решението като правилно и законосъобразно, следва да бъде оставено в сила.
С оглед на гореизложените съображения, Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 24 от 15.03.2011 г. по ВНОХД № 454/2010 г., постановено от Варненския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : |