Р Е Ш Е Н И Е №133 гр. София, 22.11.2016 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Второ гражданско отделение, в публично заседание на четвърти октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ВЕСЕЛКА МАРЕВА при секретаря Зоя Якимова, като разгледа докладваното от съдия В. гр.дело № 2057 по описа на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на З. Ц. С. против Решение № ІІІ-5/ 02.02.2016 г. по в.гр.д.№ 1753/15 г. на Бургаския окръжен съд. С посоченото въззивно решение е отменено първоинстанционното Решение № 1318/ 30.07.2015 г. по гр.д.№ 7092/14 г. на Бургаския районен съд, с което са уважени предявените от касатора срещу П. Д. Д. и А. И. Д., при участието като помагачи на страната на ответниците на лицата И. П. С. и Й. Т. С., пасивно субективно съединени искове за собственост с правна квалификация чл.108 ЗС- за признаване правото на собственост на ищцата и осъждане на ответниците да й предадат владението на ½ ид.ч. от апартамент № 72 в [населено място],[жк], блок 5, вход 5, етаж 3, заедно с прилежащата изба № 72 и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, вместо което исковете са отхвърлени. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, поради което се моли за отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковете за собственост бъдат уважени със законните последици. Ответниците по касационната жалба П. Д. Д. и А. И. Д. оспорват касационната жалба и молят обжалваното въззивно решение да бъде оставено в сила като правилно. Третите лица-помагачи на страната на ответниците- И. П. С. и Й. Т. С. не заявяват становище по касационната жалба. С Определение № 286/ 01.07.2016 г. касационното обжалване на въззивното решение на Бургаския окръжен съд е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК- като обективиращо произнасяне по следните обуславящи изхода на спора въпроси, а именно: 1. Приложима ли е презумпцията на чл.69 ЗС по отношение на бивши съпрузи с противоположни интереси по делото, по което единият се позовава на изтекла в полза на двамата придобивна давност по време на брака, а другият отрича да е имал намерение да свои, респ. необходимо ли е общо намерение за своене при съвместно упражнявана от съпрузите фактическа власт като предпоставка за придобиване по давност на имот в режим на съпружеска имуществена общност. Липсата на задължителна практика на ВКС по така постановения материалноправен въпрос обосновава наличие на предвиденото в чл.280, ал.1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, доколкото произнасянето на касационната инстанция по въпроса би било от значение за развитието на правото съобразно указанията на т.4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/09 г. на ОСГТК. 2. Сочат ли на намерение за своене декларирането на имота и заплащането на данъци и такси за него. По този въпрос касационното основание е допуснато поради противоречие на възприетото от въззивния съд със задължителната съдебна практика по чл.290 ГПК- основание за допускане на касацията по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното: По първия правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, настоящият съдебен състав приема, че презумпцията на чл.69 ЗС намира приложение и в хипотезата, при която само единият от бившите съпрузи се позовава на изтекла по време на брака придобивна давност, като за възникване на собственически права в полза на двамата в режим на СИО е без значение както липсата на демонстрирано намерение за своене от страна на другия съпруг, така и последващото оспорване от негова страна на придобитите права. Задължителната съдебна практика е константна, че наличието на съпружеска имуществена общност по смисъла на чл.19, ал.1 СК /отм./ се определя съобразно момента, в който юридически се е осъществил съответният придобивен способ /ПП № 5 от 31.10.1972 г./. Според ТР № 4/ 17.12.2012 г. по т.д.№ 4/12 г. на ОСГК, при придобивната давност действието на придобивното основание се зачита от момента на изтичане на срока, стига да е налице позоваване от страна на владелеца или неговите наследници, респ. на неговите кредитори, ако длъжникът им бездейства и не се позовава на изтеклата в негова полза давност съгласно чл.120 ЗЗД във връзка с чл.84 ЗЗД. Следователно, щом действието на предвидения в чл.79 ЗС оригинерен придобивен способ се е реализирало по време на брака като резултат от упражнявано от единия или от двамата съпрузи непрекъснато владение на чужд имот в продължение на предвидения от закона период от време, придобитото е съпружеска имуществена общност. Както изрично е прието в мотивите на цитираното ТР № 4/ 17.12.2012 г. на ОСГК, принцип на гражданското ни законодателство е, че вещните права се придобиват въз основа на надлежно обективирано волеизявление за това, но като изключение разпоредбата на чл.21, ал.1 СК /отм./ предвижда въз основа на волеизявление на единия съпруг да настъпи вещноправен ефект и в полза на другия съпруг, който не е изявил воля за това. На същото основание, когато се е осъществил фактическия състав на придобиването по давност- чрез осъществявана от единия съпруг фактическа власт с намерение да придобие имота за