Ключови фрази
Телесна повреда на представител на обществеността, длъжностно, военно или ползващо се с международна защита лице * Изнасилване на ненавършила 18 г. * изключително смекчаващо вината обстоятелство * несъставомерна цел * тежест на деяние * обществена опасност на деец * обществена опасност на деяние * определяне на наказание при условията на чл. 55, ал. 1 НК

Р Е Ш Е Н И Е

                          

Р Е Ш Е Н И Е

 

№  159

 

гр.София,  21 юли   2010 година

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Върховният касационен съд на Република България,   Първо наказателно отделение в съдебно заседание на  дванадесети март   две хиляди и десета  година в  състав:

 

                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ПЛАМЕН ТОМОВ

                                              ЧЛЕНОВЕ:   НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ

                                                                     ДАНИЕЛА АТАНАСОВА  

                                                                                                                           

                 със секретар   Румяна Виденова

при участието на прокурора   ЯВОР ГЕБОВ

изслуша    докладваното  от   

председателя        (съдията)   ПЛАМЕН ТОМОВ

наказателно  дело под № 43/2010 година

 

Върховният касационен съд е третата инстанция по делото пред него по жалба от частния обвинител и граждански ищец В. К. Г. , както и от името на подсъдимия Б. Д. С., срещу потвърждаването в апелативния съд-Пловдив на присъдата на Пловдивския окръжен съд.

Присъдата в първата инстанция – 89 от 11 юни 2009 год. по нохд № 95/2009 год., е за това, че на 28 юни 2006 год. подсъдимият С причинил на Г. средна телесна повреда (огнестрелно нараняване, проникващо в гръдната кухина, довело до разстройство на здравето, временно опасно за живота) – престъпление по чл.131, ал.1, т.4 и т.9, във връзка с чл.129 НК (още защото пострадалата е била бременна и нараняването е причинено с пушка – по начин, опасен за живота на мнозина). Присъдата е и за второто престъпление, извършено според обвинението: за незаконното придобиване и държане на пушката – средство на първото престъпление, и на боеприпаси за нея – 5 патрона (по чл.339, ал.1 НК). Наложените наказания за съвкупността от престъпления са съответно 2 години и 11 месеца лишаване от свобода, и 1 година лишаване от свобода, а общото наказание – в размер на по-тежкото от двете, което да бъде изтърпяно при общ първоначален режим. В гражданската й част присъдата се отнася до обезщетението 10 000 лева, което С. трябва да изплати на Г. за причинените й неимуществени щети. Присъдата има и част, отхвърляща обвинението и предявения иск: съответно за опита да бъде убита пострадалата (по чл.116, ал.1, т.4 във вр. с чл.18 НК) и за размера на обезщетението до 30 000 лева.

Решението във втората (въззивна) инстанция – 195 от 22 октомври 2009 год. по внохд № 303/2009 год., е постановено също по жалби на страните, обжалвали сега и по касационен ред.

Касационната жалба на пострадалата е срещу потвърждаването на последната, описана по-горе част от присъдата; смята се, че по този начин е допуснато нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание.

Касационната жалба от името на подсъдимия съдържа позоваване на всички отменителни основания, но по отношение само на наложеното му наказание; иска се неговото намаляване чрез приложение на условното осъждане, както намаляване и на присъденото обезщетение.

И двете жалби са поддържани в съдебното заседание на касационната инстанция, а прокурорът ги преценява като неоснователни.

ВКС намери, че трябва да остави в сила обжалваното решение.

Липсват основанията по чл.348 НПК за неговото отменяне или изменяне.

Трябва най-напред да бъде отбелязано, че обжалваното сега въззивно решение е трето поред, както и потвърдената с него присъда. Макар и различни по отношение на телесното увреждане, първите две присъди са били осъдителни, едната – по чл.131 НК, с наказание 2 години и 6 месеца лишаване от свобода, следващата – по чл.116 НК, с наказание 8 години лишаване от свобода. Отбелязването се прави и затова, че според частното обвинение апелативният съд е допуснал противоречие в двете си отменителни решения.

Вярно е, че съдът е отменял последователно както присъда за телесна повреда, така и за опит за убийство, но това е ставало главно заради процесуалните нарушения, допускани в първата инстанция – първия път, например, след незаконосъобразно изменение на обвинението, втория – след противоречие в мотивите към присъдата. При третото разглеждане на делото обаче, в общи линии са отсъствали основанията за отменяне или изменяне на присъдата. Вероятно по тази причина претендираното противоречие е единственият довод в касационната жалба на пострадалата срещу наказателната част на обжалваното решение. Немотивирана на практика е и гражданската част от жалбата, а и ВКС не смята, че присъденото обезщетение противоречи на чл.52 от Закона за задълженията и договорите.

По сходен неубедителен начин е мотивирана и касационната жалба от името на подсъдимия. Несъобразено преди всичко с процесуалния закон е оспорването на справедливостта на наложеното наказание с оглед всички основания по чл.348 НПК – както всяко едно от тях, така и явната несправедливост по смисъла на ал.1, т.3 от разпоредбата има свое, самостоятелно приложно поле, което не съвпада с приложното поле на останалите (в т.см. вж. актуалното и сега р.51/1964-ОСНК, на което ВКС се е позовавал неведнъж – вж. и р.452/01-І, Сб., с.237, и р.4/02-І, Бюл. 4/02).

Всъщност онова, което предизвиква недоволството на жалбоподателя от санкционирането с налагане точно на 2 години и 11 месеца лишаване от свобода, е подозрението, че така съдът „оправдава” времето на задържане по силата на взетата мярка за неотклонение. Съвпадението на сроковете е факт, но той е още недостатъчен, за да бъде прието, че подсъдимият е наказан твърде строго. В предвидената от закона рамка от една до пет години лишаване от свобода, наложеното наказание според ВКС е лишено от белега „явност” по смисъла на чл.348, ал.1, т.3 НПК (очевидност, несъмненост, безспорност). Този белег липсва впрочем и за отказа да бъде приложено условното осъждане, особено с оглед изискванията на генералната превенция, но също така не бива да се забравя все пак, че необходимостта от условно осъждане съществува в случаите, когато лишаването от свобода предстои да бъде изтърпявано.

Ръководен от всичко изложено и съобразно останалите приложими разпоредби от глава двадесет и трета от НПК, ВКС-І наказателно отделение

Р Е Ш И:

 

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 195 от 22 октомври 2009 год. по внохд № 303/2009 год. на Пловдивския апелативен съд.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: / п/

ЧЛЕНОВЕ: /п/

 

 

 

/СЛ

Вярно с оригинала!

СЕКРЕТАР: