2 2 Р Е Ш Е Н И Е № 82 гр. София, 05.04.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на девети март през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2518 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Д. П. М., касационна жалба на ответника Р.. (Р.) и насрещна касационна жалба на ответника Р...(Р.), подадени срещу решение № 24/08.02.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 384/2015 г. на Великотърновския апелативен съд. С определение № 750/25.10.2016 г. касационното обжалване по делото е допуснато и по трите жалби, но само в тази обжалвана част, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 319/12.06.2015 г. по гр. дело № 122/2015 г. на Великотърновския окръжен съд, като краен резултат искът по чл. 2, ал. 1, т. 4 от ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди е уважен от въззивния съд срещу ответниците-жалбоподатели Р. и Р. за сумата 500 лв., като те са осъдени да я заплатят солидарно с ответника П....(П.) на ищеца, ведно със законната лихва върху нея, считано от 29.12.2014 г. до окончателното ѝ изплащане, и същият иск е отхвърлен срещу тримата ответници П., Р. и Р. за разликата над посочената сума до пълния му предявен размер от 30 000 лв., както и относно разноските по делото. В касационната жалба на ищеца се излагат оплаквания и доводи за неправилност на посочената отхвърлителна част от въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В жалбите на ответниците Р. и Р. се излагат оплаквания и съображения, както за недопустимост, така и за неправилност на посочената осъдителна част на решението, т.е. навеждат се касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Ищецът поддържа жалбата си в откритото съдебно заседание, като в отговорите на жалбите на Р. и Р. излага становище и аргументи за неоснователност на същите. В подадения отговор и в откритото съдебно заседание ответната П. излага съображения за неоснователност на жалбата на ищеца. С посоченото определение по чл. 288 от ГПК, касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния правен въпрос: пасивно материалноправно и процесуалноправно легитимирана страна ли е съдът да отговаря по иск по чл. 2, ал. 1, т. 4 от ЗОДОВ – в случай, че с влязла в сила присъда ищецът е бил признат за виновен и осъден на наказание по НК, и по реда на възобновяване на наказателните дела е бил признат за невиновен и оправдан. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е приел, че отговорността на ответниците Р. и Р. следва да бъде ангажирана по иска за обезщетение на неимуществени вреди, тъй като по повдигнатото от прокуратурата обвинение тези съдилища са признали ищеца за виновен и са му наложили наказание, както следва: Р. – лишаване от свобода за престъпление по чл. 194, ал. 1 от НК, а Р. – пробация за престъпление по чл. 194, ал. 3 от НК, като по реда на възобновяване на наказателното производство ВКС е отменил решението на Р. в тази част и е оправдал ищеца за това престъпление, като е приел, че за деянието му наказание следва да се наложи по реда на ЗАНН. Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, така даденото от апелативния съд разрешение на изведения и от тримата жалбоподатели правен въпрос, е в противоречие със задължителните указания, дадени с тълкувателно решение (ТР) № 5/15.06.2015 г. на ОСГК на ВКС, а именно, – че съдът е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди по чл. 2 от ЗОДОВ (в ред. преди ЗИД на ЗОДОВ - ДВ, бр. 38 от 18.05.2012 г.) само в случаите по ал. 1, т. 4 и т. 5 за прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени поради липса на законно основание, и за прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде отменено като незаконосъобразно, т.е – в случаите по ал. 1, т. 1, пр. 3 и т. 5 при сега действащата редакция на ЗОДОВ. В мотивите към тълкувателното решение изрично е разяснено, че държавата не отговаря чрез съда по искове за обезщетение за вреди при наличие на влязла в сила присъда, с която лицето е било признато за виновно и осъдено на наказание по НК, и по реда на възобновяване на наказателните дела е признато за невиновно и оправдано, т.е. – в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 4, предл. 1 от сега действащата редакция на ЗОДОВ, каквато е и правната квалификация на предявения по настоящото дело иск за обезщетение на неимуществени вреди. Също от мотивите към тълкувателното решение става ясно, че съдът не е пасивно процесуалноправно легитимирана страна – в качеството на процесуален субституент на държавата да отговаря по този иск, респ. – същият е процесуално недопустим, когато е предявен срещу съда. От изложеното следва извод за основателност на оплакванията в касационните жалби на Р. и Р., че те са ненадлежни ответници по делото и са недопустимо конституирани като такива. С оглед на това и съгласно чл. 270, ал. 3, изр. 1, във вр. чл. 293, ал. 4 от ГПК, въззивното решение следва да се обезсили, като процесуално недопустимо – в обжалваната и допусната до касационно обжалване част (осъдителна и отхвърлителна), която е постановена по иска за обезщетение на неимуществени вреди, предявен срещу тези двама ответници, като в същата част производството по делото следва да се прекрати. В останалата, допусната до касационно обжалване част, въззивното решение е процесуално допустимо, но частично неправилно, тъй като е частично основателна и касационната жалба на ищеца. Същата не съдържа оплаквания по отношение на мотивите на въззивния съд, в които той е приел за установени по делото следните обстоятелства: На 03.10.2012 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление „кражба“ по чл. 194, ал. 1 от НК. На същата дата той е бил задържан с прокурорско постановление за 72 часа, а на следващия ден 04.10.2012 г. Р. е взел спрямо него мярка за неотклонение „задържане под стража”, която на 10.10.2012 г. е била изменена от Р. в „подписка“ и ищецът е бил освободен от ареста, т.е. – той е бил задържан в продължение на 7 денонощия. Два месеца по-късно – на 10.12.2012 г. ищецът е привлечен като обвиняем и за извършено престъпление по чл. 343б, ал.1 от НК, с мярка за неотклонение „подписка“. На 30.04.2013 г. срещу ищеца е бил внесен обвинителен акт в съда и по двете обвинения: за извършено престъпление по чл. 194, ал. 1 от НК, изразяващо се в това, че на 03.10.2012 г. той отнел чужди движими вещи – 4 броя „карловска луканка” на стойност 25.96 лв. от владението на „Б.”, с намерение противозаконно да ги присвои; както и за извършено престъпление по чл. 343б, ал.1 от НК – за това че на 28.11.2012 г. е управлявал лек автомобил след употреба на алкохол и със съдържание на алкохол в кръвта над 1.2 промила, а именно – 2.33 промила. С присъда от 08.11.2013 г. Р. е признал ищеца за виновен и по двете обвинения, като е постановил налагане на следните наказания: по обвинението по чл. 194, ал. 1 от НК – 6 месеца „лишаване от свобода“ и за престъплението по чл. 343б, ал. 1 от НК – 5 месеца „лишаване от свобода“, като на основание чл. 23 от НК е определил едно общо наказание „лишаване от свобода“ за срок от 6 месеца, което ищецът да изтърпи при първоначален строг режим, в затворническо общежитие от закрит тип. С решение от 09.06.2014 г. Р. е изменил присъдата – преквалифицирал е първото извършено деяние по чл. 194, ал. 3 от НК, във вр. с чл. 18, ал. 1 от НК, т.е. – извършената „кражба“ е маловажен случай и деянието е недовършено; изменил е и наложеното наказание за това деяние в „пробация“ с пробационни мерки – „задължителна регистрация по настоящ адрес“ и „задължителни периодични срещи с пробационен служител“ за срок от 2 години, както и наказанието за престъплението по чл. 343б, ал. 1 от НК – също в „пробация“ със същите пробационни мерки за срок от 1 година, като на основание чл. 23 от НК е определил едно общо наказание „пробация“ за срок от 2 години. С решение от 29.12.2014 г. ВКС е възобновил наказателното производство и е отменил решението на Р. в частта му за „престъплението“ по чл. 194, ал. 3 от НК, във вр. с чл. 18 от НК, и е оправдал ищеца по обвинението по чл. 194 от НК, като на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, във вр. с чл. 218б, ал. 1 от НК е приел, че извършеното деяние по чл. 194, ал. 3 от НК не съставлява престъпление, и тъй като стойността на предмета на деянието е под 2 минимални работни заплати и е възстановен, наказанието следва да се реализира по реда на ЗАНН. Със същото решение от 29.12.2014 г. ВКС е отхвърлил искането за възобновяване на наказателното производство в частта му за престъплението по чл. 343б, ал. 1 от НК. Преди това ищецът е бил осъждан 6 пъти с други влезли в сила присъди по наказателни дела от общ характер. С последната от тях от 20.04.2010 г. той е бил осъден за престъпление по чл. 290 ал. 1 от НК – „лъжесвидетелстване“, като му е наложено наказание „пробация“. С предходната присъда от 30.10.2008 г. ищецът е бил осъден за престъпление по чл. 210 от НК – „измама“, на 9 месеца „лишаване от свобода“ с 3-годишен изпитателен срок, като с определение от 19.05.2010 г. Р. е извършил кумулация и е определил най-тежкото наказание 9 месеца „лишаване от свобода“ с приложение на чл. 66 от НК за отлагане на изпълнението му в 3-годишен изпитателен срок, като деянието, предмет на отменената от ВКС присъда (процесното по настоящото дело деяние) е извършено в изпитателния срок. Въззивният съд е приел за установено и че е нормално повдигането на обвинението за това деяние срещу ищеца да му причини притеснения, стрес, неудобства и негативни преживявания. Неоснователно е оплакването в касационната жалба на ищеца, че въззивният съд е взел предвид предходните му осъждания при определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди. Съгласно трайно установената съдебна практика (включително тази на ВКС), съдебното минало на ищеца е от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение, тъй като лице с чисто съдебно минало очевидно значително по-тежко изживява повдигнато за първи път срещу него обвинение, в сравнение с лице, което вече е осъждано с влязла в сила присъда за извършено от него престъпление, още повече – многократно и за множество престъпления, както в случая. Основателно е, обаче, оплакването на ищеца, че апелативният съд необосновано е приел, че по делото е недоказано, че вследствие процесното незаконно обвинение той е станал обект на подигравки и иронично отношение от страна на съселяните му. Такова отношение се установява от показанията и на двамата разпитани по делото свидетели, единият от които (братът на ищеца) сочи, че „цялото село“ му се е подигравало, че „за едни луканки ще ходи в затвора“, а другият – че когато братът на ищеца излизал в центъра на селото, съселяните му се „будалкали“ и казвали: „айде, бе, брат ти кога ще влиза в затвора, кога ще ходиш да му носиш цигарки, ама дали ще оживее, като е толкова зле и никъде не излиза“. Последното обстоятелство – че ищецът не е излизал често от дома си след претърпения от него инсулт през 2008 г., необосновано е възприето от въззивния съд, като изключващо възможността той да е станал обект на тези подигравки и иронично отношение от страна на съселяните му. Това обстоятелство сочи единствено, че ищецът по-рядко е възприемал подигравките лично, а в повечето случаи – опосредено чрез брат си, но и в двата случаи това очевидно е водело до негативни емоции у него, макар и с не толкова голям интензитет. Обосновано – след съвкупната преценка на събраната по делото медицинска документация, апелативният съд е приел, че не е установена по несъмнен начин причинна връзка между процесното незаконно обвинение срещу ищеца и допълнителното влошаване на здравословното му състояние, изразяващо се в органично дисоциативно разстройство, което не представлява краткотрайно или продължително разстройство на съзнанието, и втори претърпян от него мозъчен инсулт. Както правилно е приел и въззивният съд, макар и двете заболявания да са се проявили след началото на образуваното срещу него наказателно преследване през октомври 2010 г., здравословното състояние на ищеца е било значително влошено още през март 2008 г., когато той е претърпял първия мозъчен инсулт, като с решение на ТЕЛК от 23.09.2008 г. на него му е призната 66 % неработоспособност за срок от две години. Тъй като тежестта за доказването по несъмнен начин наличието на причинна връзка между процесните вреди и незаконното обвинение, е за касатора-ищец, а по делото не са ангажирани категорични доказателства в тази насока, то неоснователно е оплакването му за необоснованост на тези изводи на въззивния съд. Напълно основателен е обаче касационният довод, че въззивният съд не е взел предвид в достатъчна степен обстоятелството, че при наличието на влошеното здравословно състояние на ищеца – след прекарания инсулт през 2008 г., по отношение на него е била взета най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“ – именно по повод незаконното обвинение по чл. 194 от НК, за което той е оправдан (а не за престъплението по чл. 343б, ал. 1 от НК, за което е осъден), както и че престоят му в ареста в течение на 7 денонощия му е причинил значителни по интензитет емоционални и физически страдания, установяващи се и от свидетелските показания по делото. Неоснователно е оплакването на ищеца, че неправилно въззивният съд е приел, че наказателното преследване е приключило в разумен срок – 2 години и 2 месеца. Основателни са обаче доводите в касационната му жалба, че наказателното производство срещу него е щяло да се развие по-бързо, ако още прокурорът е приел, че ищецът не е извършил кражба, наказуема по НК, а деянието му е такова, за което му се следва наказание по реда на ЗАНН – обстоятелство, което въззивният съд не е взел предвид при определяне размера на процесното обезщетение. Основателно е и оплакването, че неправилно въззивният съд е приел, че двете обвинения срещу ищеца са сравнително еднакви по тежест. Незаконното обвинение срещу него по чл. 194, ал. 1 от НК е за „тежко престъпление“ по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, докато престъплението по чл. 343б, ал. 1 от НК, за което е осъден, не е такова. Основателно е и касационното оплакване, че неправилно апелативният съд е приел, че ищецът е съпричинил процесния вредоносен резултат. Необосновано и в противоречие с материалния закон, в мотивите към обжалваното решение е прието, че обстоятелствата, че ищецът е бил обвиняем и подсъдим по две обвинения, за едното от които е оправдан, а за другото е осъден с влязла в сила присъда, водели до извода, че той е съпричинил процесните вреди в размер 50 %. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към т. 3 и т. 11 от тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, тези обстоятелства са от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, но не могат да обосноват извод за тяхното съпричиняване от страна на ищеца. Съгласно трайно установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, в тия случаи съдът трябва да определи общ размер на обезщетението – за всички вреди, които не могат да бъдат разграничени и са претърпени едновременно от ищеца като следствие от всички повдигнати срещу него обвинения в рамките на едно наказателно производство, като този размер следва да бъде намален съразмерно с вредите от обвинението (едно или повече), по което той е признат за виновен и осъден, като по този начин му се присъди обезщетение по чл. 52 от ЗЗД само за вредите, претърпени вследствие незаконното обвинение (едно или повече), по което той е оправдан. Това, обаче не означава, че ищецът е съпричинил тези вреди, както неправилно е приел въззивният съд. От гореизложеното следва извод за основателност и на основните оплаквания в касационната жалба на ищеца, че въззивният съд неправилно е занижил размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, като го е определил в размер 1 000 лв., както и че неправилно го е намалил наполовина – до присъдения размер от 500 лв., като е приел наличие на съпричиняване на вредите. Предвид всички установени по делото и посочени по-горе обстоятелства, както и предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към периода на причиняване на неимуществените вреди от наказателното преследване срещу ищеца, настоящият съдебен състав намира, че общият размер на тези вреди, едновременно причинени на ищеца, както от процесното незаконно обвинение по чл. 194 от НК, по което той е оправдан, така и от обвинението по чл. 343б, ал. 1 от НК, за което е осъден, възлиза на 4 000 лв. Съгласно изложеното по-горе, този размер следва да бъде намален на сумата 3 000 лв., което е справедливият размер на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД за репариране на процесните по делото неимуществени вреди, причинени на ищеца само от процесното незаконно обвинение по чл. 194 от НК, предвид обстоятелствата, че то е по-тежкото от двете обвинения, именно по него ищецът е бил задържан за 7 денонощия при недобро здравословно състояние и по повод на него е търпял подигравки и иронично отношение от страна на съселяните си. При определянето на този размер, съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на ответната П. има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди. По изложените съображения, на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, въззивното решение, като неправилно, следва да бъде отменено в обжалваната от ищеца част, с която предявеният срещу ответната П. иск за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 500 лв. до сумата 3 000 лв., като вместо това бъде постановено уважаване на иска и за тази разлика от 2 500 лв., ведно със законната лихва върху нея. Въззивното решение е правилно като краен извод и следва да бъде оставено в сила в останалата обжалвана от ищеца и допусната до касационно обжалване част, с която искът срещу ответната П. за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 3 000 лв. до пълния му предявен размер от 30 000 лв. Предвид крайния изход на делото – уважаването на иска за неимуществени вреди само срещу ответната П. за сумата 3 000 лв. и уважаването на иска за имуществени вреди срещу тримата ответници за сумата 1 900 лв., последните дължат, претендираните и направени от ищеца разноски по делото, както следва: На основание чл. 10, ал. 3, изр. 1, предл. 2 от ЗОДОВ и тримата ответници следва да бъдат осъдени да му заплатят пълния размер от 50 лв. на внесените държавни такси по делото. Пред първата инстанция ищецът е направил разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер 5 500 лв., които правилно са намалени от въззивния съд на 2 000 лв., на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК – с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото; а пред настоящата инстанция ищецът е направил разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер 1 500 лв.; или общият размер на разноските за адвокатско възнаграждение е 3 500 лв. На основание чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ, също тримата ответници следва да бъдат осъдени да му заплатят от тях сумата 196.75 лв. – съразмерно уважената срещу тях част от иска за имуществени вреди спрямо общия размер на предявените по делото искове. Или общият дължим и от тримата ответници размер на разноските е 246.75 лв., като с въззивното решение те са осъдени да заплатят на ищеца само 142 лв., поради което с настоящото касационно решение следва да бъде присъдена разликата от 104.75 лв., като въззивното решение бъде оставено в сила в частта относно присъдените в полза на ищеца разноски. Отделно от това, също на основание чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ, само ответната П. дължи и следва да бъде осъдена с настоящото решение да заплати на ищеца и сумата 310.65 лв. – съразмерно уважената само срещу нея част от иска за неимуществени вреди спрямо общия размер на предявените по делото искове. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 24/08.02.2016 г. по въззивно гр. дело № 384/2015 г. на Великотърновския апелативен съд, – в частта, постановена по предявения от Д. П. М. срещу Р... и Р...., иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 4, предл. 1 от ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди в размер 30 000 лв.; и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част; ОТМЕНЯ решение № 24/08.02.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 384/2015 г. на Великотърновския апелативен съд, – в частта, с която предявеният от Д. П. М. срещу П.... иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 4, предл. 1 от ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 500 лв. до сумата 3 000 лв.; и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА, на основание чл. 2, ал. 1, т. 4, предл. 1 от ЗОДОВ, П.... да заплати на Д. П. М. още и сумата 2 500 лв. (две хиляди и петстотин лева – горната разлика), представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконното обвинение в извършване на престъпление по чл. 194 от НК и налагане на наказание за това престъпление, за което ищецът е оправдан с влязло в сила решение № 499/29.12.2014 г. по н.о.х.д. № 1716/2014 г. на ВКС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.12.2014 г. до окончателното плащане; ОСТАВЯ В СИЛА решение № 24/08.02.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 384/2015 г. на Великотърновския апелативен съд – в останалата допусната до касационно обжалване част, с която предявеният от Д. П. М. срещу П.... иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 4, предл. 1 от ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 3 000 лв. до пълния му предявен размер от 30 000 лв., както и относно разноските по делото; ОСЪЖДА, на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1, предл. 2 и изр. 2 от ЗОДОВ, П..., Р.... и Р... да заплатят на Д. П. М. още и сумата 104.75 лв. (сто и четири лева и седемдесет и пет стотинки) – направени от него разноски по делото; ОСЪЖДА, на основание чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ, П.... да заплати на Д. П. М. още и сумата 310.65 лв. (триста и десет лева и шестдесет и пет стотинки) – направени от него разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.