Р Е Ш Е Н И Е № 32 гр. София, 10 март 2021 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЯ РУШАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и прокурора от ВКП ТОМА КОМОВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 969/2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по повод постъпил касационен протест от Апелативна прокуратура – Пловдив срещу въззивно решение № 260000/ 25.08.2020 г., постановено по в.н.о.х.д. № 172/2020 год., по описа на Апелативен съд – Пловдив. В протеста се излага твърдение за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1 т. 3 от НПК – несправедливост на наложените наказания, като се претендира за тяхното увеличаване. Постъпила е и касационна жалба от адвокат Т., повереник на частните обвинители Н. М., Г. М., Д. М. и Я. К.. В нея се твърди, че въззивната инстанция е допуснала нарушение на материалния закон, като е оправдала подсъдимия по обвинението за извършени нарушения на разпоредбите на чл. 20, ал. 2, изр.1, чл. 58, т. 4 от ЗДвП и чл. 51, ал.2 от ППЗДвП и по отношение на квалификацията „особено тежък случай“. Сочи се, че наложените на подсъдимия наказания са несправедливо занижени и се претендира за тяхното увеличаване. Срещу касационните жалба и протест е постъпило възражение от защитника на подсъдимия С. П. с доводи за законосъобразност и справедливост на въззивното решение. В съдебно заседание пред ВКС прокурорът от Върховна касационна прокуратура се солидаризира с изложеното в протеста на АП- Пловдив, пледира за неговото уважаване, като прави искане за отмяна на обжалваното решение и връщане на делото на въззивната инстанция за налагане на по-тежки наказания. Изразява становище за неоснователност на жалбата в частта й, с която се твърди, че деянието следва да се квалифицира като „особено тежък случай“. Повереникът на частните обвинители – адвокат Н. К., поддържа жалбата и претендира за уважаването й по изложените в нея съображения. Защитникът на подсъдимия С. И. П. оспорва протеста и касационната жалба и пледира за оставянето им без уважение. Подсъдимият моли съда да остави в сила въззивния съдебен акт, като изразява съжаление за извършеното. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: По повод разглеждането на обвинителния акт, внесен срещу подсъдимия С. И. П., са проведени две първоинстанционни и три въззивни производства. Настоящото касационно производство е второ по ред, след като с решение №19/13.04.2020 г., постановено по н. д. № 1227/2019 г., по описа на ВКС, НК, ІІ н.о., е отменено въззивно решение № 302/12.11.2019 г., по в.н.о.х.д. № 388/ 2019 г., по описа на АС – Пловдив, с което е потвърдена присъда № 53/10.06.2019 год., по н.о.х.д. № 782/2019 г., по описа на Окръжен съд - Пловдив / постановена при повторното първоинстанционно разглеждане на делото/ и делото е върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане. При поредното /трето/ въззивно производство отново обект на проверка е била посочената присъда № 53/10.06.2019 г., постановена по н.о.х.д. № 782/2019 г., по описа на Окръжен съд – Пловдив. С нея подсъдимият С. И. П. е признат за виновен в това, че на 28.05.2018 г., на автомагистрала „Т.“, км 123+800, област Пловдив, при управление на МПС – товарен автомобил „В.“, с [рег. №], с полуремарке „Ш.“, с [рег. №], нарушил чл. 6, т. 1, пр. 3 от ЗДвП, чл. 51, ал.2 от ППЗДвП, чл. 20, ал.1 и ал.2, изр. 1 от ЗДвП и чл. 58, т. 4 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на повече от едно лице - на И. Н. М. и С. Я. К., като деянието е извършено след употреба на наркотични вещества /тетрахидроканабинол/ и случаят е „особено тежък“, поради което и на основание чл. 343, ал.3, пр. 2 – ро и пр. 5 -то, б. „б“, пр. 2 -ро, вр. с ал. 1, б. „в“, вр. с чл. 342, ал.1, вр. с чл. 54 от НК и чл. 373, ал. 2 от НПК и чл. 58а, ал.1 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от седем години, при първоначален „строг“ режим на изтърпяване. На основание чл. 343г от НК на подсъдимия е наложено наказание „ лишаване от право да управлява МПС“ за срок от осем години, като от него е приспаднато времето, за което е бил лишен от това право по административен ред. По жалба на подсъдимия и частните обвинители срещу посочената първоинстанционна присъда в АС – Пловдив е образувано в.н.о.х.д. № 172/2020 г. С въззивно решение № 260 000/ 25.08.2020 г., постановено по същото дело / предмет на настоящата касационна проверка/, въззивният съд е оправдал подсъдимия П. по обвинението за допуснати нарушения на чл. 6, т.1, пр. 3 от ЗДвП, чл. 51, ал. 2 от ППЗДвП, чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП и чл. 58, т. 4 от ЗДвП, както и относно квалифициращия елемент „особено тежък случай“, като преквалифицирал деянието по чл. 343, ал. 3, пр. 2 и пр. 5 -то, б. „б“, пр. 1 - во, вр. с ал. 1, б. „в“, вр. с чл. 342, ал.1 от НК; намалил наказанието „лишаване от свобода“ от седем години на четири години и осем месеца; намалил срока на наказанието „лишаване от право да управлява МПС“ от осем години на пет години и шест месеца и потвърдил присъдата в останалата й част. На първо място следва да се отбележи, че касационната жалба, подадена от името на частните обвинители Д. М. и Я. К. срещу посоченото въззивно решение, е депозирана след изтичане на срока по чл. 350, ал. 2 от НПК. Видно от приложените по делото съобщения частният обвинител Я. К. е уведомен за изготвеното въззивно решение на 01.09.2020 г., а частният обвинител Д. М. на 02.09.2020 г. Касационната жалба от тяхно име е изпратена по пощата на 21.09.2020 г. и е постъпила в АС – Пловдив на 23.09.2020 г., т. е. след изтичане на 15 – дневния срок за касационно обжалване. Предвид изложеното касационната жалба, подадена от името на Д. М. и Я. К., следва да бъде оставена без разглеждане, като недопустима. Протестът на Апелативна прокуратура - Пловдив и касационната жалба, депозирана от името на частните обвинители Н. М. и Г. М., са допустими, тъй като изхождат от процесуално легитимирани лица, подадени са в законоустановения срок и срещу съдебен акт от категорията на визираните в чл. 346, т.1 от НПК. Разгледани по същество, касационните жалба и протест са неоснователни. Доколкото в жалбата на частните обвинители се излага твърдение за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК, тя следва да бъде разгледана първа, тъй като проверката дали наложените наказания са справедливи, може да се прави само на базата на констатацията, че материалният закон е приложен правилно. В подкрепа на релевираното касационно основание в касационната жалба се сочи довода за незаконосъобразното оправдаване на подсъдимия по обвинението за допуснати нарушения на чл. 20, ал. 2, изр.1 от ЗДвП,чл. 6, т.1, пр. 3 от ЗДвП, чл. 58, т. 4 от ЗДвП и чл. 51, ал. 2 от ППЗДвП, както и по отношение на квалификацията „особено тежък случай“. В обжалвания въззивен съдебен акт предходната инстанция е изложила задълбочени и логични аргументи относно оправдаването на подсъдимия П. по посочените обвинения, които изцяло се споделят от настоящия съдебен състав. Въззивният съд е изходил от принципно вярната и законосъобразна позиция, че деецът следва да носи наказателна отговорност само за нарушение на тези правила за движение по пътищата, които се намират в пряка причинно – следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. Когато е допуснато нарушение на дадени правила от ЗДвП и ППЗДвП, които обаче не са с каузален принос за настъпване на общественоопасните последици, подсъдимият следва да бъде оправдан по обвинението относно тяхното извършване. Въззивният съд е приел за установени фактите, така както са описани в обстоятелствената част на обвинителния акт и са признати от подсъдимия в процедурата по чл. 371, т. 2 и сл. от НПК. Според приетото от съдилищата подсъдимият е управлявал товарния автомобил по АМ „Т.“, в посока от [населено място], към [населено място], със скорост на движение 79 км/ч. Превозното средство се движело в дясната пътна лента, като поради това, че подсъдимият не осъществявал непрекъснат контрол над него и на пътната обстановка, не забелязал табелите поставени отстрани на пътя, указващи, че се извършва ремонт на дясната пътна лента, с оглед на което следва МПС да преминат в лявата, скоростна лента. Едва когато товарният автомобил достигнал до ремарке с поставени табели, указващи извършването на ремонт, паркирано в дясната пътна лента и се ударил в него, подсъдимият, осъзнавайки опасността, предприел рязко отклонение наляво. При това той не могъл да овладее превозното средство, което разрушило мантинелата, разделяща двете платна за движение и навлязло в насрещното платно, където ударило автомобила на пострадалите, причинявайки смъртта им. Така установената фактология е дала основание на въззивната инстанция да приеме правилно и законосъобразно, че причина за настъпване на пътното произшествие е неизпълнението от страна на подсъдимия П. на задължението да осъществява непрекъснат контрол върху превозното средство, което управлява, изискващо следене на състоянието на МПС, на пътната обстановка и на знаците, контролиращи движението. Предходната инстанция е съобразила заключението на АТЕ, според което максималната скорост в конкретната пътно - климатична ситуация, с която е възможно да бъде преодолян завоя наляво / от дясната към лявата лента на платното/ при запазване на траекторията на масовия център, т.нар. критична скорост на странично плъзване в завоя, е била 82 км/ч. Скоростта на товарния автомобил е била 79 км/ч, т.е. по - малка от критичната, като поради това е давала възможност за плавно преминаване от дясната в лявата лента. Следователно, не величината на скоростта, с която подсъдимият е управлявал превозното средство, а несвоевременното и рязкото му отклонение наляво е довело до напускането на пътното платно и преминаване в насрещното, където е ударено МПС на пострадалите. След като не е налице пряка причинно - следствена връзка между скоростта на движение на превозното средство и настъпилия резултат, законосъобразно подсъдимият е оправдан по обвинението за нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП. Посочените факти обосновават и правилността на доводите на въззивния съд, с които подсъдимият е оправдан по обвинението за допуснато нарушение на чл. 6, т.1, пр. 3 от ЗДвП / указващ общото задължение за водачите да се съобразяват с пътните знаци/, чл. 51, ал. 2 от ППЗДвП /указващ вида на забранителните знаци/ и чл. 58, т. 4 от ЗДвП /забраняващ движение в насрещното платно за движение/. Тези норми съдържат общи указания, с които действително подсъдимият не се е съобразил, но неспазването им е последица от нарушението на чл. 20, ал.1 от ЗДвП - липсата на внимание, не следене на цялостната пътна обстановка и като цяло на не осъществяването на постоянен контрол при управлението на ППС. Само нарушението на чл. 20, ал.1 от ЗДвП е в пряка причинно – следствена връзка с вредоносния резултат, поради което законосъобразно подсъдимият е оправдан по обвинението относно визираните други нарушения на правилата за движение. Законосъобразни и изцяло съобразени със съдебната практика са и изводите на въззивния съд за това, че случаят не следва да бъде квалифициран като „особено тежък“ по смисъла на чл. 93, т. 8 от НК. Посочената разпоредба изисква извършеното престъпление с оглед настъпилите вредни последици и на други отегчаващи обстоятелства да разкрива изключително висока степен на обществена опасност както на деянието, така и на дееца. Предходната инстанция е съобразила указанията, дадени с ППВС №1/1983 г., относно приложението на тази норма, като правилно е преценила, че за квалифицирането на случая като „особено тежък“ на първо място е необходимо последиците от престъпната проява да носят характеристиката на изключителност и да се отличават от тези, визирани в обикновените и квалифицираните престъпни състави на транспортни престъпления. Пренесено към конкретния казус, за да се определи случаят като „особено тежък“ е необходимо на първо място наличието на такъв обем от отегчаващи обстоятелства, характеризиращи високата степен на обществена опасност на деянието и на дееца, отличаващ го съществено от други деяния, при които е причинена смъртта на повече от едно лице след употреба на наркотични вещества /представляващи елементи на престъпния състав/. Вредоносният резултат от деянието, осъществено от подсъдимия П., действително е изключително тежък – причинена е безвременната загуба на двама млади, жизнени, трудоспособни хора и на тяхното неродено дете. От друга страна, събраните данни за личността на дееца – необремененото му съдебно минало, отсъствието на наложени административни санкции за извършени от него други нарушения на правилата за движение, полагането на общественополезен труд, сравнително младата му възраст, положителната характеристика за него и цялостното му отношение към престъпната проява, обуславят извода за това, че степента на обществената му опасност е ниска. Съобразявайки това положение, въззивната инстанция е приложила правилно материалния закон, като е оправдала подсъдимия по обвинението за осъществяване на деяние, представляващо „особено тежък случай“. На следващо място въззивният съдебен акт е атакуван от представителите на държавното и частното обвинение с доводи за несправедливост на наложените санкция, поради което няма пречка те да бъдат обсъдени съвместно. Настоящият съд изцяло се солидаризира с частното обвинение за това, че резултатът от престъпната проява на подсъдимия е изключително тежък, тъй като е отнет живота на цяло едно младо семейство, включително и на нероденото им дете, като болката и страданията на близките на загиналите са неизмерими. Наказанието обаче няма за самоцел получаването на възмездие или отмъщение, а на първо място поправяне и превъзпитаване на дееца. За да бъде постигнато това следва да се вземат предвид преди всичко конкретните личностни особености на дееца, неговата социална, семейна, трудова и обществена ангажираност, които са от значение за поправително-превъзпитателния процес. Въззивният съд е подходил изключително професионално и отговорно като е преценил, че всички данни за личността на подсъдимия / посочени по-горе/ – чистото му съдебно минало, трудовата му ангажираност, отсъствието на други нарушения на правилата за движение, за които да е санкциониран по административен ред, сравнително младата му възраст, добрите характеристични данни, налагат извод за ниската му степен на обществена опасност, поради което не се изисква изключително интензивна наказателна принуда, за да се постигне поправително въздействие върху него. Изразеното от подсъдимия не формално, а искрено съжаление за смъртта на двамата пострадали и тяхното неродено дете и заетата от него процесуална позиция за признаване на пълна отговорност за случилото се, са индиция за това, че при него е започнал предварително санкционният процес. В посока утежняване на отговорността въззивният съд е отчел, че деянието е осъществено от професионален водач на товарно ППС, към когото несъмнено изискванията за стриктно спазване на правилата за движение са по - високи отколкото към шофьорите от категория „В“, като е съобразил, че все пак само едно от вменените му нарушения е в пряка причинно - следствена връзка с вредоносния резултат. Като отегчаващо обстоятелство е отчетен и броят на квалифициращите елементи на деянието – управление на МПС след употреба на наркотично вещество и причинена смърт на повече от едно лице. При тази преценка на относимите към размера на наказанието факти, крайният извод на въззивната инстанция, че наказанието „лишаване от свобода“ следва да се определи под средния размер на предвидената санкция /9 години/, при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, като се наложи наказание за срок от седем години, редуцирано на основание чл. 58а, ал.1 от НК на четири години и осем месеца, изцяло се възприема и от настоящия съдебен състав. Законосъобразно е определен и срокът на наказанието „лишаване от право на управление на МПС“ - пет години и шест месеца. Санкция в посочения размер ще възпрепятства подсъдимия за сравнително дълъг период от време да участва като водач на превозно средство в движението по пътищата и ще го дисциплинира в посока стриктно спазване на правилата, поради което въззивното решение в тази част също не следва да бъде коригирано. Не се споделят възраженията на държавното обвинение, че не са отчетени като отегчаващо отговорността обстоятелство причинените с деянието материалните щети върху пътната инфраструктура и по автомобила на пострадалите. Същите не са включени не само в обема на обвинението /както се признава в протеста/, но не са посочени и като част от фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт и признати от подсъдимия в процедурата по чл. 371, т. 2 от НПК, за да могат да бъдат преценени като утежняващи отговорността. Така посочените съображения налагат извода, че не са налице заявените касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК, поради което въззивният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. Воден от изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 260 000/25.08.2020 г., постановено по в.н.о.х.д. № 172/2020 год., по описа на Апелативен съд - Пловдив. Оставя без разглеждане касационната жалба, подадена срещу въззивното решение от частните обвинители Я. К. и Д. М.. РЕШЕНИЕТО е окончателно. Препис от настоящото решение да бъде изпратен на подсъдимия С. П., след като бъде извършен превод на същото на украински език. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.