Р Е Ш Е Н И Е № 305 гр. София, 22 март 2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на единадесети декември през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор ТОМА КОМОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 924/2017 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на подсъдимия К. И. С., подадена чрез защитника му адв. Щ., срещу решение № 117 от 09.06.2017 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС), втори наказателен състав, постановено по ВНОХД № 149/2017 г. по описа на същия съд. В жалбата е релевирано касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наложеното на подсъдимия С. наказание лишаване от свобода, като към ВКС е отправено искане за намаляването му. Изложени са съображения, че степента на обществената опасност на конкретното деяние не била висока; интензитетът на приложената сила при грабежа бил минимален; касаторът не участвал при упражняване на принудата; деянието било извършено през светлата част на денонощието; производството протекло по реда на съкратеното съдебно следствие, като подсъдимите признали вината си и съжалили за извършеното. Жалбоподателят твърди, че приносът му при осъществяване на престъплението бил по-малък от този на другия подсъдим, поради което и наказанието му следвало да бъде по-ниско. Съдът неправилно приел превес на отегчаващите обстоятелства, което не съответствало на събраните доказателства. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият К. С. и защитникът му поддържат касационната жалба по изложените в нея съображения. Представителят на ВКП излага становище за неоснователност на жалбата на подсъдимия. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 13 от 23.02.2017 г., постановена по НОХД № 145/2017 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, подсъдимите К. И. С. и О. Д. Р. са били признати за виновни в това, че на 26.11.2016 г. в [населено място], при условията на опасен рецидив, в съучастие помежду си като извършители, отнели чужди движими вещи на обща стойност 611.00 лева от владението на К. Р. Х. с намерение противозаконно да ги присвоят, като са употребили за това сила, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. ”а”, а за подс. С. – и б. ”б”, вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 58а, ал. 1 от НК са им били наложени наказания лишаване от свобода в размер на шест години по отношение на всеки от тях при първоначален строг режим на изтърпяване. На основание чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от НПК е било зачетено времето, през което подсъдимите са били задържани, а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тяхна тежест са били възложени направените по делото разноски. По жалби на двамата подсъдими, подадени чрез защитниците им, срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 149/2017 г. по описа на ПАС, като с атакуваното решение № 117 от 09.06.2017 г. въззивният съд е потвърдил присъдата на окръжния съд. Касационната жалба на подсъдимия С. е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. При осъществения съдебен контрол касационната инстанция напълно се солидаризира с изводите на ПАС по отношение на индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия К. С.. Тъй като първоинстанционното съдебно производство е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, съдебните инстанции законосъобразно са индивидуализирали наказанието на подсъдимия съгласно чл. 58а, ал. 1 от НК. Следвайки правилата на посочената разпоредба, при условията на чл. 54 от НК първоинстанционният съд е отмерил по отношение на касатора наказание лишаване от свобода при относителен баланс на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства в размер, малко под средния на предвидената от чл. 199, ал. 1, т. 4 от НК санкция, а именно девет години; намалил го е на основание чл. 58а, ал. 1 от НК с една трета, като е фиксирал окончателния размер на наказанието на шест години. При тази преценка на ПОС, споделена и от въззивния съд, балансирано е съобразена обществената опасност на деянието и на дееца, като не са подценени, нито игнорирани смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства. Въззивната инстанция с основание не е констатирала нито едно смекчаващо обстоятелство, което да е убягнало от вниманието на първата инстанция при индивидуализацията на наказанието на жалбоподателя. Изразеното съжаление към извършеното деяние и действителното значение на самопризнанието на подсъдимия са адекватно преценени при конкретизирането на срока на наказанието лишаване от свобода по реда на чл. 54 от НК. В тази насока съставът на ПАС обективно е отчел, че признанието на вината не е подпомогнало реално доказването на престъпното деяние и установяването на неговите извършители, поради което съгласно т. 7 от ТР № 1/06.04.09 год. по ТД № 1/08 год. на ОСНК на ВКС, то правилно не е третирано като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство. ВКС не се съгласява с доводите на касатора, че конкретното деяние се отличава с по-ниска степен на обществена опасност от обичайната за престъпленията от този вид. С оглед установените от инстанциите „по фактите” обстоятелства във връзка с времето, мястото и обстановката на деянието, извършеното от касатора С. и съучастника му О. Р. може да се окачестви като стандартна престъпна проява. Употребената сила при извършване на деянието е типична. Тя действително не се отличава с особен интензитет, но е била напълно достатъчна за изтръгване на чантата от рамото на пострадалата св. Х.. Обстоятелството, че престъплението е било извършено в светлата част на денонощието, не рефлектира върху обществената опасност на деянието и по никакъв начин не смекчава отговорността на извършителите. Във всички случаи осъществяването на грабежа посред бял ден, в урбанизирана градска територия, при координирани действия на две лица, характеризира поведението на извършителите като достатъчно дръзко, макар и без белези на изключителност. Нападението срещу пострадалата е било реализирано в момент, в който тя се е движела сама и е хранила бездомните котки в района на пощата в [населено място]. Подсъдимите С. и Р. са я наблюдавали, възползвали са се от ангажираното й с животните внимание, изненадващо и ловко са осъществили намерението си да отнемат чантата й, след което бързо са се отдалечили. В аспекта на персоналната обществена опасност на касатора, ВКС се солидаризира с извода на въззивния съд, че броят на миналите осъждания на подсъдимия С. (включително след преценката на основанията за групиране на наказанията), невлияещи на квалификацията на деянието му като опасен рецидив по чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” от НК, разкрива повторяемост, упоритост и настойчивост на престъпното му поведение. Произтичащите от обремененото му съдебно минало негативни констатации за личността му обуславят извод за завишена обществена опасност на дееца, особено на фона на обстоятелството, че престъплението е било извършено в кратък период след освобождаването на подсъдимия (на 25.04.2016 г.) от местата за лишаване от свобода по изтърпяване на последното му наказание. Неоснователна е претенцията да се отчете като смекчаващо обстоятелство възстановяването на част от отнетите при грабежа вещи на пострадалата. В тази насока контролираната инстанция правилно е преценила, че това е станало без съдействието и извън волята на подсъдимите, а благодарение на намесата на полицейските служители. ВКС отхвърля и довода на касатора, че не бил осъществил принудителни действия спрямо пострадалата, поради което следвало да бъде наказан по-леко, отколкото съучастника му Р., който упражнил силата спрямо пострадалата. Отговорността на всеки от подсъдимите се индивидуализира персонално, съобразно собственото му поведение, установено от доказателствата по делото. Не е вярно, че въззивният съд не е разграничил каузалния принос на всеки от съучастниците. На стр. 9 от мотивите на въззивното решение изрично е отчетен фактът, че подсъдимият С. е участвал само в установяването на фактическата власт върху отнетите вещи. Конкретният размер на наказанието му, кореспондиращ с наложеното и по отношение на подсъдимия Р., обаче е съобразен с обстоятелството, че по спрямо касатора са налице и двата квалифициращи признака по чл. 29, ал. 1 от НК. В заключение ВКС може да обобщи, че в разглеждания случай не се констатира очевидна диспропорция между наложеното на подсъдимия С. наказание и обществената опасност на деянието и дееца, обусловена от несъответна и неизчерпателна преценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Отмереното по отношение на него наказание е справедливо и в пълна степен ще допринесе за постигане целите на чл. 36 от НК. С оглед тези съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 117 от 09.06.2017 г., постановено по ВНОХД № 149/2017 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, първи наказателен състав. Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.