Ключови фрази
* Обективна отговорност за деликт при или по повод извършване на работа


Решение на Върховен касационен съд ІІІ г.о 11
Р Е Ш Е Н И Е

№ 676

София, 18.01. 2011 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми октомври, през две хиляди и десета година, в състав:



ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Ж. Д.



при секретаря Райна Стоименова и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Светла Димитрова гр.д. № 1707 по описа за 2009 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Й. П. Г. и А. Й. Г., и двамата от[населено място], чрез пълномощника им адв. С. С. от АК-София и насрещна касационна жалба от „Втора специализирана акушеро-гинекологична болница за активно лечение – Шейново” /ВСАГБАЛ - Шейново/ Е.[населено място], представлявано от изпълнителния директор д-р Иван А. К., чрез пълномощника си адв. Г. Д. от АК-София, против въззивно решение № 1053 от 23.07.2009 г., постановено по в.гр.д. № 758 по описа за 2009 г. на С. апелативен съд, ГК, І с-в, с което е отменено изцяло решение № 113 от 30.12.2008 г. по гр.д. № 2773/1995 г. на С. градски съд, І ГО, 7 с-в. С първоинстанционното решение са уважени обективно и субективно съединените искове, предявени от Й. П. Г. лично и като законен представител на сина си А. Й. Г., срещу [фирма], с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД, за заплащане на сумите от 20 000 лв. за първия ищец, представляваща частично предявен иск от общия размер от 1 000 000 лв. и 70 000 лв. за втория ищец, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, причинени от непозволено увреждане – причинена смърт на тяхната съпруга и майка А. Г. на 31.12.1989 г. от служители на ответната болница, като е отхвърлен този иск над уважената част до пълния предявен размер от 1 000 000 лв., присъдени са и законни лихви върху уважените главници, считано от 08.06.1995 г., датата на предявяването на исковата молба, до окончателното им изплащане, като искът на А. Г. за разликата от присъдения размер до 1 000 000 лв., е отхвърлен. С обжалваното въззивно решение ответникът е осъден да заплати на първия ищец сумата 300 лв., а на втория ищец сумата 500 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, причинени от непозволено увреждане, като исковете до пълните предявени размери са отхвърлени. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищците законната лихва върху главниците, считано от 31.12.1992 г.
Касаторите Й. П. Г. и А. Й. Г. поддържат, че въззивното решение в отхвърлената му част е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и молят същото да бъде отменено в тази част и постановено друго, с което исковете бъдат уважени. В съдебно заседание процесуалният представител адв. С. поддържа касационната жалба на Й. и А. Гиздови като подробни съображения са развити в писмена защита.
Касаторът по насрещната касационна жалба ВСАГБАЛ - Шейново Е. поддържа неправилност на въззивното решение в уважената част, поради нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и моли същото да бъде отменено в тази част и постановено друго, с което се отхвърлят предявените искове. Поддържа и частична недопустимост на въззивното решение в частта му, с която изцяло е отменено първоинстанционото решение, тъй като въззивната жалба е подадена само срещу уважената част на решението, а ищецът А. Г. не е депозирал въззивна жалба срещу него в отхвърлената му част. Моли, в тази част то да бъде обезсилено като процесуално недопустимо, постановено свръхпетитум, а в уважената част бъде отменено и предявените срещу ответната болница обективно и субективно съединени искове бъдат отхвърлени изцяло. В съдебно заседание процесуалният представител адв. Д. поддържа насрещната касационна жалба като подробни съображения излага в писмена защита.
С определение № 822 от 29.07.2010 г. по делото е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси, обусловили изхода на делото, както следва :
- към кой момент следва да бъде определен размерът на дължимото обезщетение, произтичащо от непозволено увреждане, към момента на деликта или на постановяване на решението;
- настъпва ли в хода на процеса погасителна давност по отношение на увеличението на иска по размер;
- при спряно гражданско производство до приключването на наказателен процес, тече ли давност по отношение на увеличения впоследствие размер на иска;
- следва ли въззивният съд да се произнася по незаявени от жалбоподателя основания за отмяна на първоинстанционото решение, както и по искове, непредявени от ищеца;
- прекъсва ли, респ. спира ли давността, предявен, но недопуснат до разглеждане граждански иск в наказателното производство;
- съгласно разпоредбите на ГПК/отм./ допустимо ли е възражение за погасителна давност в производството пред въззивния съд.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, доводите на страните и като провери правилността на въззивното решение на основание чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:
За да постанови своето решение, въззивният съд е приел, че смъртта на наследодателката на ищците А. Б. Г. е причинено от служители на ответната болница, в резултат на тяхната немарлива професионална дейност, поради което е налице отговорността на последната по чл. 49 ЗЗД. Съдът е приел също така, че със смъртта на съпругата и майка на ищците, за тях са настъпили неимуществени вреди, които следва да бъдат репарирани съобразно принципа за справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД като оценката им се извърши към момента на деликта – 31.12.1989 г. Присъдил е на А. Г. сумата от 500 лв. и на Й. Г. 300 лв., представляващи обезщетения за неимуществени вреди от деликта, като обезщетението за забава следва се присъди, считано от 31.12.1992 г., тъй като за периода от 31.12.1989 г. до 31.12.1992 г. същото е погасено по давност с оглед разпоредбата на чл. 111, б.”в” ГПК. Приел е, че допуснатото увеличение на исковете, предявено през м. юни 2006 г. е погасено по давност, тъй като предвидения в нормата на чл. 110 ЗЗД давностен срок е изтекъл.
Въззивното решение, в частта му, с която е отменено първоинстанционното решение, с която е отхвърлен предявеният иск от А. Г. за разликата между присъдения размер от 70 000 лв. и претендирания размер от 1 000 000 лева, в която част липсва въззивна жалба от ищеца А. Г., като процесуално недопустимо следва да бъде обезсилено. Това е така, тъй като въззивният съд отменяйки изцяло първоинстанционното решение е излязъл извън рамките на търсената правна защита да не присъжда плюс петитум. Т.е. в тази връзка отговорът на поставения правен въпрос, следва ли въззивният съд да се произнася по незаявени от жалбоподателя основания за отмяна на първоинстанционото решение, както и по искове, непредявени от ищеца е, че не е в правомощията на въззивния съд да се произнася по незаявени от жалбоподателя основания за отмяна на първоинстанционото решение, както и по искове, непредявени от ищеца и когато той е сторил това е нарушил разпоредбата на чл. 209, ал. 1 ГПК/отм./, респ. разпоредбата на чл. 270, ал. 3 ГПК/2007г./ и в тази част решението му следва да бъде обезсилено на основание чл. 293, ал. 4 ГПК, в която насока насрещната касационна жалба се явява основателна.
В останалата му обжалвана част въззивното решение е неправилно.
От фактическа страна по делото е установено, че на 31.12.1989 г. при раждане е починала наследодателката на ищците А. Б. Г., б.ж. на[населено място], като причината за смъртта й е извършен лаваж/промиване/ на коремната кухина след цезаровото сечение с концентриран 20% разтвор на хибитан, вместо 0,5 %, причинил тежка химическа интоксикация, в резултат на която се развил дифузен перитонит, токсичен шок, токсична дистрофия на черния дроб, шоков бъбрек. Установено е, че в резултат на немарлива професионална дейност на екипа, извършил операцията, е причинена смъртта на А. Г., наследодателка на ищците – неин съпруг и син. Установено е също така, че лицата, извършили операцията са били ангажирани на работа при ответната болница и последната като възложител на работата следва да отговаря за действията им, на основание чл. 49 ЗЗД. Налице са предпоставките за ангажиране на тази гаранционно-обезпечителна отговорност на възложителя, както следва : налице са виновно причинени вреди на пострадалите ищци от лица, на които е възложена работа от отговорния по чл. 49 ЗЗД, при и по повод изпълнението на тази работа. В резултат на деликта е било образувано наказателно производство – НОХД № 956/1991 г., преобразувано в НОХД № 475/1994 г. по описа на С. градски съд, срещу Д. Ц. И., акушерка, за престъпление по чл. 123, ал. 1 НК, което с определение от 19.01.2005 г. е прекратено, поради изтичане на абсолютната давност за извършеното престъпление. Установено е, че в хода на наказателното производство ищците Й. П. Г. лично и като баща и законен представител на малолетния си син А., с молба от 14.11.1994 г. са предявили граждански иск срещу подсъдимата Д. Ц. И. и ответната болница за солидарното им осъждане за обезщетение за неимуществени вреди, в резултат от смъртта на тяхната съпруга и майка в размер на 300 000 лв. за Й. и 700 000 лв. за А.. Гражданският иск не е бил приет за съвместно разглеждане в наказателното производство. В резултат на това ищците са предявили исковете си в гражданското производство, депозирайки исковата си молба на 08.06.1995 г. пред С. градски съд и е образувано гражданско дело № 2773/1995 г. по описа на съда, със заявени претенции за обезщетения за неимуществени вреди в размер на 300 000 лв. за Й. и 500 000 лв. за А., ведно със законната лихва. Производството по делото е спряно до приключване на наказателното производство на основание чл. 182, ал. 1 ГПК/отм./ с протоколно определение на съда от 30.11.1995 г. и възобновено на през м. юни 2006 г. С протоколно определение от 12.12.2006 г. е допуснато увеличение на предявените искове за обезщетения за неимуществени вреди на основание чл. 116 ГПК/отм./ по депозирани на 13.06.2006 г. молби от ищците, както следва : за А. – от 500 лв. на 1 000 000 лв. и за Й. – от 300 лв. на 1 000 000 лв., частично предявен в размер на 20 000 лв.
Както се посочи по-горе, по делото е безспорно установена гаранционно-обезпечителната отговорност на ответната болница по чл. 49 ЗЗД. В резултат от виновните действия на нейни служители при и по повод изпълнение на възложена работа, е настъпила смъртта на А. Г., в резултат на което на нейните наследници – син и съпруг са причинени неимуществени вреди, които следва да бъдат възмездени. Съгласно нормата на чл. 51, ал. 1, изр. първо ЗЗД за вреди от деликт възложителят на работата отговаря имуществено, а обезщетението обхваща всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането. Законът не определя към кой момент трябва да се прави оценка на вредата, но от правилото, че увреденият има право на пълно обезщетение, следва, че поначало меродавен е моментът на постановяване на решението/датата на приключване на устните състезания по делото/. Обезщетението трябва да покрие всички вреди, настъпването на които е доказано, макар и те да са настъпили след констатиране на увреждането и дори след предявяване на иска за обезщетение. Част от претърпените вреди са и вредите от забавата при изпълнение на паричното задължение за обезвреда.
В тази връзка по отношение на направеното възражение за изтекла погасителна давност, което може да се направи за първи път и пред въззивната инстанция, тъй като с оглед разпоредбите, както на ГПК/1952 г./, така и на ГПК/2007 г./, тя е инстанция по съществото на спора, настоящият състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира следното :
Нормата на чл. 110 ЗЗД предвижда, че с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок, като съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД, давността за непозволено увреждане започва да тече от откриването на дееца. В случая, след като още 1990 г. е бил открит деец, спрямо който е текло наказателно преследване, давността започва да тече от смъртта на наследодателката на ищците – 31.12.1989 г. В хода на наказателното производство ищците са предявили граждански искове в давностния срок на 14.11.1994 г. и на основание чл. 115, б.”ж” ЗЗД давността е спряла. Тъй като гражданският иск не е бил приет за съвместно разглеждане в наказателното производство, като определението на наказателния съд е влязло в сила на 02.05.1995 г. с потвърждаването му с определение от Върховния съд, ІІІ н.о., те са предявили настоящият иск на 08.06.2005 г., т.е. в пет годишния давностен срок. Това е така, тъй като самият закон позволява на пострадалите лица да заявят своята гражданска претенция в наказателното производство и съгласно разрешението възприето в т. 2 на ТР № 5/2006 г. по тълк.д. № 5/2005 г. на ОСГТК на ВКС, ако пострадалият предяви граждански иск в наказателното производство ще е налице съдебен процес относно вземането му и това обстоятелство, а не висящото наказателно производство, е основание за спиране на погасителната давност. В случая от пострадалите Гиздови е предявен граждански иск в наказателното производство, който не е бил приет за съвместно разглеждане от наказателния съд, поради което те са заявили претенцията си пред гражданския съд в настоящото производство. С протоколно определение от 30.11.1995 г. производството по гражданското дело е спряно до приключване на наказателното производство и е възобновено през м. юни 2006 г., след повече от десет годишен срок. С протоколно определение от 12.12.2006 г. на първоинстанционния съд е допуснато увеличение на предявените искове за обезщетения за неимуществени вреди на основание чл. 116 ГПК/отм./ по депозирани на 13.06.2006 г. молби от ищците, както следва : за А. – от 500 лв. на 1 000 000 лв. и за Й. – от 300 лв. на 1 000 000 лв., частично предявен в размер на 20 000 лв. Настоящата инстанция намира за неправилен изводът на въззивния съд, че исковете в увеличения им размер са погасени по давност, тъй като увеличението на иска без да се изменя основанието му не представлява нов иск и със завеждане на исковата молба се прекъсва давността за цялото вземане, включително и за увеличената част. Вън от това, в конкретния случай следва да се отчете обстоятелството, че производството по делото е спряно непосредствено след образуването му през 1995 г. до приключване на наказателното производство и е било възобновено едва през 2006 г., през което време ищците не са разполагали с правна възможност да извършват процесуални действия по време на спрения процес, в т.ч. да направят искане за увеличение на исковете си. И тъй като те нямат вина за забавеното наказателно производство и не следва да бъдат „санкционирани” затова като получат несправедливи обезщетения, следва да се приеме, че макар наказателният процес да не е процес относно вземането, то той е процес, който е от значение за установяване на фактите и изясняване на обективната истина в гражданския процес. Ето защо, в случая следва да се приеме, че относно вземането на ищците давност не е текла в исковото производство, докато е бил спрян процесът до приключване на наказателното производство, поради което увеличението на исковете им не е било погасено по давност.
Справедливото обезщетяване, каквото изисква чл. 52 ЗЗД на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, причинени на ищците, в резултат на смъртта на тяхната съпруга и майка. По отношение на съпруга Й. Г. се установява, че той е бил в шок след вестта за смъртта на съпругата си, преживял е микроинфаркт и е изпитвал силни затруднения в отглеждане на бебето. Те са били както от битов характер като снабдяване с храна и вещи за бебето, така и от морален – изключително трудното положение да се грижи сам за детето си, без присъствието на съпругата си, без радостното съпричастие на двама родители в отглеждането на детето им. Затова този иск следва да бъде уважен в размер на 20 000 лв., така както е предявен частично. По отношение на сина А. Г., същият е преживял изключително голяма вреда още от раждането си да няма майчина опора, да е лишен от необходимото за оцеляването си майчино присъствие, което е от изключителна важност не само за физическото му оцеляване, но и за формиране на неговата психика и социален опит. Вредата е несравнима с нито една загуба и в случая със смъртта на майката детето е било най-тежко увредено. Неимуществените вреди се изразяват в невъзможността то да бъде отгледано в изключителна грижа и обич от майката, както и от липсата на този контакт през целия му живот. Този иск следва да бъде уважен в размер на 70 000 лв., колкото е присъдил първоинстанционният съд, тъй като срещу решението му в тази му уважена част не е депозирана въззивна жалба.
При определяне на тези размери на обезщетенията за неимуществени вреди от непозволено увреждане, съдът изхожда от нормата на чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за цялостно обезщетяване на вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Законът не определя към кой момент трябва да се прави оценка на вредата, но от правилото, че увреденият има право на пълно обезщетяване, следва, че поначало меродавен е моментът на постановяване на решението/датата на приключване на устните състезания по делото/. Обезщетението трябва да покрие всички вреди, настъпването на които е доказано, макар и те да са настъпили след констатиране на увреждането и дори след предявяване на иска за обезщетение съгласно чл. 188, ал. 3 ГПК/отм./, според който при постановяване на решението си, съдът взема предвид и настъпилите след предявяване на иска факти, които са от значение за спорното право. В случая пълното репариране на вредите на пострадалите съпруг и син от смъртта на тяхната майка, причинена от служители при ответната болница, изисква съобразяване на промените в икономическата конюнктура през периода на висящност на процеса, а именно, че за времето след момента на увреждането до приключване на делото, в страната за протекли инфлационни процеси, поради което паричната компенсация следва да бъде адекватна и определена в посочените по-горе размери, тъй като законът изисква пострадалите лица да бъдат обезщетени в пълен и справедлив размер. Част от претърпените вреди са и вредите от забавата при изпълнение на паричното задължение за обезвреда. Лихва за забава се дължи от деня, в който вземането е станало изискуемо. В конкретния случай обезщетението за забава като част от общата обезвреда се дължи от момента на приключване на устните състезания пред първата инстанция – 21.10.2008 г. , към който момент с оглед разпоредбата на чл. 52 ЗЗД съдът определя по справедливост общия размер на обезщетението, изхождайки от всички претърпени вреди, в т.ч. и от забавата. Това е така, тъй като ако се присъди обезщетението за забава от деликта, при положение, че вредите се определят към момента на постановяване на решението, ще бъде нарушен принципа за справедливост при обезщетяването залегнал в нормата на чл. 52 ЗЗД. Справедливо би било обезщетението за забава да бъде присъдено към момента на деликта, ако към този момент се определя и обезщетението за неимуществените вреди. След като в случая обаче те се определят към един по-късен момент с оглед разпоредбата на чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за пълна обезвреда, с оглед инфлационните процеси в страната, предвид продължителността на процеса и то при липсата на каквато и да била вина на пострадалите, то и обезщетението за забавеното плащане на обезщетението ще се дължи от този момент.
Предвид изложеното, настоящата инстанция намира, че въззивното решение в частта му, с която е отменено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният иск от А. Г. за разликата между присъдения размер от 70 000 лв. и претендирания размер от 1 000 000 лева, в която част липсва въззивна жалба от ищеца А. Г., като процесуално недопустимо следва да бъде обезсилено, на основание чл. 293, ал. 4 ГПК и в тази част производството по делото следва да бъде прекратено. В останалата му част, с която исковете на А. Г. и Й. Г., с правно основание чл. 49 ЗЗД са отхвърлени за разликата от 500 лв. за първия и 300 лв. за втория, представляващи обезщетения за причинените им неимуществени вреди от смъртта на тяхната майка и съпруга на 31.12.1989 г., както и в частта, с която върху тези суми е присъдено обезщетение за забава, считано от 31.12.1992 г., като неправилно следва да бъде отменено и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК бъде постановено друго от настоящата инстанция, с което исковете бъдат уважени, както следва – на А. Г. в размер още на 69 500 лв. и на Й. Г. в размер още на 19 700 лв., ведно със законната лихва върху тях, считано от 21.10.2008 г. до окончателното им изплащане.
При този изход на спора, настоящата инстанция намира, че направените от страните разноски по делото следва да останат в тяхна тежест така, както са направени.
По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,


Р Е Ш И:


ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 1053 от 23.07.2009 г., постановено по в.гр.д. № 758 по описа за 2009 г. на С. апелативен съд, в частта му, с която е отменено решение № 113 от 30.12.2008 г. по гр.д. № 2773/1995 г. по описа на С. градски съд, І гражданско отделение, 7 с-в, в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск от А. Й. Г. от[населено място] срещу „Втора специализирана акушеро-гинекологична болница за активно лечение – Шейново”,[населено място], с правно основание чл. 49 ЗЗД, за разликата между присъдения размер от 70 000 лв. и претендирания размер от 1 000 000 лева, обезщетение за причинени неимуществени вреди и прекратява производството по делото в тази част.
ОТМЕНЯ въззивно решение № 1053 от 23.07.2009 г., постановено по в.гр.д. № 758 по описа за 2009 г. на С. апелативен съд, в частта му, с която са отхвърлени исковете, с правно основание чл. 49 ЗЗД, на Й. П. Г. от[населено място] и на А. Й. Г. от[населено място] срещу „Втора специализирана акушеро-гинекологична болница за активно лечение – Шейново”,[населено място], за разликата между присъдения размер за причинени неимуществени вреди от 300 лв. до 20 000 лв. за първия и от 500 лв. до 70 000 лв. за втория, както и в частта му, с която е присъдена законната лихва върху тях, считано от 31.12.1992 г. и в частта му за разноските и вместо него постановява :
ОСЪЖДА „Втора специализирана акушеро-гинекологична болница за активно лечение – Шейново”,[населено място], [улица], да заплати на Й. П. Г., ЕГН [ЕГН],[населено място], [жк], бл. 100, вх. Е, ет. 3, ап. 89 обезщетение за неимуществени вреди в размер на 19 700 /деветнадесет хиляди и седемстотин/лева и на А. Й. Г., ЕГН [ЕГН], с.а., обезщетение за неимуществени вреди в размер на 69 500/шестдесет и девет хиляди и петстотин/ лева, причинени в резултат на смъртта на тяхната съпруга и майка на 31.12.1989 г. А. Б. С. – Г., б.ж. на[населено място], с правно основание чл. 49 ЗЗД, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 21.10.2008 г. до окончателното им изплащане.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му уважена част на главните искове с правно основание чл. 49 ЗЗД.
Решението е окончателно.



ПРЕДСЕДАТЕЛ :


ЧЛЕНОВЕ :