себе си, когато този придобивен способ се е осъществил по време на брака, по силата на закона възниква съпружеска имуществена общност между двамата съпрузи, макар и другият съпруг да не е бил съпричастен нито към обективния, нито към субективния елемент на владението /според чл.19, ал.3 СК-отм. приносът на другия съпруг като предпоставка за възникване на СИО се предполага/. Това е така, тъй като съпружеската имуществена общност е установен от закона императивен режим на придобитите по време на брака вещни права, който възниква независимо от волята и субективните намерения на правните субекти, чрез действията на които и в полза на които възниква това правно състояние. След като поначало волята на съпруга, който не е упражнявал владението, не е предпоставка за възникване на общността, още по-малко е от значение последващото му, след прекратяване на брака, оспорване на вече установения по силата на императивния материален закон вещноправен режим, трансформиран отново по силата на закона в обикновена съсобственост при равни по презупция дялове /чл.28 във връзка с чл.27, ал.1 СК- отм./. На още по-голямо основание, при упражнявано от двамата съпрузи владение в течение на сроковете по чл.79 ЗС, е достатъчно само един от тях да се позове на изтеклата в тяхна полза придобивна давност, при което правото на собственост ще възникне при условията на СИО в полза и на двамата, без да е необходимо другият съпруг да е изявил воля в този смисъл. По втория въпрос, с оглед на който е допуснато касационното обжалване, настоящият касационен състав споделя изцяло задължителната съдебна практика /Решение № 127 от 04.06.2010 г. по гр.д.№ 637/09 г. на І г.о., Решение № 973 от 21.12.2009 г. по гр.д.№ 4321/08 г. на І г.о./, според която декларирането и заплащането на данъци, взето предвид заедно с всички останали данни по делото, може да сочи на наличието на анимус за придобиване, и в този смисъл, обратно на възприетото от въззивния съд, този факт не е ирелевантен при формиране на провеждане на обратно доказване за опровергаване на установената в чл.69 ЗС презумпция, съобразно която до доказване на противното се смята, че владелецът държи имота за себе си. По съществото на касационната жалба В исковата си молба ищцата- З. Ц. С. е изложила твърдения, според които процесният имот е бил придобит от нея и бившия й съпруг И. П. С. по време на брака им по реда на чл.251а ППЗТСУ /отм./ като обезщетение за отчужден недвижим имот, собственост на майката на съпруга- Й. Т. С., като в заповедта за отчуждаване по чл.95 и чл.98 З. /отм./ изрично било посочено, че срещу отчуждения парцел ІІІ в [населено място], [улица], кв.309, се предоставят в обезщетение две жилища- едно тристайно за нуждите на семейството на отчуждения собственик Й. С. и едно двустайно за нуждите на семейството на сина й И. С.. Според молба за изменение на иска от 04.05.2015 г., стойността на предоставения в обезщетение за нуждите на семейството на последния имот била изцяло изплатена със собствени средства и кредит от Д., без да е ползвана никаква част от обезщетението за отчуждения имот, като по този начин придобитото представлявало изцяло съпружеска имуществена общност на ищцата и съпруга й, като с прекратяването на брака по съдебен ред на 07.05.2014 г. е възникнала обикновена съсобственост при равни дялове за всеки от бившите съпрузи. Независимо от това, 5 дни след развода- на 12.05.2014 г. И. С. и майка му Й. С. прехвърлили целия апартамент на ответниците, легитимирайки се като негови собственици, при незачитане собственическите права на ищцата върху ½ ид.ч. от жилището. На това основание и доколкото по отношение на идеалната й част извършеното от несобственик разпореждане не е прехвърлило вещни права, ищцата моли да бъде постановено решение, с което да бъде призната за собственик, по силата на отстъпеното обезщетение по чл.251а ППЗТСУ /отм./, на ½ ид.ч. от процесния апартамент, като съгласно чл.108 ЗС ответниците бъдат осъдени да й предадат владението на същата, а при условията на евентуалност поддържа, че имотът е бил придобит от нея и съпруга й по силата на придобивна давност в периода 1987 г.- 2014 г. За да отхвърли така предявените искове, въззивният съд е приел, че лицето, което е придобило като обезщетение процесното жилище, е собственикът на отчуждения имот- Й. С., която по реда на чл.102 З. /отм./ е могла да прехвърли правото си на обезщетение в полза на определени от нея членове на семейството, но доколкото такова прехвърляне не е осъществено в изискваната от закона форма, имотът не е бил придобит от ищцата и съпруга й на релевираното главно основание. Поддържаното при условията на евентуалност твърдение за придобиване на имота по силата на давност е прието за недоказано, тъй като не е установено намерението за своене на имота от съпрузите по време на брака им, като в тази връзка са взети предвид обясненията на помагача на ответниците И. С., според които съпрузите са имали съзнанието, че държат имота за неговата майка Й. С.. Отговорите на въпросите, с оглед на които е допуснато касационното обжалване, обуславят извод за неправилност на обжалваното въззивно решение в частта, обективираща произнасяне по предявения при условията на евентуалност иск, основан на твърдение за придобиване по давност на процесния имот от бившите съпрузи по време на брака им в периода 1987 г.- 2014 г. Обратно на възприетото от въззивния съд, безспорно установената обща фактическа власт на З. и И. С. върху процесния имот в периода 1987 г.- 2011 г. обуславя извод за установено от тяхна страна владение като предпоставка за придобиване на собствеността по давност. Доколкото, по силата на установената в чл.69 ЗС презумпция, до доказване на противното се смята, че съпрузите са упражнявали фактическа власт за себе си, същите не носят тежестта да докажат намерението си за своене, а в тежест на насрещната страна е, ако твърди противното, да проведе пълно и обратно доказване, с което да опровергае законовото предположение за анимус на държателя /чл.154, ал.2 ГПК/. Такова доказване по делото не е проведено, а произтичащият от нормата на чл.69 ЗС /и като такъв- поначало ненуждаещ се от даказване/ извод за наличие на владение се подкрепя и от събраните по делото доказателства- издадено от [община] писмо, според което в периода 1998 г.- 2014 г. са процесния имот са били открити данъчни партиди на името на И. С. и З. С., както и събраните гласни доказателства чрез разпит на свидетеля М. С., чийто показания следва да се възприемат като обективни и достоверни, доколкото свидетелят е низходящ от първа степен както на ищцата, така и на помагача на ответниците И. С., без да има данни, че е заинтересован в полза или във вреда на някой от тях по смисъла на чл.172 ГПК. При така установените по делото факти от значение за спора следва да се приеме, че процесният имот е бил придобит по давност от съпрузите, считано от изтичане на предвидения в чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен срок, т.е. от 1997 г., доколкото исковата молба, по която е образувано настоящото производство, обективира изрично позоваване от страна на ищцата на изтеклата придобивна давност /ТР № 4/ 17.12.2012 г. по т.д.№ 4/12 г. на ОСГК/. С прекратяване на брака между съпрузите така възникналата съпружеска имуществена общност се е трансформирала в обикновена съсобственост при равни дялове, с оглед на което З. С. се легитимира като собственик на спорната ½ ид.ч. от процесния апартамент № 72 в [населено място],[жк], блок 5, вход 5, етаж 3. Следователно договорът за покупко-продажба, обективиран в Н..акт № 165, том І, рег.№ 2056, дело № 158/ 12.05.2014 г., обективно е бил в състояние да прехвърли в полза на ответниците само притежаваната от продавача И. С. ½ ид.ч. от жилището, като за останалата ½ ид.ч., собственост на ищцата, вещно-траслативният ефект не е настъпил, тъй като продавачите са се разпоредили с чужди права. По изложените съображения следва да се приеме, че обжалваното въззивно решение, с което е отхвърлен предявеният от З. С. иск за собственост, основан на придобивна давност, е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, поради което същото следва да бъде отменено и вместо него- постановено касационно решение по съществото на спора, с което исковата претенция за ½ ид.ч. от процесния недвижим имот бъде уважена. В частта, с която е отхвърлен главният иск за собственост, основан на твърдението, че собствеността върху имота е придобита по силата на отстъпеното обезщетение по чл.251а ППЗТСУ /отм./, решението на въззивния съд е влязло в сила поради недопускане на касационното обжалване по съображенията, посочени в определението по чл.288 ГПК. С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК ответниците следва да заплатят на ищцата направените пред трите съдебни инстанции разноски съобразно уважената част от исковете й, т.е. в половин размер, а именно сумата 873,32 лв. за държавни такси, адвокатско възнаграждение и депозит за вещо лице. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ Решение № ІІІ-5/ 02.02.2016 г. по в.гр.д.№ 1753/15 г. на Бургаския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от З. Ц. С. против П. Д. Д. и А. И. Д. евентуален иск за собственост с правна квалификация чл.108 ЗС, основан на твърдение за придобивна давност, вместо което постановява: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на П. Д. Д. и А. И. Д., че З. Ц. С. е собственик на основание придобивна давност, осъществена в периода 1987 г.- 1997 г., на ½ ид.ч. от апартамент № 72 в [населено място],[жк], блок 5, вход 5, етаж 3, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 07079.621.56.5.8, състоящ се от спалня, дневна, кухненски бокс, баня с тоалетна и антре, с площ от 63,86 кв.м., заедно с прилежащата изба № 72 с площ от 3 кв.м. и 0,643% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, представляващо поземлен имот с идентификатор 07079.621.56, като на основание чл.108 ЗС ОСЪЖДА ответниците да предадат на ищцата владението на гореописания имот. Решението е постановено при участието на И. П. С. и Й. Т. С. като помагачи на страната на ответниците. ОСЪЖДА П. Д. Д. и А. И. Д. на основание чл.78, ал.1 ГПК да заплатят поравно на П. Д. Д. и А. И. Д. сумата 873,32 лв. разноски за трите съдебни инстанции. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: