Р Е Ш Е Н И Е № 144 гр.София, 02.12.2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на трети ноември през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 1650 по описа за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 228 от 28.05.2014 г. на ВКС, ІІ г.о. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 3 от 06.01.2014 г. по гр.дело № 571/2013 г. на Софийския окръжен съд, гражданско отделение, първи въззивен състав в частта, с която е отменено решение № 46 от 26.04.2013 г. по гр.дело № 553/2012 г. на Пирдопския районен съд и е уважен предявения иск по чл.108 ЗС. Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса следвало ли е, за да придобие правото на собственост чрез способа по чл.79 ЗС, ответникът (сега касатор) да се позове на придобивна давност по отношение на всеки от предишните приобретатели (според приложените нотариални актове) на имота, както и следвало ли е спрямо всеки един от предишните приобретатели да изтече давностния срок по чл.79 ЗС – поради противоречие на възприетите от въззивния съд разрешения с т.2 на тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.дело № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК и поради противоречие на възприетото от въззивния съд, че липсват доказателства за манифестирано от ответника намерение за своене до 2003 г. по отношение на първоначалния собственик (предприятието – работодател) с решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.дело № 342/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК. С подадената в срока по чл.283 ГПК касационна жалба касаторът А. Я. Г. от [населено място] и чрез процесуален представител адвокат С. П. от САК поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за отмяна по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Претендира направените по делото разноски. В подадения в срока по чл.287, ал.1 ГПК отговор ответникът по касация А. Ч. И., чрез своя баща и законен представител Ч. Г. И. и чрез процесуален представител адвокат Д. Х. от САК е заел становище, че жалбата е неоснователна. Претендира направените по делото разноски. Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл.291 и чл.293 ГПК, намира следното: С атакуваното въззивно решение Софийският окръжен съд е отменил решение № 46 от 26.04.2013 г. по гр.дело № 553/2012 г. на Пирдопския районен съд и е уважил предявения иск по чл.108 ЗС, като е осъдил ответника (настоящ касатор) А. Я. Г. да предаде на А. Ч. И., чрез неговия баща и законен представител Ч. Г. И., владението на мазе № 3 (с номерация съгласно архитектурния проект на сградата - план на мазетата), при граници и съседи: коридор, мазе № 1 и външни стени на блока от две страни, със светла площ 10,82 кв.м., което е прилежащо към собствения на А. Ч. И. апартамент № 3 и се намира в жилищна сграда блок № 24 ”А”, построен в кв.78 по плана на [населено място]. От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че бащата на ищеца (Ч. Г. И.), и ответника (касатор) А. Я. Г. са живели под наем във ведомствени жилища - собственост на техния работодател. На 05.11.1998 г. касаторът закупил така предоставеното му жилище - апартамент № 2 заедно с прилежащите му избено помещение № 2 със светла площ 4,58 кв.м. и таванско помещение № 2. На свой ред бащата на ищеца закупил апартамент № 3 на 06.08.2003 г., като в нотариалния акт е записано, че Ч. И. придобива жилището с прилежащите му избено помещение № 3 със светла площ от 10,82 кв.м. и таванско помещение № 3. На 26.08.2003 г. на Ч. И. е продал имота на майка си С. Н., която на 25.02.2011 г. го дарила на внука си - ищеца по делото. Съдът е констатирал, че в нотариалните актове на страните границите и съседите на двете мазета са непълно и неточно посочени. Изхождайки от съдебно-техническата експертиза и от писмените доказателства (архитектурен проект, ценообразуване), сочещи местоположение, площ и принадлежност на отделните мазета към съответен апартамент, съдът е приел за категорично установено, че владяното от ответника мазе е мазето, което е прилежащо към собствения на ищеца апартамент № 3. Относно периода на упражняване на фактическа власт върху това мазе е приел, че такава е осъществявана от А. Я. Г. още от настаняването му като наемател през 1995 г. В тази връзка въззивната инстанция е разгледала заявеното от А. Я. Г. възражение за изтекла придобивна давност в периода от 05.11.1998 г. до 2012 г. и го е намерила за неоснователно по следните съображения: (1) за никое от лицата - собственици на апартамент № 3 поотделно десетгодишният давностен срок не е изтекъл, като всеки от последващите приобретатели (Ч. И., С. Н. и А. И.) е придобивал правото на собственост върху апартамента ведно с правото на собственост върху прилежащото му мазе № 3; (2) по делото няма твърдения и данни