1 Р Е Ш Е Н И Е № 454 София, 11 октомври 2010 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на тридесети септември 2010 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елияна Карагьозова ЧЛЕНОВЕ: Фиданка Пенева Павлина Панова при секретаря Л. Гаврилова. и в присъствието на прокурора от ВКП М. Михайлова като изслуша докладваното от съдия П. Панова наказателно дело № 448/2010 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на подсъдимия В. К. Т. срещу въззивно решение № 92, постановено на 31.05.2010 г. от Апелативен съд – гр. Бургас по ВНОХД № 83/2010 г. , с което е била изменена първоинстанционната присъда по делото, като е било намалено наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода на четири години и е бил определен общ режим за изтърпяване на наказанието в затворническо общежитие от открит тип. С първоинстанционна присъда № 70, постановена от Я.я окръжен съд на 06.10.2009 г. по НОХД № 185 по описа за 2009 г., подс. Т. e бил признат за виновен за това, че на 23.11.2008 г. в гр. Я. е направил опит умишлено да умъртви Д. Д. З., като деянието не е довършено по независещи от извършителя причини, поради което и на основание чл. 115 вр. чл. 18 ал.1 вр. чл. 55 ал.1 т.1 от НК го е осъдил на шест години лишаване от свобода, което наказание да бъде изтърпяно при първоначален строг режим. Касационната жалба, подадена от името на подсъдимия чрез неговия защитник, релевира касационни доводи по чл. 348 ал.1 т.1 и т.3 от НПК - нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание. Аргументира се и необоснованост на въззивното решение. С нея се прави искане за постановяване на решение, с което подсъдимият алтернативно да бъде оправдан или деянието да бъде преквалифицирано в престъпление по чл. 129 от НК или по чл. 132 от НК или по чл. 119 от НК,като наложеното на подсъдимия наказание да бъде намалено и бъде приложен чл. 66 от НК. Пред касационната инстанция защитата на подс. Т. поддържа жалбата, като твърди, че липсват доказателства за наличие на умисъл към престъпление „убийство”, поради което моли за правилно приложение на материалния закон и намаление на наказанието. Подсъдимият П. в последната си дума моли съда за намаляване на наказанието. Представителят на В. касационна прокуратура дава заключение за частична основателност на жалбата и счита, че въззивното решение следва да бъде изменено, като деянието се преквалифицира в такова по чл. 129 от НК, тъй като липсват доказателства, че подсъдимият е целял умъртвяването на пострадалия, а промяната в квалификацията да доведе и до намаляване на наложеното наказание. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата е частично основателна. Касационната инстанция намира за необхоД. да посочи на жалбоподателя, че необосноваността на атакувания съдебен акт /какъвто е основният довод на касационната жалба/ не е сред касационните основания, визирани в чл. 348 от НПК, поради което тя не може да бъде обект на проверка от касационната инстанция. Приетите за установени фактически положения от въззивния съд не могат да бъдат поставени на контрол, стига при тяхното констатиране да не са допуснати процесуални нарушения. С оглед на това и с оглед пълното гарантиране на правото на подсъдимия да получи отговор на доводите си в жалбата ВКС извърши проверка на въззивния съдебен акт и с оглед касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Проверката на съдопроизводствените действия на въззивната инстанция не сочи да са допуснати съществени процесуални нарушения, налагащи упражняване на правомощието на ВКС за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Направен е обстоен анализ на всички доказателствени източници и е демонстрирана волята на въззивния съд да кредитира изцяло определени от тях – показанията на свидетелите З., Н., П., Г. Д. и В. И., както и частично да даде вяра на свидетелите Д. Д., Б. и П. И.. По този начин крайният резултат на доказателствения процес е обективиран по един ясен, убедителен и несъмнен начин, така че волята на въззивния съд и неговото вътрешно убеждение е възможно да бъдат проследени както от страните в процеса, така и от касационния съд. В мотивите на присъдата си Бургаският апелативен съд е дал изчерпателен и обоснован отговор на всички възражения на защитата и е аргументирал в пълна степен своите съображения за достигнатия фактически и правен извод по делото, който не се различава от този на първоинстанционния съд. Обективни данни за нарушение на задължението на съда по чл. 107 ал.3 от НПК – да събира както разобличаващи, така и оправдателни доказателства, не са налице. Съдебните инстанции по фактите са събрали доказателства и от двете категории, като право на всяка от тях е да кредитира едната от тях, стига да изложи съображения по реда на чл. 339 ал.2 и ал.3 от НПК. В мотивите на въззивното решение това е направено, поради което съдът не може да бъде упрекнат в нарушаване на основните принципи на наказателния процес, визирани в чл. 13 и чл. 14 от НПК. Касационната проверка на атакуваното решение не констатира въззивната инстанция да е придала на обвинителните доказателства смисъл, какъвто те нямат. Напротив, извършен е обстоен и задълбочен анализ на показанията на свидетелите. Те са съпоставени с констатациите, съдържащи се в съдебно-медицинската експертиза и в протокола за оглед на местопроизшествието и след като съдът се е уверил, че те са достоверни, е мотивирал своите фактически и правни изводи върху тях. Достоверността на доказателствените източници, която е резултат от анализа, направен от въззивния съд, е извън всяко съмнение. При наличната доказателствена съвкупност, обезпечена с еднопосочност и достоверност на всички гласни и писмени доказателства, доводът в жалбата за недоказаност по несъмнен и категоричен начин на обвинението, е несъстоятелен По отношение на твърдяното в касационната жалба нарушение на материалния закон: Касационната инстанция не намира да е допуснато нарушение на материалноправните разпоредби на НК. Приетите фактически обстоятелства от двете инстанции по фактите – Я. окръжен съд и Бургаски апелативен съд, правилно са били подведени под нормата на чл. 115 вр. чл. 18 ал.1 от НК. Установени чрез съответните доказателствени способи са били всички елементи от обективната и субективна страна на това деяние и правилно са били квалифицирани като престъпление именно по този престъпен състав от НК. Правнооценъчната дейност на съдебните инстанции на събраната доказателствена съвкупност не сочи на неправилно приложение на материалния закон, след като доказателствените средства, приети за достоверни от двете предходни инстанции, са установили факти, които не биха могли повече за бъдат оспорени от страните пред касационната инстанция. При така установените фактически обстоятелства ВКС не намира, че са налице основания да се приеме, че деянието, вменено във вина на подс. Т., съставлява престъпление по друг по-лек престъпен състав, поради което въззивното решение да бъде изменено. Поведението на подсъдимия, инкриминирано по делото чрез обвинителния акт, от чийто рамки съдилищата не се е отклонили, признавайки го за виновен в опит за убийство, действително съставлява престъпление по тази квалификация. Доводи за прилагане на друг материален закон към фактите, касаещи деянието, са били правени от защитата на подсъдимия и пред двете предходни инстанции. Същите са обстойно обсъдени в мотивите към първоинстанционната присъда и въззивното решение и правилно са били оставени без уважение. Касационната инстанция не намира каквото и да е основание да коригира тези изводи и да приеме липсата на умисъл у подс. Т. към убийство. Искането е неоснователно, доколкото квалификацията, чието приложение иска защитата, е неприложима в конкретния случай. И двете инстанции са обсъждали подобно твърдение, макар и не със същото искане относно приложението на материалния закон. Същите напълно законосъобразно са отказали преквалификация на деянието в такова по чл. 129 от НК. Категоричността на изводите за наличие на умисъл към убийство, а не само към нарушаване на телесния интегритет на жертвата, ограничен до телесна повреда, се установява от експертното заключение по делото, констатирало прободно нараняване - в лявата коремна половина с проникване в коремната кухина, лезия на правия коремен мускул, голямото було и връзката между стомах и дебелото черво. Областта на човешкото тяло, в която е причинено съставомерното нараняване на З., е такава, в която се намират жизненоважни органи, нараняването на който и да е от тях би довел до смъртта на пострадалия /СМЕ – л. 9 от въззивното дело./ Интензитетът на нараняването, средството, с което то е било причинено – нож с дължина на острието не по-малка от 7-8 см, което изцяло е проникнало в коремната кухина /вж заключението по цитираната експертиза/, фактът, че насилническите действия са нанесени над отдалечаващия се от мястото пострадал, нощем, без възможност за бърза и своевременна ориентация, по един недвусмислен начин сочат на наличието на пълно, ясно и точно съзнание у Т. на обществената опасност на извършваното и последиците от него, които той очевидно е желаел и целял. Неоспорим факт е, че Т. е носел у себе си автоматичния нож, с който е пробол пострадалия, сам е отишъл при него и е предприел саморазправа, употребявайки този нож. Той е целял и търсел преднамерено сблъсък с пострадалия, в хода на който е причинил увреждането му. Фактът, че в случая не са били засегнати жизненоважни органи, се дължи на сляпата случайност, а не на премерени действия от страна на подсъдимия. Поради това обективираните действия на подс. Т. сочат на пряк умисъл към престъплението убийство и съдилищата не са допуснали нарушение, като са квалифицирали поведението като опит към това престъпление, а не като телесна повреда. На следващо място, обосновано е било прието от апелативния съд, че липсват основания за приложение на чл. 132 ал.1 вр. чл. 129, респективно – чл. 118 вр. чл. 115 вр. чл. 18 от НК. За да е възможно тяхното приложение, е необхоД. да се проследи поведението на пострадалия преди противоправното поведение на подсъдимия. В тази насока законосъобразно е била назначена и изслушана СППЕ, която е констатирала липса на медико-биологичните признаци на физиологичния афект у подсъдимия непосредствено преди и по време на деянието. Правилно въззивният съд е приел липса на такова състояние у подс. Т., тъй като не е констатирал наличие и на юридическата предпоставка за възможност за прилагане на тази законова квалификация. Както обясненията на подсъдимия относно неговата версия за развитието на събитията преди деянието, така и останалите доказателствени източници – показанията на пострадалия и на свидетелите Г. Д. и В. И. – очевидци на началото на инцидента, не сочат на предпоставките за приложението на чл. 132 и чл. 118 от НК. Правилно въззивният съд е отчел, че в случая не поведението на пострадалия З., а това на подсъдимия Т. е било неправомерно. Именно подсъдимият е този, който е спрял таксиметровия автомобил, отдалечаващ се от мястото на спора за това, кой да ползва услугите му, слязъл е от него, затичал се към пострадалия, докато последният се е отдалечавал и вече е бил пресякъл улицата, агресивно се е насочил към него, придружен от свидетелите Г. Д. и Д. Д., влязъл в словесно пререкание със З. и го промушил с носения нож. При това положение, нанесеният удар с крак от страна на пострадалия на таксиметровия автомобил, в който останал да се вози подсъдимият, което е станало преди автомобила да потегли, не е онзи факт, който може да предизвика състоянието на физиологичния афект у Т.. Това е така, тъй като за да е налице такъв, то противозаконното действие на пострадалия трябва да е такова, че от него да е „е било възможно да настъпят или да са постъпили тежки последици за виновния или за неговите ближни”. Очевидно е, че ритникът по автомобила е бил нанесен в присъствието на неговия водач, който не се е засегнал от това действие, а е подкарал автомобила и се е отдалечил от това място. Следователно подсъдимият обективно не би могъл да е лицето, което да понесе „тежки последици” от действията на пострадалия. На следващо място, такива не са налице и с оглед твърдението на подсъдимия, че пострадалият го е напсувал „на майка”, а той се бил засегнал, тъй като майка му била тежко болна. Не се установява от преките свидетели – очевидци такава обида да е била отправена от З. преди конфликтната ситуация. Тя не е чута нито от шофьора на таксиметровия автомобил, нито от св. Г. Д.. Единствено св. Д. Д. твърди, че подсъдимият е бил напсуван, без да помни точното съдържание, но е категоричен, че това е станало след като подсъдимият е спрял таксиметровия автомобил и е отишъл при пострадалия, за да му търси обяснение, т.е. в хода на самия конфликт между двамата. За да е налице състояние на „силно раздразнение” у подсъдимия, което да е основание за квалифициране на деянието по чл. 118, респ. чл. 132 от НК, то следва изначално конфликтът между двамата трябва да е предизвикан от пострадалия – т.е. – неговото поведение да е предизвикало състоянието на силна раздраза у подсъдимия. В конкретния случай това обективно не е така, тъй като след тръгването на автомобила поведението на пострадалия е било добронамерено - той е тръгнал да се отдалечава. Емоционалното състояние на подсъдимия и неговата неуравновесеност при конфликта не би могло да ползва подсъдимия, като се квалифицира деянието му като опит за убийство при физиологичен афект, доколкото то не е предизвикано от самия пострадал нито с действия, нито с думи. Напротив, самият подсъдим е този, който е поставил с действията си началото на причинно-следствената верига от обстоятелства, довели до физическия сблъсък между него и пострадалия. Поведението му по време на инкриминираното деяние е било детерминирано не от предходно предизвикателно поведение на пострадалия към него или ближните му, а от собствената му емоционална неуравновесеност и намален рационален контрол, предизвикани от алкохолната употреба и свързаното с нея агресивно поведение. Именно тази последователност от съзнателни, подредени и целенасочени действия на подс. Т. правилно са били обсъдени от въззивния съд, който е стигнал до верен извод относно правилното приложение на материалния закон от първоинстанционния съд, квалифицирал деянието като престъпление по чл. 115 вр. чл. 18 от НК. / в този смисъл т.20 от ПП ВС №2/1957 г., изм. и доп. с Тълкувателно постановление №7/1987 г./. Оценъчният подход на въззивният съд е законосъобразен и не се налага каквато и да е намеса на касационната инстанция за промяна на правните му изводи. Същата не е необходима и с оглед алтернативното искане за приложението на чл. 119 от НК. Тезата на защитата, поддържана пред съдебните инстанции, за причиняване на съставомерния резултат в състояние на неизбежна отбрана или превишаване на нейните предели поради уплаха или смущение, не намира опора в доказателствата по делото, поради което аргументирано е била отхвърлена с атакувания съдебен акт. Подсъдимият е предизвикал с поведението си физическия сблъсък с пострадалия, в хода на който го е пробол в коремната област. При тези факти правилно е прието от въззивния съд, че подс. Т. сам е провокирал с активни действия инцидента, при който св. З. е пострадал от действията му. С оглед на това той не би могъл да се позовава на неизбежна отбрана или на превишаване на пределите й /Постановление на Пленума на ВС № 12/1973 г./. Поради това оплакването за нарушение на материалния закон поради неприлагане на закона, който е следвало да бъде приложен, е неоснователно. По отношение на довода за явна несправедливост на наложеното наказание: Той се поддържа пред касационната инстанция с оглед искането на жалбоподателя за приложението на друг материален закон. ВКС с оглед изложеното по отношение на основанието по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК не намира, че се налага корекция на наказанието на това основание. Въпреки това, съдът намира, че се налага неговата намеса с оглед липсата на съответност на наложеното наказание в размер на четири години лишаване от свобода на обществената опасност на деянието и на дееца. Оценъчната дейност на съда при индивидуализацията на наказанието изисква анализ на всички факти, влияещи на наказателната отговорност на подсъдимия, преди всичко във връзка с конкретното деяние, което той е осъществил, и неговата личност, а едва на последващ план – обществената опасност на престъплението в абстрактен аспект. Безспорно сам по себе си опитът за убийство е изключително тежко престъпление, но в конкретния случай той се е реализирал в деяние с нисък интензитет на общественооопасния резултат. Действително, било е възможно при деянието да се засегнат жизнено важни органи на пострадалия, но обективно такива не са били наранени. Извършената оперативна намеса не е била животоспасяваща и в никой момент не е имало риск за живота на З.. Следоперативният период е преминал гладко, той е бил напълно възстановен, а телесната му увреда не е оставила последици за здравето му за в бъдеще. По този начин конкретното престъпление на подс. Т. се характеризира с обществена опасност, която е значително по-ниска от останалите случаи на подобен род престъпления. Това детерминира и налагането на по-нисък размер на наказанието „лишаване от свобода”, което да съответства на обществената опасност на деянието с оглед критерия на чл. 348 ал.5 от НПК. С оглед на това, като напълно се солидаризира с въззивната инстанция относно изводите й за обществената опасност на дееца, касационният съд намира, че следва да се ревизира размера на наказанието и начина на неговото изпълнение. За справедливо и съответно на целите на чл. 36 от НК ВКС намери наказание „лишаване от свобода” в размер на три години. В същото време констатира наличието на обективните и субективни предпоставки за приложението на чл. 66 ал.1 от НК и отлагане на изпълнението му. Подс. Т. не е осъждан, за него са представени добри характеристични данни, той се разкайва и съжалява за извършеното, което сочи, че поправителният и възпитателен ефект на присъдата са започнали да реализират своето въздействие върху него още преди влизането й в сила. Ето защо изпълнението на наказанието следва да бъде отложено за срок от пет години. Предвид изложените съображения настоящият касационен съдебен състав намери, че е налице соченото в жалбата касационно основание по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК, макар и по други причини, поради което въззивното решение следва да бъде изменено в тази му част. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 и т. 3 вр. ал.2 т.1 и т. 3 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 92/ 31.05.2010 г. на Бургаски Апелативен съд, постановена по ВНОХД № 83/2010 г., като: НАМАЛЯВА наложеното на подс. В. К. Т. наказание „лишаване от свобода” от четири на ТРИ ГОДИНИ. ОТМЕНЯ решението в частта, с която е постановено изтърпяване на наказанието при общ режим в затворническо общежитие от открит тип , като вместо това ОТЛАГА на основание чл. 66 ал.1 от НК изпълнението на наложеното наказание „лишаване от свобода” за срок от ПЕТ ГОДИНИ, считано от влизането на присъдата в сила. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.