Р Е Ш Е Н И Е № 635 София, 05 февруари 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на деветнадесети декември две хиляди и дванадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН НЕДЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА РУЖЕНА КЕРАНОВА при секретар: Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Юлияна Петкова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 2157/2012 година Производството по делото е по реда на чл. 424, ал.1 от НПК по искане на главния прокурор на Република България за възобновяване на производството по ВНОХД № 186/2012 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново и отмяна на постановеното по него въззивно решение № 138/18.07.2012 г. В искането се сочи, че при постановяване на решението са допуснати нарушения по смисъла на чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 3 от НПК. Искането за възобновяване се поддържа от участващия в касационното производство прокурор. Осъденият Д. З. З. не се явява, редовно призован. Процесуалният му представител изразява становище за неоснователност на искането за възобновяване. Гражданският ищец „В. Т. К.” не изпраща представител. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди данните по делото и извърши проверка по изложените в искането оплаквания, за да се преизнесе, взе предвид следното : І. С първоинстанционната присъда № 47/08.03.2012 г., постановена по НОХД № 2166/2011 г. от Районен съд – Велико Търново, подсъдимият З. е бил признат за виновен, както следва : - за това, че на 14.10.2008 г. се разпоредил с вещи – три броя седлови влекачи и три броя полуремаркета, собственост на [фирма], заложени в полза на „В. Т. К.” по силата на договор за особен залог, оставени му за пазене, като от деянието са последвали значителни щети в размер на 585 634, 18 лева за „В. Т. К.” – престъпление по чл. 217, ал. 4 във вр. с ал.3 от НК. Наложеното наказание е три години и шест месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 200 лева; - подсъдимият З. е осъден да заплати на гражданския ищец „В. Т. К.” сумата от 585 634,18 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди; - за това, че на 14.10.2008 г. в качеството му на длъжностно лице – управител на [фирма], присвоил чужди вещи – същите три броя седлови влекачи и три броя полуремаркета, собственост на дружеството, с обща стойност 585 634, 18 лева, връчени в това му качество да ги пази на основата на договора за особен залог и поверени му в това качество да ги пази и управлява, като за улесняването на присвояването е извършил и друго престъпление, за което по закон не се предвижда по – тежко наказание - престъпление по чл. 220, ал.1 от НК, а именно на 14.10.2008 г. съзнателно сключил с [фирма] неизгодна сделка – договор за покупко-продажба на същите вещи, собственост на [фирма], за сумата от 60 000 лева, като от това произлязла значителна вреда за дружеството, което представлявал, в размер на 525 634,18 лева и присвоеното имущество е в големи размери – престъпление по чл. 202, ал.2, т. 1 във вр. с ал.1, т. 1 от НК. Наложеното наказание е пет години лишаване от свобода и лишаване от право по чл. 37, ал.1, т. 7 от НК за срок от шест години; - на основание чл. 23 от НК е определено общо наказание от пет години лишаване от свобода, към което са присъединени глобата и лишаването от права. С въззивното решение присъдата е изменена, както следва : - наложеното на подсъдимия З. наказание за престъплението по чл. 217, ал.4 във вр. с ал.3 от НК е намалено на три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал.1 от НК за срок от пет години; - подсъдимият З. е оправдан по обвинението по чл. 202, ал.2, т. 1 във вр. с ал.1, т. 1 от НК и вместо това е осъден за това, че като длъжностно лице - управител на [фирма], на 14.10.2008 г., съзнателно сключил с [фирма] неизгодна сделка – договор за покупко-продажба на същите вещи, собственост на [фирма], за сумата от 60 000 лева, като от това произлязла значителна вреда за представляваното от него дружество в размер на 525 634,18 лев – престъпление по чл. 220, ал.1 от НК. Наложеното наказание е една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за срок от три години. С оглед корекциите, направени в наказанията, присъдата е изменена и частта й по чл.23 от НК, като е определено едно общо наказание от три години лишаване от свобода, с приложението на чл. 66, ал.1 от НК за срок от пет години и е потвърдена в частта относно присъединяване на глобата. ІІ. В искането за възобновяване се поддържа, че е допуснато нарушение на материалния закон, тъй като съдът декларативно отхвърлил тезата за извършено присвояване на предмета на престъплението и е сторил това в противоречие със задължителната практика, изразена в т. І.6 от ППВС № 7/76 г. по н.д. № 10/76 г. Счита се още, че при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия З. е допуснато нарушение на закона по смисъла на чл. 348, ал.1, т.1 от НК, довело и до явна несправедливост на същото, тъй като декларативно е прието, „че наказанията, които следва да бъдат наложени трябва да бъдат близки до минималните размери на лишаване от свобода, предвидени в НК за двете престъпления”. Погрешно, според искането, при отчетен „паритет” на смекчаващи (чисто съдебно минало) и отегчаващи (паричната равностойност на предмета), наказанията са определени под средния размер, за да се обезпечи приложението на чл. 66 от НК. Искането за възобновяване следва да се остави без уважение. Претенцията за нарушение на закона не може да се свързва с липса на мотиви, тъй като последното би очертало наличие на друго касационно основание. Мотивите на въззивното решение можеха и да са по обстойни, но в тях се съдържат съображенията на съда, с които е приел за недоказана тезата на обвинението за извършено престъпление по чл. 202 от НК. Посоченият цитат, изваден от контекста на мотивите на съдебния акт, не аргументира възражение, което би могло да се обмисля, защото искането за възобновяване е насочено към утежняване положението на осъденото лице, а рамките в които може да се постигне това са тези, очертани от обвинителния акт. С последния е прието наличие на идеална съвкупност (с едно деяние са осъществени престъплението по чл. 217, ал. 4 във вр. с ал. 3 от НК и съставното длъжностно присвояване), като за второто не присъстват каквито и да са фактически положения, свързани с обективните и субективни признаци на този престъпен състав. Твърдението, „за нереалната и занижена продажна цена, която е договорена от подсъдимия при продажбата на влекачите и полуремаркетата”, не е достатъчно, за да обективира съставомерност по чл. 202 от НК. Присвояването е акт на противозаконно фактическо и/или юридическо разпореждане с чуждо имущество. Противозаконното разпореждане, с което се претендира да е осъществено присвояването, е дефинирано в обстоятелствената част на обвинителния акт (а и в искането, предвид посоченото и позоваването на цитираното по-горе постановление), всъщност като неизгодната сделка, без изобщо да се държи сметка, че не всяка сделка, сключена от дееца, сочи на присвояване. Няма съмнение, че престъплението по чл. 220 от НК може да е улесняващо, ако създава условия за извършване на самото присвояване. Изискването е то (другото престъпление) да съществува независимо, самостоятелно от присвояването, да се изразява в друга дейност отделно от разпоредителните действия, чрез които се осъществява самото присвояване. Липсата на недвусмислена конкретика, фактически обоснована в обвинителния акт, относно елементите на разпоредителните действия на подсъдимия, не позволява сега да се изведе претендираната присвоителна дейност, била тя юридическа или фактическа. Затова, при инкриминираните факти с обвинителния акт, постижимото осъждане е ограничено до престъплението по чл. 220, ал.1 от НК. По доводите за нарушение на материалния закон при индивидуализацията на наказанията. Така поддържаното оспорване изисква припомнянето, че всяко от касационните основания има своето съдържание. В тази връзка, участващият в касационното производство прокурор е направил уточнението, че независимо дали произтича от нарушение на закона, наказанията са несправедливи, но без да аргументира тази своя позиция с конкретни доводи. Твърдението в искането, че при наличния „паритет” на смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, съдът е определил наказанията под средния размер е неточно, защото наказанието, предвидено за престъплението по чл. 217, ал.4 във вр. с ал. 3 от НК, е до пет години лишаване от свобода. Определеното наказание за това престъпление е три години лишаване от свобода, което очевидно не е под средния размер, така както се твърди в искането за възобновяване. Вярно е, че за второто престъпление наказанието е ориентирано под средния размер - санкцията по чл. 220, ал.1 от НК, действащ до изменението със ЗИДНК ДВ, бр. 26/2010 г., е до пет години лишаване от свобода. В искането за възобновяване обаче не се заявяват доводи, които да обосноват необходимостта от по-интензивна наказателна принуда по отношение на осъденото лице, респективно да се претендира неотчитане на обстоятелства, които предопределят това. Такива доводи не се съдържат и по отношение на приложението на чл. 66 от НК. Водим от горното и на основание чл. 424 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като установи, че не са налице предпоставките на чл. 422, ал.1, т. 5 от НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на главния прокурор за отмяна по реда за възобновяване на наказателните дела на влязлото в сила въззивно решение № 138/18.07.2012 г., постановено по ВНОХД № 186/2012 г. от Окръжен съд – Велико Търново. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.