ответникът (касатор) да се е позовал на придобивна давност спрямо когото и да било от предишните собственици, поради което сделката от 2011 г. е породила вещно-прехвърлително действие досежно мазе № 3 (по проект); (3) дори да се приеме, че ответникът е владял мазето без противопоставяне от страна на бащата и бабата на ищеца за времето, през което те са били собственици /2003 г. - 2011 г./, по делото липсват доказателства за манифестирано от ответника намерение за своене до 2003 г. по отношение на първоначалния собственик (предприятието-работодател). Формиран е извод, че предявеният ревандикационен иск е основателен, тъй като е установено, че владяното от ответника мазе № 3 (по проект) принадлежи на ищеца като собственик на апартамент № 3, както и че това мазе не е било придобито по давност от ответника. Изложеното сочи, че въпросите следвало ли е, за да придобие правото на собственост чрез способа по чл.79 ЗС, ответникът (сега касатор) да се позове на придобивна давност по отношение на всеки от предишните приобретатели (според приложените нотариални актове) на имота, както и следвало ли е спрямо всеки един от предишните приобретатели да изтече давностния срок по чл.79 ЗС и манифестирано ли е от ответника намерение за своене до 2003 г. по отношение на първоначалния собственик (предприятието – работодател) са обусловили формираната правораздавателна воля. Възприетото разрешение обаче противоречи на задължителните постановки по т.2 на тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.дело № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. На следващо място - формираните от въззивния съд изводи относно необходимостта да е било манифестирано намерение за своене до 2003 г. по отношение на първоначалния собственик (предприятието – работодател от страна на ответника по иска (настоящ касатор), противоречи на постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.дело № 342/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. С т.2 на тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.дело № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗД, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок. В мотивите към т.2 е пояснено, че принципът в гражданското ни законодателство е, че вещните права се придобиват въз основа на обективирано волеизявление за това, а целта на този принцип е както зачитане волята на правните субекти, така и защита на обществения интерес чрез създаване яснота по отношение субектите и обектите на вещните права с оглед правната сигурност. Самото владение включва обективен елемент (упражняването на фактическа власт) и субективен елемент (намерение да се свои вещта). Процесуалните средства за волевото изявление на субективния елемент са предявяване на иск или възражение при наличие на спор за собственост или снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право с оглед участие в гражданския оборот, изпълнение на административни процедури по попълване на кадастрална карта и др. Разяснено е, че до момента в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие правото на собственост, но при наличие на позоваване правните последици (придобиване на вещното право) се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл.79, ал.1 ЗС и чл.79, ал.2 ЗС. На следващо място, с постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.дело № 342/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. при условията на чл.291, т.1 ГПК по въпроса за елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал.1 ЗС и по-конкретно дали сред тях се включва изискването собственикът да е осведомен за намерението за своене на владелеца, т.е. владението на вещта като своя да е противопоставено на собственика, е прието, че такова изискване съществува, но само в хипотеза, при която съсобственик придобива по давност идеалните части на останалите съсобственици - тогава е необходимо демонстриране на намерението за своене, така че то несъмнено да стане достояние на другия съсобственик, за да бъдат отблъснати претенциите му. Когато обаче хипотезата касае завладяване на чужд имот, практиката не изисква уведомяване на собственика за намерението за своене на имота, а единствено упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно (не по скрит начин, така че да може да бъде узнато от собственика) и спокойно. Направено е уточнението, че когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание (т.нар. завладяване), то според презумпцията на чл.69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т.