6 6 Р Е Ш Е Н И Е № 23 Гр. София, 12 февруари 2016 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и пети януари през две хиляди и шестнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря КР.ПАВЛОВА и след становище на прокурора от ВКП А.ЛАКОВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 10/16 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е по глава XXІІІ от НПК. Образувано е по касационна жалба на подсъдимия Л. Ч. А. срещу решение № 250 от 09.12.2015 г., постановено по в.н.о.х.д. № 310/2015 г. по описа на Апелативен съд-Велико Търново. В жалбата се сочи, че потвърдената от въззивния съд присъда е неправилна, а наложеното наказание - завишено по размер и несъобразено с направеното признание на фактите по обвинението от страна на подсъдимия А., който е извършил деянието като непълнолетен. Иска се намаляване на наказанието, като се акцентира върху тежкото семейно положение на дееца, който е без родители и е социално слаб. В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимият А. се представлява от служебно назначен защитник, адв. Е. Я., който поддържа жалбата на подсъдимия по изложеното съображение за явна несправедливост на наказанието и с искането за смекчаване на наказателната му отговорност. Намира, че при определяне на съответното наказание е било необходимо да се съобразят тежкото семейно и материално положение на дееца и младата му възраст, както и да се отчете, че наказанието не се налага с цел репресия, като основното му предназначение е поправянето и превъзпитанието на извършителите на престъпления. Акцентира върху обстоятелството, че пострадалият е извършил нападение с нож спрямо подсъдимия, което счита, че не е било опровергано от експертните заключения. Подсъдимият Л. А., в съдебно заседание пред касационната инстанция, при осъществяване на правото си на лична защита, поддържа изявлението на своя защитник и изразява съжаление за извършеното престъпление, като моли наложеното наказание да се намали и му бъде даден шанс да се поправи. Прокурорът от ВКП, в съдебно заседание пред ВКС, намира жалбата за неоснователна и счита, че следва да се остави без уважение. Сочи, че не са налице процесуалните предпоставки за намаляване на наложеното наказание, при категорично установената съставомерност на деянието, грабеж, придружен с убийство, за извършването на което наказание от осем години лишаване от свобода се явява занижено. Допълнителното редуциране на същото по размер счита, че би било неправилно и проява на неоправдано снизхождение към дееца. Върховният касационен съд, след като обсъди наведените в жалбата основания и като съобрази доводите на страните, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното: С присъда от 25.09.2015 г., постановена по н.о.х.д. № 580/2015 г., по описа на Плевенски Окръжен съд, Наказателно отделение, Л. Ч. А. е признат за виновен относно това, че на 17.12.2014 г. в [населено място], като непълнолетен, навършил 16 години, но можещ да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, от дома на Д. Х. Д., на [улица] отнел от владението на Д. движими вещи негова собственост, на обща стойност 46,44 лв., с намерение противозаконно да ги присвои, употребявайки за това сила, като грабежът е бил придружен с убийството на Д., поради което и на осн. чл.199, ал.2, алт.1 вр. чл.198, ал.1, алт.1 вр. чл.63, ал.2, т.1 от НК и чл.58а, ал.1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от осем години / след редукцията с една трета /, което наказание е постановено да се изтърпи при първоначален строг режим в затвор. Със същата присъда на осн. чл.59, ал.1 от НК, при изтърпяването на наказанието е приспаднато времето, през което А. е бил с мярка за неотклонение“ задържане под стража“, считано от 17.03.2015 г. С присъдата на окръжния съд, на осн. чл.68, ал.1 от НК е приведено в изпълнение наложеното на А. наказание по н.о.х.д. № 281/2013 г. по описа на Районен съд-Тутракан в размер на шест месеца лишаване от свобода, което да се изтърпи при първоначален строг режим в затвор. Съдът се е разпоредил с веществените доказателства по делото и на осн. чл.189, ал.3 от НПК е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски в размер на 1790,00 лв. С въззивно решение на Апелативен съд-Велико Търново, № 250 от 09.12.2015 г., постановено по в.н.о.х.д. № 310/2015 г., присъдата на Окръжен съд-Плевен е била потвърдена изцяло . Жалбата е допустима. Подадена е в законовия срок по чл. 351, ал.2 от НПК от активно легитимирана за това страна, като разгледана по същество се явява неоснователна. Анализът на съдържанието на депозираната от подсъдимия А. лична жалба сочи на оплакване за явна несправедливост на наказанието, наложено с влязлата в сила присъда, което кореспондира на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Производството по делото е проведено в съдебната му фаза при условията на съкратено съдебно следствие, по реда на чл.372, т.2 от НПК, като подсъдимият е признал изцяло фактите по обвинението и се е съгласил да не се събират доказателства по общия ред за установяване на инкриминираните в обстоятелствената част на обвинителния акт факти. Направеното признание е получило съдебна санкция по реда на чл.372, ал.4 от НПК, като е било прието за валидно от решаващият съд, който го е намерил за подкрепено в достатъчна степен от наличната доказателствена съвкупност, установена на досъдебната фаза и е постановил, че съдебното производство по делото ще протече под формата на съответната диференцирана процедура. Законови последици от провеждането на съкратено следствие по чл.371, т.2 от НПК са определяне на съответното наказание при условията на чл.58а от НК и приемане в мотивите към присъдата на обстоятелствата по обвинението, така както са изложени в обвинителния акт, без изменение или допълнение. Описаните особености на съкратеното съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК ограничават правната оценка на деянието в рамките на признатите факти и не позволяват включване на допълнителни фактически данни в мотивите към присъдата, без значение дали по делото има събрани доказателства в тази насока. Изключение, съгласно т.8 от ТР №1/2009 г. на ОСНК на ВКС се допуска само за доказателства, касаещи личността на дееца в контекста на индивидуализацията на наказанието. Съотнесени към настоящият случай изложените принципни положения за съкратената процедура, в рамките на която е разгледано делото, определят обстоятелствената част на обвинителния му акт като фактическа рамка на присъдата, а наложеното наказание предпоставят да се определи при условията на чл.58а от НК. Първата предпоставка изключва възражението на защитата, че при преценката за степента на обществена опасност на деянието не е взето предвид поведението на пострадалия по нанесен удар с нож спрямо подсъдимия. Обвинителният акт по делото не съдържа факти за такъв вид поведение на пострадалия, поради което наличните по делото доказателства, изходящи преимуществено от обясненията на подсъдимия, които не са опровергани / или потвърдени / от заключението на съдебномедицинската експертиза, са напълно ирелевантни към съществото на обвинението и е недопустимо да бъдат обсъждани в рамките на проведената процедура. Последното в общ план също е част от последиците от съответната диференцирана процедура, която независимо, че е въведена като цяло в полза на подсъдимия, съдържа и известни ограничения при упражняването на неговите права в процеса. В конкретика, реда по който е проведено съдебното производство и липсата на данни в обстоятелствената част на обвинителния акт за употреба на хладно оръжие от пострадалия преди нападението на подсъдимия, преклудира възможността за доказателствената им преоценка извън рамките на признатите факти. В тази връзка и наказателната отговорност на дееца следва да бъде реализирана при спазване на ограничението за установяване на нови фактически положения извън включените в обвинението. При определянето на съответното наказание съдилищата са приложили правилно закона, като са спазили императивната разпоредба на чл.373, ал.2 от НПК относно приложението на чл.58а от НК като норма за реализацията на наказателната отговорност на А.. Съдебните състави са достигнали и до верния правен извод, че по отношение на извършеното деяние не са налице предпоставките на чл.55 от НК относно наличие на многобройни смекчаващи или изключителни обстоятелства за неговата вина, които да наложат преценката, че предвиденото в закона минимално наказание е несъразмерно тежко относно извършеното, поради което правилно са индивидуализирали наказанието при условията на чл.58а, ал.1 от НК. Л. А. е признат за виновен относно грабеж, придружен с убийство, извършен от него като непълнолетен, като обвинението е при условията на чл.63, ал.2, т.1 от НК, тъй като деецът е навършил 16 годишна възраст към инкриминираната дата. Наказателната отговорност на А. е реализирана при условията на чл.58а, ал.1 от НК , в рамките на законовия максимум от 12 години лишаване от свобода, съгласно разпоредбата на чл.63, ал.2, т.1 от НК, която предписва замяна при непълнолетни извършители на наказанията лишаване от свобода от 15 до 20 години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна, предвидени за престъплението по чл.199 ал.2 от НК с наказание от пет до дванадесет години лишаване от свобода. След редукцията с една трета съответното наказание е определено на осем години лишаване от свобода. Окръжният съд е приел липса на смекчаващи вината обстоятелства и е определил наказанието изключително при отегчаващи обстоятелства. В тази категория е причислил предходното осъждане на А., в рамките на изпитателния срок, по което е извършено процесното деяние, високата степен на обществена опасност на деянието, изведена от характеристиката на извършването му, която сочи на проявена агресия и жестокост спрямо пострадалия, както и на поведението му по опожаряване на трупа на Д., който в действителност към този момент е бил жив, без да е в съзнание. Въззивният съд се е съгласил с оценката на първата инстанция за тежестта на деянието и личната опасност на дееца, като е отчел като смекчаващо обстоятелство / въпреки липсата на категоричност на извода / самопризнанието на А. при разпита му от досъдебното производство, с което отчасти е допринесъл за разкриването на обстоятелствата по делото, но приносът му не е бил съществен, поради което е потвърдил наказанието в размера, определен от първата инстанция. Тезата на въззивния съд за това, че самопризнанието на А. от досъдебното производство следва да се отчита в негова полза е принципно правилна, с оглед съдържащото пълно и подробно описание на инкриминирания инцидент и поведението му на процесната дата, което определено е допринесло за доизясняване на конкретния механизъм на умъртвяването на жертвата и обстановката, при която е извършено деянието. Следва да се отчете, че относителната тежест на това самопризнание за разкриване на престъплението и неговото авторство е сравнително ниска, с оглед установеното по делото, че същото е било разкрито вследствие дейността на разследващите органи, като непосредствено след извършване на деянието А. е напуснал населеното място, където е пребивавал обичайно и се е настанил при своята сестра, с цел да не бъде заподозрян и установен като извършител. Установяването му като автор на престъплението е в резултат на използването от негова страна на отнетия от пострадалия мобилен телефон и неговото локализиране от разследващите органи. При тези данни обосновано самопризнанието на дееца от досъдебното производство не е довело до преоценка на съотношението на касаещите вината му обстоятелства и до смекчаване на наказателната му отговорност от въззивния съд. Не се установи наказанието от осем години лишаване от свобода да е несъответно на тежестта на деянието и личността на дееца, за да се определи като явно несправедливо. Контролираните инстанции са достигнали до верния извод, че възрастовите характеристики на А. не представляват смекчаващ отговорността му факт, тъй като се касае за непълнолетно лице, което съгласно разпоредбата на чл.63 от НК е съставомерен факт. Към датата на деянието А. е навършил седемнадесет години и е бил в горната граница на непълнолетието, което не дава основание за проява на допълнително снизхождение спрямо него. Не се установи неправилност на извода на въззивния съд, че целите на наказанието спрямо А. могат да бъдат постигнати с налагане на максимално по размер наказание. Същият е основан на данните за неговата личност, видно от приложената Характеристична справка от Инспектор Детска педагогическа стая /л.417 от досъдебното производство / по отношение на него многократно са прилагани мерки по ЗБППМН, последната от които - настаняване в Социално педагогически интернат, наложена на 13.06.2011 г., е била отменена, поради неизпълнение и липсата на ефект от нейното прилагане. Отделно от това, предходното осъждане на А. е за умишлени престъпления по чл.195 от НК и по чл.346 от НК, извършени в съвкупност, което е влязло в сила в рамките на по-малко от една година преди извършването на настоящото деяние. Приложената характеристика от Социално педагогическия интернат „ Х. Б.“/ л.419 от сл.д. / съдържа частични данни за положително личностово развитие на подсъдимия по време на престоя му в училището, но в заключение потвърждава, че настаняването на А. в интерната е прекратено, поради неявяването му за продължаване на обучението. Съдебнопсихиатричната експертиза за подсъдимия го определя като личност с ниска критичност и завишена самооценка, с ниска степен на социална вградимост и адаптация и с оформяща се тенденция за усвояване и устойчиво реализиране на диссоциални модели на поведение, което обективно е обусловило извода, че целите на наказанието спрямо него не могат да бъдат постигнати с по-леко наказание. Обстоятелствата относно тежкото социално и материално положение на подсъдимия, посочени в касационната жалба, безспорно имат характер на смекчаващи отговорността на дееца факти, но тяхната относителна тежест в съвкупността от касаещи вината обстояателства се прецени като изключително ниска, поради което не променя общата оценка за категоричен превес на отегчаващите вината обстоятелства и за необходимост от определяне на максимално наказание, като единствен адекватен способ за постигане на целите по чл.36 от НК. В заключение се установи, че наказанието на А. е справедливо отмерено и не са налице основания за намаляването му по размер. Наличните данни за цялостно проявеното отношение към жертвата, безпричинното и умъртвяване по жесток начин и последващо запалване на трупа и помещението с цел прикриване на следите, унищожаване на по-голямата част от предмета на престъплението, поради липса на необходимост от противозаконно отнетите вещи определят извършеното деяние като такова със завишена степен на обществена опасност, поради което и наложената санкция е адекватно и правилно отмерена и не са налице законови основания за намаляването и по размер. По изложените съображения, жалбата на подсъдимия за намаляване на размера на наказанието е неоснователна и следва да се остави без уважение, а въззивното решение, с което е потвърдена присъдата на Окръжен съд-Плевен следва да се остави в сила като правилно и законосъобразно. Водим от горното и на осн. чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Апелативен съд-Велико Търново, № 250 от 09.12.2015 г., постановено по в.н.о.х.д. № 310/2015 г., с което е потвърдена присъда от 25.09.2015 г., постановена по н.о.х.д. № 580/2015 г., по описа на Плевенски Окръжен съд, Наказателно отделение. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.