Р Е Ш Е Н И Е № 295 гр. София, 03 юни 2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми май, две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:САША РАДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА при секретар ИВАНКА ИЛИЕВА и в присъствието на прокурора ДИМИТЪР ГЕНЧЕВ изслуша докладваното от съдията ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА н. д. №685/2013г. Производството е образувано по искане на задочно осъдения П. Г. за възобновяване на нохд №2398/2010г. на Варненски районен съд /РС/, отмяна или ревизия на обявения по него и влязъл в сила съдебен акт, по предвидения в чл.423, ал.1 от НПК ред. В депозираното искане се релевират оплаквания за допуснати съществени нарушения на процедурните правила, изразяващи се в ограничаване на правото му на лично участие в наказателния процес, предпоставено от обстоятелството, че при провеждане на процесуално-следствените действия по делото и при постановяване на осъдителната присъда, същият е живял и работил в Република Гърция. Декларира се и прекомерна завишеност на наложеното наказание. В съдебно заседание на 28.05.2013г. П. Г. и процесуалният му представител поддържат заявената претенция. Гражданският ищец Т. Ю., уведомен, не се явява. Прокурор при ВКП дава мотивирано заключение за законосъобразност на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №383 от 01.07.2010г., по нохд №2398/2010г., Варненски РС е признал П. Г. Г. за виновен в извършено престъпление по чл.196, ал.1, т.2, вр.чл.195, ал.1, т.3 от НК и при условията на чл.54 от НК му наложил наказание пет години лишаване от свобода, при строг режим на изтърпяване. Със същия съдебен акт е ангажирана и неговата гражданска отговорност, като на основание чл.45 от ЗЗД той е осъден да заплати сумата от 2 187 /две хиляди, сто осемдесет и седем/ лева, в полза на Т. А. Ю., представляваща обезщетение за претърпените от инкриминираното посегателство, имуществени вреди. Присъдата не е била предмет на въззивен инстанционен контрол и придобила юридически стабилитет на 17.07.2010 година. Искането за възобновяване на нохд №2398/2010г. на РС-Варна е подадено в предписания от чл.421, ал.3, пр.2 от НПК шестмесечен срок от узнаване, че атакуваният съдебен акт е влязъл в сила и е допустимо за разглеждане в настоящото производство, но преценено при съблюдаване на направените доводи по същество, е неоснователно. Правото на задочно осъдения да иска отмяна на придобилата юридически стабилитет присъда, по реда на извънредния способ за проверка, при всяко обективно незнание за започване на наказателното преследване срещу него на досъдебната фаза и за продължаването му в последващата фаза пред съда, е предоставено от чл.423 от НПК. Очертаните процесуални предписания са логическа последица от регламентираните в чл.55 от НПК основни права на обвиняемия /подсъдим/ в наказателното производство, между които и това да участва лично в наказателното разследване във всичките му фази и стадии на развитие, чрез даване на обяснения по обвинението, представяне на доказателства, предявяване на искания и възражения. Законодателят е отговорил нормативно на изискванията на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) /чл.6, т.3, б.„а”,”b”,”c” и „d”/ за справедлив процес, свързан с правото на всеки подробно да бъде информиран за характера и причините на обвинението срещу него, да се защитава лично или да ползва квалифицирана адвокатска помощ, да присъства непосредствено при разпита на свидетели и в извършването на други процесуално-следствени действия, посочени от обвинителната власт и от защитата, или реализирани по служебен почин от съда. Разпоредбата на чл.423 от НПК е съобразена и с практиката на Съда в Страсбург, изрично установяваща на лицата, осъдени задочно, да бъде осигурен достъп до съдебна инстанция, която да се произнесе по искането им за проверка на правилността на влязлата в сила присъда относно спазването на процесуалните гаранции на правото на защита и по приложението на материалния закон. Правото на обвиняемия /подсъдимия/ да участвува лично в наказателния процес има диспозитивен характер и то не следва да бъде упражнявано във вреда на обществения интерес от своевременно и ефективно правосъдие, да препятства постигане на целите в чл.1 НПК. Институтът на задочното производство, регламентиран от процесуалния кодекс несъмнено представлява ограничаване на възможностите за пълноценно реализиране правата в наказателния процес, което обаче е съвместимо с разпоредбите на чл.31, ал.4 и чл.57, ал.2 от Конституцията на Р България, и може да бъде законосъобразно прилаган при разумно тълкуване на предписанията за разследване, в рамките на очертаната от чл.269, ал.3 от НПК процедура. Приложената по делото документация предпоставя изводи, че П. Г. е участвал лично при досъдебното разследване, но съдебното производство по нохд №2398/2010г. на Варненски РС е проведено в негово отсъствие, поради невъзможността да бъде открит. На 19.10.2006г., П. Г. е привлечен в качеството на обвиняем, за осъществени на 09.09.2005 година, в [населено място], при условията на реална съвкупност престъпни деяния по чл.196, ал.1, т.2, вр.чл.195, ал.1, т.3, вр.чл.26 от НК и по чл.354а, ал.3, т.1 от НК. Изготвеното постановление е предявено по надлежния ред на П. Г. и на същата дата е проведен разпит по чл.221 от НПК, при който той прави пълни самопризнания за инкриминираното престъпно посегателство против собствеността. Непосредствено след реализираното действие по разследване, обвиняемият се укрива от компетентните органи, които вземат мерки за установяване на местонахождението на П. Г., обективирани в изискани от МВР - Граничен контрол справки за неговите задгранични пътувания, и в предприети оперативни мероприятия за откриването му на територията на страната. След констатации за налична информация в масивите за напускане на пределите на Р България от обвиняемия на 21.01.2007г., през ГКПП – Кулата и обявяването на лицето за общодържавно издирване с телеграма №13931 от 26.03.2007г. на ГД „ППООРП”, досъдебното производство е продължило и финализирало на 31.03.2010г., при условията на чл.206, вр.чл.269, ал.3, т.3 от НПК, с назначен защитник. На 11.05.2010г. Варненска районна прокуратура е внесла обвинителен акт срещу П. Г. за престъплението по чл.196, ал.1, т.2, вр.чл.195, ал.1, т.3, вр.чл.26 от НК в съответния първостепенен съд, като отделила материалите за инкриминираното деяние по чл.354а от НК в друго досъдебно производство. РС-Варна е насрочил образуваното нохд №2398/2010г. за разглеждане в открито заседание на 01.07.2010г., до която дата положил необходимите процесуални усилия за осигуряване участието на П. Г. в съдебната фаза на наказателния процес. Представените доказателства, установяващи че обявеното за щателно издирване лице не е намерено на известните по делото адреси, като след регистрираното излизане на 21.01.2007г. за Гърция няма данни за неговото завръщане в страната, са мотивирали компетентния орган, на посочената дата, да даде ход на делото, на основание чл.269, ал.3 от НПК, след преценка за съществуваща реална възможност за разкриване на истината в процеса, в отсъствие на подсъдимия. В рамките на задочна процедура е проведено съдебно следствие, приключило с осъдителна присъда № 383/01.07.2010г. на РС-Варна. На 30.09.2012г. осъденият е задържан, във връзка с привеждане в изпълнение на придобилия юридически стабилитет съдебен акт. Конкретиката, очертаваща процесуално поведение на П. Г., препятстващо присъствието му в съдебната фаза на наказателния процес по нохд №2398/2010г. на Варненски РС, въпреки извършеното от решаващия орган издирване, оценени във взаимовръзка с приобщената доказателствена съвкупност, значима за изясняване на релевантните за обвинението фактически положения, мотивират заключение за правилно приложена задочна процедура. Институтът на възобновяване на наказателните дела по реда на чл.423 от НПК цели да възстанови конституционно установеното право на обвиняемия /подсъдим/, изрично регламентирано в разпоредбата на чл.55 от НПК и уредено като стандарт съгласно чл.6, пар.3, б ”с” и „d” от КЗПЧОС да участва лично в процесуалните действия, предприети срещу него в рамките на досъдебното и съдебно производство. Същият предпоставя кумулативна даденост на изискванията - задочно осъденото лице да не е знаело за наказателното преследване срещу него и незнанието да се дължи на причини, извън недобросъвестността му. При констатация, че правото на лично присъствие на обвиняемия /подсъдим/ е накърнено в резултат на незаконосъобразна процесуална дейност на компетентните органи /липса на надлежно уведомяване; нарушена процедура по призоваване; проведено задочно производство при отсъстващи предпоставки по чл.269, ал.3 от НПК или без осигуряване на процесуален представител, упражняващ адвокатска професия/, несъмнено осъденият основателно би се позовал на допуснати нарушения с негативно отражение върху правото на защита. Процесуален механизъм за санирането им е именно възобновяването на наказателното производство и свързаните с него отмяна на опорочения влязъл в сила съдебен акт и връщане на наказателното дело за ново разглеждане от стадия, когато е започнала задочната процедура. Когато обаче обвиняемият /подсъдим/ сам се е поставил в такова състояние, било защото е напуснал първоначално посочения адрес без уведомяване на съответните длъжностни лица, или се е укривал в страната и в чужбина, демонстрирайки нежелание да участвува в производството, липсва визираното в чл.423, ал.1 от НПК основание. В коментирания смисъл е практиката на ВКС по приложението на чл.362 от стария процесуален закон /ДВ, бр.70 от 1999г./ и на чл.423 от сега действащия кодекс /обн. ДВ, бр.86 от 28.10.2005 г., в сила от 29.04.2006г./, и на Европейския съд по правата на човека във връзка с претендираното несъблюдаване на чл.6, т.3, б.”с”и „d”от КЗПЧОС. ВКС и Съдът в Страсбург са категорични, че уведомяването на дадено лице за започналото срещу него наказателно преследване съставлява юридически факт с голяма важност и поради тази причина трябва да отговаря на условията за форма и съдържание, които могат да гарантират ефективното упражняване на процесуалните му права. При обективна даденост на фактически данни, доказващи че обвиняемият /подсъдим/ знае за наказателното преследване, за естеството и причината за повдигнатите обвинения, и няма намерение да вземе участие в наказателния процес или желае да го избегне, е изключена обаче възможността на осъдения, след узнаване на постановената присъда да предизвика ново разглеждане на делото, при проведена в негово отсъствие досъдебна или съдебна процедура. Буквата и духът на чл.6 от КЗПЧОС не забраняват на едно лице по своя собствена воля да се откаже изрично или мълчаливо от правото си да се ползва от гаранциите на справедливо гледане на наказателното дело. Този отказ, за да се счита действителен за преследваните от Конвенцията цели, трябва да бъде установен по категоричен начин и да бъде придружен от минимални гаранции, без да влиза в противоречие със значим обществен интерес. 1 Промяна в очертаната позиция не внасят измененията в института, обнародвани с ДВ, бр.109 от 23.12.2008г. и 93/25.11.2011г. Нормата на чл.423, ал.1 от НПК /в актуалната редакция, в сила от 27.12.2008г. до 29.11.2011г./, предвижда императивно уважаване на искането на задочно осъдения за възобновяване на делото, поради неучастие в наказателното производство, освен ако след изпълнение на процедурата по чл.254, ал.4 от НПК, лицето не се е явило в съдебно заседание без уважителни причини или се е укрило. Установеният към момента регламент /ДВ, бр.93/25.11.2011г./ също е категоричен, че искането на осъдения по чл.423, ал.1 от НПК е основателно, освен при прояви на недобросъвестност, изразили се в укриване от надлежните органи, препятстващо съблюдаването на чл.254, ал.4 от НПК или предпоставящи правоприлагането на действащата процесуална разпоредба на чл.269, ал.3, т.3 от НПК, след предявяване на обвинението в досъдебното производство. _____________________________________________________________ 1.решение от 12.02.1985г. на ЕСПЧ по делото Колоца срещу Италия; решение от 21.02.1990г. по делото Хакансон и Стюресон срещу Швеция; решение от 01.03.2006г. по делото Сейдович срещу Италия; решение от 23.05.2006г. по делото К. срещу България; решение от 18.10.2006г. по делото Х. срещу Италия; решение №172/01.03.2007г. по н.д.№913/2006г. на 3-то н.о. на ВКС; решение №258/15.06.2010г. по н.д.№194/2010г. на 3-то н.о. на ВКС. Фактологията в разисквания казус, сочеща на надлежно привличане на П. Г. в качеството на обвиняем на 19.10.2006г. и на осъществено в хода на досъдебното разследване задгранично пътуване, с последващо пребиваване на неизвестен адрес , се субсумира от лимитираната в нормата алтернатива - укриване на лицето, създало пречка за участието му в съдебната фаза на процеса. В подкрепа на изведеното заключение са и ограниченията в правния статут на обвиняемия /подсъдим/, произтичащи от взетата от компетентните разследващи органи мярка за неотклонение – подписка . Съгласно чл.60 от НПК, подписката се състои в поемане на задължение от обвиняемото /подсъдимо/ лице да не напуска местоживеенето си без надлежно разрешение, което Г. е дерогирал и въпреки проведеното издирване, не е открит до задържането му на 30.09.2012г. Изложените съображения формират вътрешното убеждение на настоящия състав, че реализираната при условията на чл.269, ал.3 от НПК задочна процедура, финализирала с обявяването на присъда №383 от 01.07.2010г., по нохд №2398/2010г. на Варненски РС, не обуславя ограничаване на правото на защита на П. Г., и предпоставят неоснователност на искането за отмяна на атакувания съдебен акт, по регламентирания в чл.423, ал.1 от НПК ред. При осъществения извънреден контрол, Върховният касационен съд не констатира и бланкетно релевираното в подаденото искане основание по чл.422, ал.1, т.5, вр.чл.348, ал.1, т.3 и ал.5, т.1 от НПК. По справедливост, в лимитираните от разпоредбата на чл.54 от НК рамки, при съблюдаване тежестта на престъплението и личността на извършителя, и в съответствие с изискванията на чл.36 от НК, е индивидуализирано и наказанието на Г., минимално предвиденото в чл.196,ал.1,т.2 от НК- пет години лишаване от свобода. Водим от горното, Върховният касационен съд, Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения П. Г. за възобновяване на нохд №2398/2010г. на РС-Варна, и за отмяна или ревизия на влязлата в сила присъда № 383 от 01.07.2010г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.