е. има качеството на владелец. В такъв случай за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. Достатъчно е упражняваното владение в предвидения от закона срок да е явно, необезпокоявано и непрекъснато. С оглед изложеното, произнасяйки се по основателността на касационната жалба, настоящият състав приема, че обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо, но по същество е неправилно. При правилно установена фактическа обстановка, която е описана по-горе, въззивният съд неправилно е приел, че за да придобие правото на собственост на основание чл.79, ал.1 ЗС касаторът е следвало да се позове на придобивна давност по отношение на всеки от предишните приобретатели на имота, както и че спрямо всеки един от предишните приобретатели е следвало да изтече давностния срок по чл.79 ЗС, а също така, че иска подлежи на отхвърляне при липсата на доказателства за манифестирано от ответника по иска (сега – касатор) намерение за своене до 2003 г. по отношение на първоначалния собственик (предприятието – работодател). В случая позоваването на изтекла придобивна давност е осъществено с депозирания на 19.09.2012 г. отговор на исковата молба, която е предявена на 05.08.2012 г. В отговора е заявено, че началото на установеното от А. Я. Г. владение датира от 05.11.1998 г. - датата на която е закупил своето жилище в блок 24 „А”, като не се твърди съществуването на правно основание по смисъла на чл.70 ЗС, т.е. основателността на възражението за изтекла придобивна давност следва да се преценява съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл.79, ал.1 ЗС. Посочената норма изисква упражняването на фактическа власт с намерение за своене в продължение на 10 години, които в случая са изтекли на 05.11.2008 г. Анализът на събраните по делото доказателства и приложението на неопроверганата презумпция по чл.69 ЗС мотивират съда да приеме, че упражняваното от касатора владение е било спокойно (не е установено с насилие), явно (фактическата власт е упражнявана така, че всеки заинтересован е имал възможност да научи за това; не е установено по скрит начин), постоянно (упражняването му няма случаен характер, а е било израз на воля трайно да се държи вещта по начин, препятстващ евентуалното владение на други лица), непрекъснато (не е било прекъсвано изобщо, в частност - за период по-дълъг от 6 месеца /чл. 81 ЗС/, като се съобразява и презумпцията на чл.83 ЗС) и несъмнено (няма съмнение, че касаторът е държал вещта, както и, че я е държал за себе си). Владението по правило се осъществява върху чужда вещ (т.е. извън хипотезите на промяна на намерението /interversio possessionеs/, осъществено от сънаследник, който първоначално е владял вещта за своите идеални части и е бил държател за идеалните части на останалите) и в този смисъл е без правно значение обстоятелството дали владелецът знае кой е собственик на вещта, съответно – дали е осведомил собственика за намерението си, че свои вещта му. В тази хипотеза не се поставя изискването владението на вещта като своя да е противопоставено на собственика, за да се зачете изтичането на срока по чл.79, ал.1 ЗС като завършващо фактическия състав на придобиването чрез давностно владение. Тази последица не би настъпила само при наличието на действия на собственика, предприети срещу самия владелец, които съгласно чл.116 ЗЗД водят до прекъсване на давността, тъй като само такива действия смущават владението. В периода от 05.11.1998 г. до 05.11.2008 г. действия от кръга на визираните в чл.116 ЗЗД не са извършени от никое от лицата, легитимиращи се като приобретатели на имота според приетите по делото нотариални актове. По тази причина съдът приема, че течението на придобивния давностен срок не е било прекъснато и считано от 05.11.2008 г. касаторът се явява собственик на завладяното от него процесно мазе. Това означава, че сключения на 25.02.2011 г. договор за дарение, приобретател по който е ответника по касация (ищец по делото), не е произвел вещно-правно прехвърлително действие, съответно - А. Ч. И. не е придобил собствеността върху избено помещение № 3 и не е активно материално-правно легитимиран да ревандикира същото от касатора. Ето защо предявеният иск с правно основание чл.108 ЗС се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. Противният извод не може да се обоснове въз основа на постановените по реда на чл.290 ГПК решения № 99 от 20.07.2011 г. по гр.д.№ 827/2010 г. и № 394 от 22.10.2010 г. – и двете по описа на ВКС, ІІ г.о., на които се позовава ответника по касация. Посочените актове са постановени преди приемането на тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.дело № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, с което при условията на чл.292 ГПК е преодоляна формираната до този момент противоречива практика по разгледаните от ОСГК на ВКС въпроси. С оглед настоящото произнасяне и на основание чл.78, ал.3 ГПК ответникът по касация следва да заплати на касатора направените разноски за защита по делото, а именно сумата 1 214,69 лв. общо за трите инстанции. Воден от изложеното и на основание чл.293, ал.2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивното решение № 3 от 06.01.2014 г. по гр.дело № 571/2013 г. на Софийския окръжен съд, гражданско отделение, първи въззивен състав в частта, с която е отменено решение № 46 от 26.04.2013 г. по гр.дело № 553/2012 г. на Пирдопския районен съд и е уважен предявения иск по чл.108 ЗС, като вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от А. Ч. И. с ЕГН [ЕГН], чрез неговия баща и законен представител Ч. Г. И. с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място] [улица], ет.1, ап.3, срещу А. Я. Г. с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място] [улица], ет.1, ап.2, иск с правно основание чл.108 ЗС за предаване на владението на мазе № 3 (с номерация съгласно архитектурния проект на сградата - план на мазетата), при граници и съседи: коридор, мазе № 1 и външни стени на блока от две страни, със светла площ 10,82 кв.м., което се намира в жилищна сграда блок № 24 ”А”, построен в кв.78 по плана на [населено място]. ОСЪЖДА А. Ч. И., чрез неговия баща и законен представител Ч. Г. И. на основание чл.78, ал.3 ГПК ДА ЗАПЛАТИ на А. Я. Г. сумата 1 214,69 (хиляда двеста и четиринадесет лева и 69 стотинки), представляващи направените по делото разноски за трите инстанции. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: ОСОБЕНО МНЕНИЕ по гр. д. № 1650/2014 год. на съдия Снежанка Николова Не съм съгласна с изводите на мнозинството на съдебния състав в постановеното по делото решение, тъй като считам, че разрешението от въззивния съд по формулираните в първата група въпроси не е в противоречие с приетото в т. 2 от ТР № 4/2012 год. на ОСГК на ВКС, а именно, че позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок. Казусът не предпоставя отговор на така поставените въпроси, тъй като, за да обоснове извода си за основателността на предявения ревандикационен иск въззивният съд е намерил за неоснователно релевираното от ответника възражение за изтекла придобивна давност в периода от 1998 год. до 2012 год. Същото е разгледано именно като процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, като поддържано от него придобивно основание. Не считам, че е налице произнасяне на въззивния съд в смисъл, обратен на приетото в т. 2 от цитираното тълкувателно решение, доколкото липсва извод по конкретния въпрос дали позоваването е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС. Дори и с оглед част от съображенията в мотивите на въззивното решение да се приемат като такива в тази насока, то същественото съображение на въззивния съд е зачитане на вещнопрехвърлителното действие на разпоредителната сделка от 2011 год. относно спорното мазе № 3 /по проекта/ и липсата на манифестирано от ответника намерение за своене до 2003 год. по отношение на първоначалния собственик /предприятието-работодател/, за да настъпят правните последици на придобивната давност към момента на изтичането на законовия срок по чл. 79, ал. 1 ЗС въз основа на позоваването в производството по спора по чл. 108 ЗС, така както е прието в тълкувателното решение. По същество на спора намирам за правилно въззивното решение, с което е уважен ревандикационния иск, с оглед липсата на предпоставките за настъпване на правните последици на придобивната давност в полза на ответника по иска, сега касатор. Установено е по делото, че правото на собственост върху апартаментите, с прилежащите им мазета и тавани, е придобито от ответника и от бащата на ищеца от един общ праводател-техният работодател, към различни моменти – първият през 1998 год., вторият през 2003 год. Възприемането на становището на мнозинството на съдебния състав по настоящето дело за зачитане на периода от 1998 год. до 2003 год. за владение от страна на ответника върху мазе № 3 означава да се отрече вещнопрехвърлителното действие на продажбата на бащата на ищеца през 2003 год. на същия обект, като принадлежност към придобития от него апартамент, което намирам за неправилно. Към този момент правото на собственост е принадлежало на прехвърлителя по покупко-продажбата и валидно е прехвърлено на купувача, тъй като дори и ответникът да е владял спорното мазе, както е поддържал, владението не е породило правни последици /липсва позоваване на изтичане на давност, а и липсва изискуемия по закона срок/, като с факта на отчуждаването на имота владението му се смята за изгубено, а давността – прекъсната. Затова и за основателността на поддържаното в настоящето производство възражение е необходимо установяване на елементите на фактическия състав на придобивната давност, които считам, че не са налице най-малкото поради липсата на изискуемия се срок от десет години, съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС. съдия Сн. Николова