О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 472

[населено място], 25.07.2022 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА

като изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т. д. № 1476 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.
„Застрахователна компания Лев Инс“, [населено място] чрез адв. Т. П. обжалва решение № 67 от 26.03.2021 г. по в.т.д. № 400/2020 г. на Апелативен съд - Велико Т., с което е потвърдено решение № 246 от 10.07.2020 г. по гр.д. № 841/2018 г. на Окръжен съд – Русе, в частта, с която настоящият жалбоподател е осъден да заплати на Т. Б. Л. и М. Х. Л. на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ сумите за разликата над 20 000 лв до 100 000 лв на всеки ведно със законната лихва от 10.12.2015 г. до окончателното изпълнение на задължението и в частта, с която е осъден да заплати на М. Х. Л. сумата 5 575 лв – обезщетение за имуществени вреди ведно със законната лихва от 10.12.2015 г.
Твърди допускането на съществени процесуални нарушения при постановяване на съдебното решение, отменително основание съгласно чл. 281, т.3, пр. 2 от ГПК – не били обсъдени всички доводи и възражения на касатора и на третото лице помагач, конкретно възражението за наличие на съпричиняване съгласно чл. 51, ал. 2 от ГПК. Изтъква, че пострадалият бил поел реално очакван риск. Освен това бил без актуално свидетелство за правоуправление на пътно превозно средство. Не било обсъдено виновното и противоправно поведение на Л. непосредствено преди пътно-транспортното произшествие. Освен това не било доказано поставянето на обезопасителен колан.
Твърди и необоснованост на съдебното решение основание съгласно чл. 281, т.3, пр. 3 от ГПК, което се изразявало в необоснованост на съдебното решение, а именно липсата на доказателства за действителните емоционално близки отношения между родителите и пострадалият. Останали недоказани твърденията за наличие на причинна връзка между влошеното здравословно състояние на родителите и настъпилата смърт на лицето в пътно-транспортно произшествие.
Счита, че е налице и неправилно приложение на материалния закон , като бил определен завишен размер на обезщетението в нарушение на чл. 52 от ЗЗД .
Моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част.
Сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:
1.В хипотезата на пряк иск срещу застрахователя, при прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, как следва да се прилага редукцията на обезщетението, за който искът бил основателен и как следва да бъде наложено намаляването му, поради допринасянето от пострадалия за настъпването на вредата?
2.Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя при отчитане на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия?
Твърди се, че тези въпроси са решени в противоречие с: решение № 45/15.04.2009 г. по т.д. № 525/2008 г. на ВКС; решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, II т.о.; решение № 165/26.10.2010 г. по т.д. № 93/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 58/29.04.2011 г. по т.д. № 623/2011 г. на ВКС, II т.о.; т. 19 от тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, с което обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.
3.В хипотезата на приети за недоказани от първата съдебна инстанция възражения за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия при ПТП, длъжен ли е въззивният съд да разгледа и изследва всички наведени във въззивната жалба възражения, оспорвания и доводи за наличие на принос на пострадалия, като едва тогава да мотивира крайните си правни изводи? Счита, че по този правен въпрос, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 19 от ТР 4.1.2001 г. на ОСГК.
4.Самостоятелното и съзнателно поставяне в риск на собствения си живот и здраве предопределят ли принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат и какъв е критерият за отчитане на приноса в тази хипотеза? По този правен въпрос не е изложил конкретно допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, но общо за всички формулирани правни въпроси отнася като постановени в нарушение на цитираните по-горе решения на ВКС, израз на константната практика на ВКС.
Ответниците Т. Б. Л. и М. Х. Л. оспорват касационната жалба. Считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендират разноски. Адвокат С. М. претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
Третото лице помагач В. С. В. също оспорва касационната жалба и счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд на Р България, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е допустима, подадена от легитимирана да обжалва решението страна, срещу акт, подлежащ на обжалване. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната пред въззивния съд част, с която ЗК „Лев инс“ АД е осъден, на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) да заплати на Т. Б. Л. и М. Х. Л. сумата от по 100 000 лв на всеки от ответниците, като обжалването е в размер над 20 000 лв до напълно присъдения размер от 100 000 лв, обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на сина им Б. М. Л., настъпила вследствие на пътно-транспортно произшествие на 31.07.2015 г., както и законна лихва считано от 10.12.2015 г., на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ отм.
