4 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 466 С., 11,07,2012 г. Върховният касационен съд на Р. България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на осемнадесети юни през две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева Емил Марков при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора…….……..……………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. търг. дело № 364 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид: Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 – във вр. чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 1640 от 27.ІІІ.2012 г. на Н. Г. П. от [населено място], подадена против определение № 176 на Варненския апелативен съд, ГК, от 1.ІІІ.2012 г., постановено по ч. гр. дело № 133/2012 г., с което е била оставена без уважение нейна частна жалба срещу разпореждане № 1330 на Шуменския ОС, от 20.ХІІ.2011 г. по гр. дело № 547/2010 г. за връщане на въззивната й жалба с вх. № 3349/25.V.2011 г. срещу постановеното по това дело първоинстанционно решение № 92/26.ІV.2011 г. - поради невнасяне в пълен размер на дължимата по с/ка на Варненския апелативен съд държавна такса: 1 117.20 лв. вместо реално внесената от 400 лв.. Оплакването на частната касаторка е за постановяване на атакуваното въззивно определение при допуснати от състава на Варненския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като размерът на дължимата от нея държавна такса по делото следвало да се определи по един и същ критерий, в съответствие с който веднъж е бил определен размерът на дължимата от Б.-ищец по делото държавна такса. Поради това П. претендира да бъде касирано атакуваното въззивно определение - като неправилно. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Н. Г. П. обосновава приложно поле на частното касационно обжалване с наличие на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното определение въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос „за подхода при определяне размера на дължимата държавна такса при дела за обявяване на относителна недействителност на разпоредителна сделка с недвижим имот, в зависимост от характера на предявения иск (вещен или облигационен – бел. на ВКС)”. Ответниците по касация [фирма]-С. и Н. П. Н. от [населено място] не са ангажирали свои становища нито по допустимостта на частното касационно обжалване, нито по оплакването за неправилност на атакуваното въззивно определение. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно пр-во пред Варненския апелативен съд, настоящата частна касационна жалба на Н. Г. П. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните: Съгласно т. 4 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, така че да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Първоинстанционното решение на Шуменския ОС, което частната касаторка е атакувала с върнатата й въззивна жалба, е било постановено по иск с правно основание по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, който е бил уважен изцяло, като в резултат е бил признат за недействителен по отношение на [фирма] – С. договор за дарение с предмет 4/6 ид. части от апартамент със застроена площ от 90 кв.м. и гараж със застроена площ от 18 кв.м., находящи се в жилищна сграда [населено място], както и ведно с 2/18 ид.части от терена /поземления имот/, в който същата е било построена, което дарение е било извършено в нотариална форма на 27.ІІІ.2009 г. между настоящата частна касаторка Н. Г. П., като дарителка и нейния син Н. П. Н. - като приобретател /надарен/. При предявяването на този иск на датата 4.VІІІ.2010 г. ищцовата банка е внесла по с/ка на първостепенния съд държавна такса в размер на сумата 558.60 лв.: на база приложеното удостоверение за данъчната оценка на прехвърлените ид. части, възлизаща общо на 55 859.90 лв. и при съблюдаване правилото на чл. 71, ал. 2 ГПК, но също и на чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Посочената разпоредба в процесуалния закон обаче, визира като предмет на делото „право на собственост или други вещни права върху имот”, докато отменителният иск по чл. 135 ЗЗД има облигационен характер, но с произтичащи непосредствено от нето вещноправни последици. Следователно налице е приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос „за подхода при определяне размера на дължимата държавна такса при дела за обявяване относителна недействителност на разпоредителна сделка с недвижим имот – в зависимост от това какъв е характерът на предявения иск (вещен или облигационен – бел. на ВКС)”. Разгледана по същество частната касационна жалба на Н. Г. П. е основателна. Несъмнено е, че искът по чл. 135, ал. 1 ЗЗД е конститутивен: като насочен към предизвикване на определена правна промяна в чужд патримониум или това е облигационен иск, но насочен към настъпване на вещноправни последици. Съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК по исковете за съществуване на договор, какъвто в крайна сметка е и т. нар. П. иск, меродавна за определяне на неговата цена е стойността на този договор, но ако последният има за предмет вещни права, какъвто именно е и процесният случай, то тогава определяща е данъчната оценка на съответното вещно право, а ако такава няма – пазарната му стойност. Разпоредбата на чл. 71, ал. 2 ГПК относно дължимата държавна такса е категорично в смисъл, че когато предмет на делото е право на собственост или друго вещно право, размерът на държавната такса се определя „върху 1/4 от цената на иска”, т.е. от данъчната оценка. Ето защо, при положение, че внесената от банката-ищец държавна такса, при която първостепенния съд е дал ход на делото, е възлизала на 4% върху ¼ от процесната данъчна оценка в размер на 55 859.90 лв. или 558.60 лв., то по правилото на чл. 18, ал. 1 от Тарифата да държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, настоящата частна касаторка би следвало да плати по въззивната си жалба не повече от „50 на сто от таксата, дължима за първоинстанционното производство” или 279.30 лв. /двеста седемдесет и девет лева и тридесет стотинки/. Но след като на основание чл. 261, т. 4 ГПК частната касаторка Н. Г. П. е внесла по с/ка на Варненския апелативен съд с банково бордеро от 25.V.2011 г. държавна такса, надхвърляща така посочения по-горе размер, Шуменският ОС не е имал правно основание да й указва – по повод администрирането на въззивната й жалба - да довнася държавна такса и съответно - да разпореди връщането, като нередовна, на въззивната жалба на П. срещу постановеното от него първоинстанционно решение поради недовнасяне на д.т. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение О П Р Е Д Е Л И : ОТМЕНЯ определение № 176 на Варненския апелативен съд, ГК, от 1.ІІІ.2012 г. по ч. гр. дело № 133/2012 г., КАКТО И потвърденото с него разпореждане № 1330/20.ХІІ.2011 г. на Шуменския ОС по гр. Д. № 547/2010 г., постановено на основание чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК. В Р Ъ Щ А делото на същия състав на Шуменския ОС – за по-нататъшно надлежно администриране на въззивната жалба на Н. Г. П. с вх. № 171/10.І.2012 г. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2 Определение на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, постановено по ч. т. дело № 364 по описа за 2012 г.