Р Е Ш Е Н И Е № 208 гр. София, 07.11.2018 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бисер Троянов ЧЛЕНОВЕ: Галина Тонева Петя Шишкова при секретар Кр. Павлова и в присъствието на прокурора от ВКП Т. Комов, като изслуша докладваното от съдия Шишкова КД № 863/18 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 2 от НПК. Образувано е по повод постъпила касационна жалба от защитника на подсъдимия П. Н. К. срещу осъдителна присъда от 23.04.2018г., постановена по ВНОХД № 2/2018 г. по описа на Окръжен съд–Монтана, с която е отменена изцяло присъда от 17.11.2017 г. на Районен съд–Берковица по НОХД № 227/2017 г. В подадената касационна жалба са изложени доводи за допуснати съществени процесуални нарушения. Твърди се, че съдът е ползвал само част от доказателствата, игнорирал е тези, подкрепящи тезата за последваща управлението на МПС употреба на алкохол, необосновано е пренебрегнал данните за нарушение на Наредба № 30, както и обясненията на подсъдимия и показанията на четирима свидетели. Жалбоподателят счита, че съдебното производство не е следвало да се образува, с оглед постановлението за прекратяване, което е отменено по жалба на нелегитимирано лице. Декларирана е и явна несправедливост на наложеното наказание. В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа жалбата. Настоява, че присъдата почива на предположения, че е нарушена процедурата за установяване на алкохолната концентрация, както и че съдебното производство не е следвало изобщо да се образува. Прокурорът от ВКП пледира обжалваната присъда да бъде оставена в сила поради липса на допуснати процесуални нарушения и правилно отмерено наказание. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С първоинстанционната присъда подсъдимият П. Н. К. е признат за невиновен в това, на 21.01.2016 г. в [населено място], да е управлявал моторно превозно средство - лек автомобил марка „С.", модел „В.“ с ДК [рег.номер на МПС] с концентрация на алкохол в кръвта над 1.2 на хиляда - 1,5 на хиляда, установено по надлежният ред, поради което е оправдан по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 343б, ал. 1 от НК. Въззивното производство, инициирано по протест на прокурор при Районна прокуратура – гр. Берковица, е приключило с постановяването на обжалваната присъда, с първоинстанционният съдебен акт е отменен изцяло, К. е признат за виновен по повдигнатото му обвинение, и на основание чл.343б, ал.1, вр. чл.55, ал.1, т.1 от НК е осъден на „лишаване от свобода” за срок от шест месеца. На основание чл.66, ал.1 от НК, изтърпяването на наказанието е отложено за изпитателен срок от три години, и на основание чл.343г, вр. чл.37, ал.1, т.7 от НК, подсъдимият е лишен от право да управлява моторно превозно средство за срок от шест месеца. Направените в хода на процеса разноски са възложени в негова тежест. Подадената от легитимирано лице и в законоустановения срок касационна жалба е допустима, но разгледана по същество е неоснователна. Изразеното в жалбата становище, че разглеждането на внесения обвинителен акт срещу П. К. от съда е процесуално недопустимо, е неправилно. От материалите по делото се установява, че на 14.09.2016г. прокурор при Районна прокуратура – гр. Берковица, е изготвил постановление, с което е прекратил досъдебното производство. На 13.10.2016г. е постъпила жалба срещу постановлението от началника на районното управление на МВР, по повод на която с постановление от 24.10.2016г. прокурор при Окръжна прокуратура –гр. Монтана, е отменил прекратяването и е върнал делото за доразследване и изготвяне на обвинителен акт. С така изготвеното постановление горестоящият прокурор е упражнил правомощието си по чл.46, ал.3 от НПК, което не търпи ограничения в зависимост от това, дали е бил сезиран от трето лице /в случая началник на РПУ/ или се е самосезирал. Защитата черпи аргумент от разпоредбата на чл.243, ал.4 /предишна ал.3/ от НПК и твърди, че е било възможно постановлението за прекратяване да се атакува единствено от обвиняемото лице. Такова възражение би било основателно само, ако се касаеше до упражнен по реда на чл.243 от НПК съдебен контрол върху действията на органите на досъдебното производство. Лимитативно изброените в цитирания текст страни са процесуално легитимирани да обжалват постановлението за прекратяване пред съответния съд, по жалбата се образува частно производство, което може да се развие на две инстанции и приключва със съдебен акт, който се ползва със сила на присъдено нещо. Наличието на такъв акт, съгласно чл.46, ал.3 от НПК е единствената законова пречка горестоящият прокурор да контролира постановлението на наблюдаващия. След като съдът не е разгледал постановлението по реда на чл.243 от НПК, отмяната му от прокурор при горестоящата прокуратура не противоречи на процесуалния закон. Изводът на въззивния съд, че не е допуснато нарушение на надлежния ред, по който е следвало да се установи концентрацията на алкохол в кръвта, е правилен и обоснован. По начало, застъпената от защитника теза, че съдът не е имал право да определи нарушенията на процедурата като несъществени, не може да бъде споделена. Процесуалният закон определя като съществени само тези нарушения на правилата, които ограничават правата на страните. По този начин, съдилищата не само че разполагат с възможност, но и са длъжни всякога, когато нарушението не е от категорията на „абсолютните“, посочени в чл.348, ал.3, т.2-4 от НПК, освен да констатират наличието му, да преценят и дали и как то влияе на упражняването на процесуалните права. Необходимо е също така, процесуалните нарушения да бъдат отличавани от допуснатите технически грешки, които са явни и очевидни за страните. Именно към тази категория спада погрешното изписване на цифра от календарната година, фигуриращо в документ, в който на същата страница годината е изписана многократно коректно, а с изречението, в което е допусната грешката, всъщност препредава информацията от друг наличен по делото документ с правилно изписана година. Към датата на инкриминираното деяние надлежният ред е посоченият в Наредба № 30/27.06.2001г. на МЗ, МВР и МП за реда за установяване употребата на алкохол или друго упойващо вещество от водачите на моторни превозни средства. Твърденията за нарушение на наредбата се основават на поправка в талона за медицинско изследване – инстанциите по фактите са приели за установено, че първоначално вписаният час 21.20ч. е преправен на 19.45ч. В същия документ са посочени /без поправки/ часът на връчване на талона – 21.20ч., и срокът, в който К. е следвало да се яви в болнично заведение – до 20мин. Изводът на въззивния съд, че това нарушение е несъществено, следва да бъде коригиран в смисъл, че изобщо не съставлява такова. Спорният час се отнася до момента на извършване на проверката. Случаите, в които се издава такъв талон и неговите реквизити са уредени в чл.3 от Наредбата и приложението към него. Нормативните изисквания към съдържанието на приложения по делото талон са изпълнени коректно, информацията, която е следвало да бъде отразена не е засегната от никакви корекции и неясноти. Обсъжданото задраскване касае реквизит, който е фигурирал в бланката, представляваща приложение № 1 към чл.2, ал.2 /както е посочено в горния десен ъгъл на самия документ/ от Наредба № 9 от 1980г., отменена с Наредба № 30 още през 2001г. Фактът, че полицейските служители са били оборудвани с бланките, изготвени по вече отменената наредба, не опорочава действията им, тъй като съдържанието им е до голяма степен идентично с това на новите. Изискването за посочване на час, където е задраскването, визирано от защитата, е отпаднало и към инкриминираната дата „надлежният ред“ не предвижда посочване на часа на извършване на проверката. Това не е необходимо, тъй като той фигурира в акта за административното нарушение, а съгласно чл.3, ал.2 от Наредба № 30 в момента на съставянето му се попълва и талона. Посоченият в АУАН час не е засегнат от никакви поправки. С оглед изложеното се налага изводът, че при съставянето на акта и приложения към него талон не е допуснато нарушение на „надлежния“ по смисъла на чл.343б, ал.1 от НК ред, както и че въз основа на така приложените и приети писмени доказателства се установява, че свидетелите Д. и Г. са констатирали, че подсъдимият е управлявал МПС в нарушение на правилата за движение в 19.45ч. Изводите на окръжния съд относно хронологията на събитията са напълно обосновани и не страдат от липса на логика, както се твърди в жалбата. Посоченият част на установяване на нарушението предхожда с час и тридесет и пет минути връчването на талона – време достатъчно полицаите да обработят първото произшествие, да изготвят документите за второто, както и за придвижването до сградата на управлението. Според документите интервалът от този момент до посещението на медицинското заведение, находящо се също в гр. Вършец, е десет минути, и следва да бъде преценен като напълно достоверен, след като съобразно отдалечеността предоставеният максимален срок е двадесет минути. Позоваването във въззивното решение на свидетелските показания, според които на мястото на катастрофата К. е лъхал на алкохол, е интерпретирано превратно в касационната жалба. С него е обоснована тезата, че присъдата почива на предположения. Всъщност съдебният състав правилно е разграничил два спорни момента – за времето, в което подсъдимият е употребил алкохол, и за концентрацията му в кръвта. Концентрацията не е установена въз основа на свидетелски показания. Изводът за наличие на 1,5 промила алкохол в кръвта се основава само и изключително на изследването, извършено по реда на Наредба № 30. Що се отнася до кредитираните показания на свидетелите, забелязали признаци на алкохолно повлияване на местопрестъплението, те преценени в съвкупност със съобщеното от самия подсъдим пред проверяващите и с невъзможността да е пил ракия след отвеждането му в РПУ, са послужили на съда при изграждането на позицията му по първия от посочените спорни въпроси, а именно дали К. е употребил алкохол преди или след управлението на МПС. Обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите Г., К. и Ф. са обсъдени в мотивите на въззивната присъда и аргументирано са отхвърлени като недостоверни. Няма основание за извод, че допълнителният им анализ или евентуалната съпоставка с обясненията и показанията, депозирани в досъдебното производство или пред друг състав на съда биха променили изводите за близки приятелски отношения или за противоречивост. При отсъствие на допуснати от въззивния съд нарушения по чл.13, ал.1, чл.14, ал.1, чл.102, чл.107, ал.3 и ал.5 от НПК, въззивната присъда следва да бъде оставена в сила. В частта, касаеща оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание жалбата не следва да бъде разглеждана, тъй като не отговаря на изискванията на чл.351, ал.1 от НПК. Касаторът не е посочил, защо счита наказанието за явно несправедливо, нито е посочил данните в подкрепа на становището си. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1, пр.1 от НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда 23.04.2018 г., постановена по ВНОХД № 2/2018 г. на Окръжен съд - гр. Монтана. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.