Въззивното съдебно решение е обжалвано и в частта, с която е присъдено обезщетение за имуществени вреди в размер на 5 575 лв на М. Л., на основани ечл. 226, ал. 1 от КЗ отм, причинени от смъртта на сина му в същото пътно-транспортно произшествие. Решението подлежи на касационно обжалване и в тази част, предвид датата на подаване на касационна жалба 14.05.2021 г., след изменение на нормата на чл. 113 от ГПК, въведено със ЗИДГПК ДВ бр. 100/19 г. , влязло в сила преди датата на постановяване на обжалваното въззивно съдебно решение – 26.03.2021 г.
Съгласно т. 6 от Тълкувателно решение 1 от 23.12.2015 г. по тълк.д. 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, нормата на чл. 113 от ГПК е приложима и към прекия иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ отм. Съгласно мотивите на посоченото тълкувателно решение, законодателят е включил в кръга на потребителите и третото ползващо се от застраховката лице. Поради това, правилата относно потребителите се прилагат и към третото ползващо се от застраховката лице. Когато такова лице е страна по дело, съгласно разясненията в Тълкувателно решение 3/23.02.2022 г. по тълк.д. 3/19 г. на ОСГТК на ВКС, след измененията на чл. 113 ГПК, делата, по които страна е потребител, се разглеждат като граждански дела.
Делата по прекия иск на увредени лица срещу застраховател, на основание посочената разпоредба на чл. 113 от ГПК, следва да се приемат за граждански, тогава когато са висящи, решенията, по които не са влезли в законна сила, към момента на влизане в сила на посоченото изменение на чл. 113 от ГПК. Към тези дела също се прилага процесуалното правило, предвиждащо, че делата от и срещу потребители следва да се разглеждат по реда на разглеждане на граждански дела. В съответствие с това правило, следва да се приложи аргумент от противното правилото на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, съгласно което на касационно обжалване подлежат решения на въззивния съд по граждански дела, по които цената на иска е до 5 000 лв. В случая цената на иска е над 5 000 лв, решението и в частта по отношение на присъденото обезщетение за имуществени вреди, също подлежи на касационно обжалване, предвид приложимостта на чл. 113 от ГПК в редакцията ДВ бр. 100/19 г., към процесния случай.
За да постанови обжалваното от застрахователя първоинстанционно решение в частта за присъдените обезщетения за неимуществени вреди над 20 000 лв до присъдените 100 000 лв и от третото лице помагач в същата част, както и в обжалваната от третото лице помагач част, с която е присъдено обезщетение за имуществени вреди от 5 575 лв, въззивният съд е приел за безспорно, че ищците Т. Б. Л. и М. Х. Л., като родители на загиналия Б. М. Л. са претърпели неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП, реализирано на 31.07.2015 г., при което е причинена смъртта на сина им. Към момента на настъпване на процесното пътно-транспортно произшествие, „Застрахователна компания Лев Инс“, [населено място] безспорно е застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“, сключена за товарен автомобил марка „Волво“, с рег. [рег.номер на МПС] , управляван от В. С. В..
За да определи обезщетение за неимуществени вреди, съдът при предявените искове с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ отм., за пътно-транспортното произшествие, състояло се на 31.07.2015 г. , въззивният съд е приел, че е извършено противоправно и виновно деяние от водач на товарния автомобил, В. С. В., чиято гражданска отговорност е застрахована от ЗК „Лев инс“ АД. Приел е, че е налице влязла в сила присъда, като на основание чл. 300 от ГПК е приел, че В. С. В. е извършил противоправно и виновно деяние. За да определи обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е приложил чл. 52 от ЗЗД, включена във фактическия състав на търсената отговорност на основание сключения договор за застраховка гражданска отговорност на автомобилистите, предвидена в чл. 226 от КЗ отм. Въззивният съд е приел е, че за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид всички конкретно установени обстоятелства в процеса – дата на настъпване на увреждането, младата възраст на починалия 35 г, обстоятелството, че дъщеря му е била в автомобила, на задната седалка. Начинът на настъпване на увреждането, конкретно описания механизъм на пътно-транспортно произшествие, навлизането на товарния автомобил в пътното платно на управлявания от пострадалия автомобил и директният сблъсък. Общият живот, който са имали родителите и сина им, живеещи в голяма близост, съпричастни изцяло с живота на сина си, помагали са за отглеждането на детето му. Пострадалият и баща му са работели заедно, като пострадалият е започнал да работи същата професия като баща си. Отчетено е, че са имали добри отношения, основани на битова и емоционална общност, взаимна обич и подкрепа. Обсъдено е конкретното обстоятелство, че при пътно-транспортното произшествие на 31.07.2015 г. синът е бил пострадал, но е починал по-късно на 08.01.2016 г. и смъртта му е в причинна връзка с произшествието, като в този период родителите са се грижили за сина си, очаквали са да оздравее и са полагали грижи това да се случи и след продължителния период на лечение е починал. Отчетено е, че макар и смъртта да е настъпила по-късно тя е в пряка причинна връзка с извършеното противоправно деяние, причинено пътно-транспортно произшествие. Взето е предвид, че след смъртта на сина им, ищците трудно са преживели смъртта, откъснали са се от близки и познати, спрели са да общуват, определени са като „психически рухнали“. Освен това съдът, за да определи размера на конкретното обезщетение е определил, че към датата на произшествието размерите на застрахователните лимити са 10 000 000 лв. за всяко събитие при две или повече пострадали лица. Вследствие на обобщаване на всички конкретни обстоятелства е определен размер на обезщетенията по 100 000 лв на всеки от родителите.
С оглед уточняване механизма на ПТП и направеното от ответника възражение за съпричиняване от страна на пострадалия по делото, съдът е основал решението си за допусната КСАТМЕ от две вещи лица. Приел е, че деликвентът е навлязъл в лентата за насрещно движение, след което е последвал удар с лекия автомобил, управляван от пострадалия, като лекият автомобил, управляван от пострадалия, е бил оборудван с предпазни колани. С така възприетия механизъм на пътно-транспортно произшествие, въззивният съд е изключил наличие на съпричиняване от страна на пострадалия и причинно-следствена връзка между поведението му и настъпилото увреждане, довело до смъртта на пострадалия-водач на лек автомобил. С помощта на вещите лица е преценено, че поставянето на предпазен колан, не би могла да предпази пострадалия от увреждането, предвид установения механизъм на пътно-транспортно произшествие, удар на товарния автомобил в лявата част на лекия автомобил, като тежестта е била такава, че не би могла да предпази пострадалия от тежките деформации в лявата част на лекия автомобил. Направен е извод, че увреждания биха настъпили и при поставен предпазен колан. При тези данни въззивният съд e приел, че липсва съпричиняване от страна на пострадалия и възражението на ответника в тази насока е неоснователно.
Допускането на касационно обжалване се извършва на основание предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Съгласно тази норма, служебно може да се допусне касационно обжалване, ако са налице основания да се приеме, че решението е нищожно или да са налице основания, от които може да се направи извод, че решението е недопустимо, съгласно чл. 280, ал. 2,пр. 1 и пр. 2 от ГПК. В разглеждания случай, не са налице основания за допускане служебно на касационно обжалване.
Извън посочените основания, касаторът следва да обоснове правен въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, по начин, че да обуслови изхода на спора.
По отношение на първия посочен правен въпрос относно критериите за намаляване на обезщетението за вреди от непозволено увреждане, съгласно правилото на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД, настоящият съдебен състав намира, че в предмета на делото е включено възражението за съпричиняване, обективирано от ответника – застраховател в срока за отговор на исковата молба, както и в становището на третото лице помагач. Предвид обективираните в срок, възражения, въззивният съд е обсъдил наличието на твърдяно съпричиняване – поведението на пострадалия като водач на лекия автомобил, като водач на лекия автомобил да не извърши необходимите действия за предотвратяване на възникналата опасност и възражението за неизпълнение на задължението от пострадалия да носи обезопасителен колан, в съответствие с изискването на чл. 137 а от ЗДвП. Разрешението, което въззивният съд е дал в обжалванато решение, е в съответствие със задължителната практика на ВС, изразена в ППВС 17/63 г. След анализ на доказателствата, е отречено наличието на съпричиняване. В този смисъл, макар правният въпрос за съпричиняването да е включен в предмета на делото и да е обуславящ изхода на спора, на първо място, не е разрешен в противоречие с тълкуването на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, така както е разяснено в задължителната и трайна практика на ВКС. Въззивният съд, в съответствие с посоченото тълкувателно решение, както и в съответствие с трайната практика на ВКС, израз, на която са: решение № 206 от 12.03.2010 г. по т.д. 35/09 II ТО , решение № 98 от 24.6.2013 г. по т.д. 596/12 г., II ТО, решение № 16 от 4.2.2014 г. по т.д. 1858/13 г, решение № 92 от 24.7.2013 г. по т.д. 540/12 г, решение № 45 от 15.4.2009 г. т.д. 525/08, е отрекъл наличието на определени действия или въздържане от такива действия от страна на водача на лекия автомобил.
Така, въззивният съд е изследвал посочените в практиката предпоставки да се установи дали е налице поведение, действие или бездействие от страна на пострадалия, което е в причинна връзка, способствало е, за настъпване на вредоносния резултат. Сочената от касатора в изложението практика на ВКС по конкретно посочени дела, представлява разрешаване на конкретни спорове, като изрично и в нея, и служебно известната на настоящия съдебен състав практика на ВКС, е посочено, че при изследване наличието на съпричиняване, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, при изрично направено възражение в срок, се изследва приносът на пострадалия за настъпване на увреждането, като същият следва да е конкретен, да се изразява в извършването на определени действия или въздържането от определени действия, нарушенията да са в пряка връзка с резултата, т.е. от действията на пострадалия да произтича също резултата. Не може да се приеме тезата на касатора, че в случая разрешението, дадено от въззивния съд е в отклонение от посочените принципи. Извън предмета на делото, като незаявено в преклузивния срок е възражението за съпричиняване между увреждането и наличието на СУМПС с изтекъл срок.
Изводите на въззивния съд са направени след като са анализирани доказателствата. В този смисъл от една страна, въззивният съд е посочил критериите, предвидени при задължителното тълкуване на нормата, с което не е нарушил сочената задължителна и трайна практика на ВКС. Следователно по отношение на този правен въпрос, не е налице соченото основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. От друга страна, правният въпрос, при преценка на конкретно установените факти, е въпрос, който не може да е общо основание за допускане касационно обжалване. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите за анализ на доказателствата и за неправилност на въззивното съдебно решение, не могат да са общо основание за допускане касационно обжалване.
В тази връзка, относно възражението за съпричиняване е и четвъртият поставен въпрос. Но поставеният правен въпрос, не е разрешен по посочения от касатора начин, с което се налага извода, че не представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Въззивният съд е обсъдил механизма на ПТП и е отрекъл наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия, като управляващ лекия автомобил и настъпилото пътно-транспортно произшествие. В този смисъл поставеният правен въпрос за това, че пострадалият сам се е поставил в риск, изобщо не е разрешен от въззивния съд. Въззивният съд е възприел изцяло противоправното деяние на управляващия товарния автомобил, така както е установено с влязлата в сила присъда, като не е установил действия или бездействия на управляващия лекия автомобил, допринесли до причинения резултат. Поставеният въпрос е израз на тезата на касатора, че пострадалият сам не е спазил правила за движение по пътищата, не е реагирал съобразно тези правила. Но тази теза не е споделена от въззивния съд, приемайки, че единствена причина за настъпилия резултат е противоправното деяние на водача на товарния автомобил. Поради това поставеният четвърти правен въпрос не може да съставлява общо основание за допускане касационно обжалване.
По отношение на втория поставен правен въпрос следва да се посочи, че този правен въпрос относно това кои са обективните критерии, които съдът следва да съобрази, за да може да определи справедлив размер на обезщетение, е правен въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд. Съгласно задължителната практика на ВКС, т. II от ППВС 4/68 г. размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя по справедливост, като понятието „справедливост“, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно. Свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива значими обективни обстоятелства при определяне на обезщетение при смърт са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, приживе, както и всички специфични обстоятелства, от значение за определяне на понятието справедливост, съобразно обществените разбирания. С оглед задължителното тълкуване на нормата, въззивният съд е посочил кои са обективните критерии, които е съобразил, за да определи конкретните размери на обезщетенията на родителите на пострадалия, така както са посочени по-горе. Както бе посочено по-горе, съобразени са конкретните отношения между починалия и неговите родители приживе, емоционалната общност, в която са живели, начинът на настъпване на смъртта, периодът на лечение и въпреки това настъпилата смърт, младата възраст на пострадалия, начина на настъпване на увреждането, положението, което е имал в обществото и значимостта за неговите родители, дълбоката скръб, в която са изпаднали родителите, претендиращи обезщетение. Въззивният съд е отчел и размера на застрахователните лимити. При съобразяване на изброените критерии, липсва отклонение от задължителната и трайната практика на ВКС, поради което не е налице соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК. Следва да се посочи, че въпросът за конкретно определеното обезщетение, при съобразяване на установените факти по делото, е въпрос, свързан с анализ на доказателствата и определяне на конкретния размер на обезщетение, като въпросът не представлява общо основание за допускане касационно обжалване, тъй като засяга оплакванията за незаконосъобразност на постановения акт, които не могат да бъдат разгледани в производството по чл. 288 от ГПК. Поради това, зададеният този аспект въпрос, не съставлява общо основание за допускане касационно обжалване.
Не може да се приеме, че третият въпрос представлява общо основание за допускане касационно обжалване, тъй като въззивният съд е изпълнил задълженията си, след като съобрази оплакванията във въззивната жалба по реда на чл. 269 от ГПК, разгледа основанията и възраженията, формулирани от страните, да посочи кои факти приема за установени по делото и да направи своите правни изводи, в съответствие с така установените факти , като разреши поставения пред него правен спор. В съответствие с изискванията на чл. 12, 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, така както са разяснени в трайната практика на ВКС, въззивният съд е изложил и свои правни изводи. Така въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС, изразена в Тълкувателно решение 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. 1/2013 г. и посочената от касатора задължителна практика, т. 19 от ТР 1/2001 г. на ОСГК на ВКС.
Предвид наличието на задължителна и трайна практика на ВКС е изключено обсъждането на допълнителното основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, доколкото касаторът не е мотивирал изрично необходимостта от промяна на съществуващата посочена практика на ВКС.
С оглед извода за липса на предпоставки за допускане касационно обжалване, на ответниците по касационната жалба М. Л. и Т. Л., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ще следва да се присъдят направените разноски. Предвид това на представляващия ги адвокат, формулирал искане за присъждане на адвокатско възнаграждение, се дължи заплащането на такова с оглед осъщественото процесуално представителство в производството по чл. 288 от ГПК, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Не може да се отрече предоставянето на безплатна правна помощ, с оглед частичното обжалване на въззивното решение, тъй като сумата, за която не е проведено обжалване, не е в голям размер, съпоставен с времето до приключване на процеса. Видно от представеното пълномощно и договор за правна защита и съдействие пред първата инстанция, представителството на ищците от адвокат М. обхваща пред всички инстанции до приключване на делото, както е видно и, че предоставянето на правна помощ е безплатно при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. Поради това следва да се присъдят разноски на адвокат М.. С оглед обжалвания интерес от 80 000 лв (за разликата над 20 000 лв до 100 000 лв), на основание чл. 7, ал. 2, т. 4, вр. чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 за размера на минималните адвокатски възнаграждения, следващото се възнаграждение на адвокат М. за представителство на Т. Л. е в размер на 2 197,50 лв, за представителството на М. Л. 2 323,13 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България

О П Р Е Д Е Л И

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното съдебно решение № 67 от 26.03.2021 г. по т.д. 400/20 г. по описа на Апелативен съд – Велико Т..

ОСЪЖДА ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на адвокат С. М., като представител на М. Х. Л., сумата от 2 323,13, на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от ЗАдв.

ОСЪЖДА ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на адвокат С. М. за осъщественото представителство на Т. Б. Л. сумата от 2 197,50 лв, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗАдв.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: