Р Е Ш Е Н И Е № 75 София, 26 март 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на трети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ:РУЖЕНА КЕРАНОВА БЛАГА ИВАНОВА при секретар: Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 2398/2013 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалби на подсъдимия Й. Н. Г. и на неговия защитник против решение № 169/22.10.2013 г., постановено по ВНОХД № 299/2013 г. от Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдена присъда № 19/16.05.2013 г., постановена от Окръжния съд- Пазарджик по НОХД № 636/2012 г. С последната подсъдимият Й. Н. Г. е бил признат за виновен и осъден за извършено от него на 11.08.2012 г. престъпление по чл. 152, ал.4, т. 4 във вр. с ал.3, т.5 във вр. с ал.1, т. 2 във вр. с чл. 29, ал.1 от НК и във връзка с чл. 54 от НК му е наложено наказание от шестнадесет години лишаване от свобода. Със същата присъда подсъдимият Й. Н. Г. е признат за виновен и осъден за извършено от него на 11.08.2012 г. престъпление по чл. 150, ал.2 във вр. с ал.1 от НК и във вр. с чл. 54 от НК му е наложено наказание от пет години лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал.1 от НК е определено едно общо най-тежко наказание, именно шестнадесет години лишаване от свобода. Ангажирана е гражданската отговорност на подсъдимия Г. и същият е осъден да заплати на пострадалата К. С. Д. сумата от 50 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди, в резултат на престъплението по чл. 152 от НК. В останалата част до пълния предявен размер гражданският иск е отхвърлен. Със същата присъда подсъдимият Г. е бил признат за невинен и оправдан да е извършил на 21.04.2012 г. престъпление по чл. 152, ал. 3, т. 5 във вр. с ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 18, ал.2 от НК по отношение на лицето А. А. Я.. В касационната жалба на подсъдимия Г., подадена лично, както и тази, подадена от защитника му, се съдържат твърдения за допуснати процесуални нарушения, изразили се в погрешни изводи на инстанциите по същество, атакува се качеството на извършената от въззивния съд проверка, неверен анализ на гласните доказателствени източници, немотивиране на съдебния акт. Изразено е несъгласие с изводите на предходните инстанции, че извършените престъпления следва да се квалифицират и като „особено тежък случай”. Оспорена е справедливостта на наложените наказания. Отправени са алтернативни искания – за оправдаване на подсъдимия по повдигнатите обвинения, отпадане на квалифициращото обстоятелство „особено тежък случай”, намаляване на наказанията. В съдебното заседание, проведено пред Върховния касационен съд, жалбите се поддържат от подсъдимия Г. и неговия процесуален представите по съображенията, изложени в същите. Гражданският ищец и частен обвинител К. Д. лично и чрез повереник поддържат становище за неоснователност на касационните жалби. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа становище, че решението на апелативния съд е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Основният акцент на оспорването, присъстващ в жалбите на подсъдимия и неговата защита, е поставен върху правилността на съображенията, с които се кредитират показанията на пострадалата Д.. Безспорно, основен източник на доказателствени факти за упражнената принуда, съвкупление и блудствени действия, са сочените показания. Въззивният съд, а преди това и първата инстанция, задълбочено са проверили обективността на показанията на Д. чрез подробно и детайлно съпоставяне с информацията, съдържаща се в останалите доказателствени източници. В тази връзка, съдът е установил кореспонденция на съобщените от нея факти за развитието на инцидента с данните, изнесени от останалите свидетели, които макар и косвено, са подкрепили тезата на обвинението, констатациите по съдебно медицинската експертиза за причинените й телесни увреждания, находките от съдебномедицинската експертиза на веществени доказателства, както и резултатите от извършения ДНК –анализ на веществените доказателства. Въз основа на направения доказателствен анализ съдът е заключил, че показанията на пострадалата Д. са логични, последователни и непротиворечиви. В отговор на възраженията на подсъдимия, отразени в жалбата и писменото становище, следва да се спомене, че показанията на пострадалия от престъпното посегателство не могат да бъдат отхвърлени само поради това, че същият е конституиран като страна в процеса, за да защити свои права и законни интереси. В настоящия случай съдът не е открил белези, насочващи към извод за наличие на користни подбуди или други фактори, които са повлияли на пострадалата да уличи подсъдимия, поради което не е имал основание да отхвърли показанията й като източник на доказателства относно обстоятелствата от кръга на посочените в чл. 102 от НПК. Твърденията на подсъдимия за доброволност при осъществяване на половите действия с пострадалата (съвкупление и блудствени) са били разисквани от предходните инстанции и убедително са отхвърлени. Компрометирането на тези твърдения се дължи не само на показанията на пострадалата Д., но и на установените по експертен път травматични увреждания по главата, тялото и крайниците й, получени в резултат от нанесен побой. Предходните инстанции са положили дължимата грижа и на базата на събраните доказателства са пресъздали хронологията на инкриминираните събития. Така, несъстоятелността на поддържаната теза се разкрива при съпоставката на установените по делото факти - външният вид на пострадалата преди деянията (виж показания на свидетеля Р.) с данните, изводими от показанията на свидетелите И. Д. и С. Д. за общото й състоянието и видимите белези по лицето й, след като се е прибрала в дома си. Иначе казано, констатираните още при медицинското освидетелстване травматични увреждания на пострадалата са причинени, след като тя се е разделила със свидетеля Р., а пребиваването й в дома на подсъдимия след този момент не се оспорва и от самия него. Липсата на мотиви като основание за отмяна на съдебния акт също не намира опора в данните по делото. Тъй като в поддържаното възражение не се съдържа конкретизация кой от съдебните актове се атакува на това основание (същото е от категорията на абсолютните нарушения по смисъла на чл. 348, ал.3 т. 2 от НПК), то следва да се посочи, че първата инстанция ясно е изложила приетата от нея фактология, относима към двете престъпни деяния, както и подкрепящите я данни (виж, мотиви, л. 271, л. 276 и сл. от делото). Апелативният съд, извършвайки собствен доказателствен анализ, е посочил причините, поради които намира установените от първата инстанция фактически данни за потвърдени и защо се отхвърлят възраженията на въззвния жалбоподател срещу тях (виж, мотиви, л. 83 и сл. от въззивното дело). Ето защо претенциите за липса на мотиви, за формалност на извършената въззивна проверка, за буквален препис на мотивите на първата инстанция, за липсата на отговор на възраженията на защитата, се явяват неоснователни. Обобщено, настоящият състав не установи съществени процесуални нарушения, допуснати от предходната инстанция, поради което отхвърля искането на касатора за отмяна на постановеното решение на основание чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Неоснователни са и доводите, че липсва определящият квалификацията на престъпленията по чл. 152, ал.4, т. 4 от НК и чл. 150, ал.2 от НК елемент „особено тежък случай”. За да се квалифицира случая като „особено тежък” , е необходимо извършеното деяние с оглед обективните си свойства и елементи да надхвърля обикновения случай от същото престъпление, тоест да е с изключително висока степен на обществена опасност, да е извършено от деец с такава степен на обществена опасност, като всички тези обстоятелства следва да се преценяват в тяхната взаимовръзка. Предходните инстанции не са се отклонили от така установеното разбиране на съдебната практика за обстоятелствата, при които престъпните прояви следва да получат правна квалификация „особено тежък случай”. Още в мотивите на първата инстанция са отразени обстоятелствата, които преценени в контекста на предписаното в чл. 93, т. 8 от НК, са дали основание да се приеме, че е налице това квалифициращо обстоятелство. Основание за този извод са обсъдените от съда обстоятелствата, характеризиращи деянията, последиците за жертвата, негативните данни за личността на подсъдимия, които разкриват изключително висока степен на обществена опасност на деянието и неговия автор. В тази връзка съдът е акцентирал върху интензитета на упражнената принуда, обективирана и в двете й форми, върху начина на осъществяване на заплахата, освен вербално и с размахване на хладно оръжие пред пострадалата, върху сериозното насилственото въздействие, изразило се в дърпане, бутане, нанасяне на удари, действия по задушаване. С основание съдът не е подминал и обстоятелствата, свързани с онези действия на подсъдимия, с които същият е унижавал жертвата си, както и ескалиране на упражненото насилие при споменаването на факта, че е майка на две деца, бруталността на осъществените блудствени действия. Сериозните вредните последици за пострадалата са изяснени както от свидетелските показания, така и чрез съдебно психиатричната-психологична експертиза. Все в тази връзка са и данните, установяващи продължаващото нестабилно емоционално състояние на пострадалата, придружено вече и с тремор на крайниците. Степента на обществена опасност на деец - самостоятелен фактор, който следва да бъде отчетен при квалификацията на случая като особено тежък, е изведена от данните, присъстващи по делото, за богатото съдебно минало на подсъдимия (извън тези, обуславящи опасния рецидив), от характеризиращите личността му данни за носене на хладно оръжие, употребено и в конкретния случай. Във връзка с възражението на защитата за липса на висока степен на обществена опасност на подсъдимия, приета за налична от обстоятелствата, свързани със съдебното му минало, Върховният касационен съд може да добави и следното : Предходните осъждания на подсъдимия наистина са преимуществено за престъпления срещу собствеността. Същевременно обаче съдебната му биография дава информация и за това, че престъпните посегателства от този вид са получили правни квалификации по чл. 198, чл. 214 от НК. Така посочените престъпни състави включват като елемент от обективната страна някаква форма на физическа или психична принуда. Тоест, засягането на личността на гражданите не е изолирана проява в живота на подсъдимия. Това обстоятелство характеризира негативно неговата личност и е относимо към степента на обществената му опасност. Затова, като е заключил, че деянията са осъществени при наличието на квалифициращия признак „особено тежък случай”, съдът не е допуснал нарушение на закона. По наведеното касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Конкретни доводи, извън общо заявеното оплакване, че е налице съдебна грешка и че липсват отегчаващи отговорността обстоятелства, не се посочват в жалбата, такива не са развити и в съдебното заседание. Отправено е само искане за корекция на санкцията. Независимо от посоченото настоящият съдебен състав намира, че е допуснато нарушение на чл. 56 от НК, което рефлектира върху справедливостта на наказанието. Изяснено е от съдебната практика, че нормата на чл. 56 от НК в случаите като настоящия, следва да се тълкува съчетано с разпоредбата на чл. 93, т. 8 от НК (виж в този смисъл Р № 188/91 г. по н.д. № 21/91 г., І н.о., Бюлетин на ВС на РБ, бр. 3/1992 г.,стр. 4). Безспорно е, че в тези хипотези според закона има отегчаващи отговорността обстоятелства от значение за възникването и съществуването на наказателната отговорност и такива отегчаващи обстоятелства от значение за индивидуализацията на наказателната отговорност. В този смисъл и с оглед на разпоредбата на чл. 56 от НК при индивидуализацията на наказанието не могат да бъдат взети предвид онези отегчаващи обстоятелства, които са взети предвид от закона за възникването на отговорността. Именно в този аспект е допуснато нарушение на чл. 56 от НК и поради това наказанието на подсъдимия за престъплението по чл. 152 от НК се явява несправедливо. Посочените по-горе обстоятелства, които са в основата на решението на въззивния съд да утвърди приетата правна квалификация за двете деяния като „особено тежък случай”, са използвани и като обстоятелства индивидуализиращи степента на отговорността. Съобразявайки всичко това, настоящият съдебен състав намира, че наложеното наказание за престъплението по чл. 152, ал.4, т. 4 от НК следва да бъде смекчено до размера на дванадесет години лишаване от свобода. Така индивидуализирано, наказанието удовлетворява изискванията на чл. 54 от НК, при отчитане на факта, че подсъдимият е търпял няколкократно наказания лишаване от свобода, които не са предизвикали необходимите задръжки у него, и в достатъчна степен ще изпълни целите на наказанието по чл. 36 от НК. Наложеното наказание за престъплението по чл. 150, ал.2 от НК не се нуждае от смекчаване, защото дори и при посочените по –горе грешки, допуснати от въззивния съд, то е определено под средния размер на предвиденото в закона и е справедливо. Корекцията на наказанието за първото престъпление има за последица и изменение на определеното по чл. 23, ал.1 от НК общо наказание. По отношение размера на присъденото обезщетение в полза на гражданския ищец за неимуществени вреди не се излагат конкретни доводи и касационната инстанция не намира основание за служебна намеса. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 169/22.10.2013 г., постановено по ВНОХД № 299/2013 г. от Апелативен съд – Пловдив, като : НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Й. Н. Г. наказание за престъплението по чл. 152, ал.4, т. 4 от НК на дванадесет години лишаване от свобода; НАМАЛЯВА определеното общо наказание при условията на чл. 23, ал.1 от НК на дванадесет години лишаване от свобода. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :1. 2.