Р Е Ш Е Н И Е № 239 гр. София, 19.12.2016 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор ИСКРА ЧОБАНОВА разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 841/2016 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.1 от НПК по жалба от подсъдимия Г. Г. Г., депозирана лично и такава от служебно назначения му защитник - адв.С. Н. срещу решение № 149 от 28.06.2016 г. на Великотърновския апелативен съд, наказателно отделение, постановена по ВНОХД № 129/2016 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на адв.Н. са релевирани касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК, като са изложени твърдения за незаконосъобразност на постановеното от въззивния съд решение и за допуснати съществени процесуални нарушения при разглеждане на делото и изготвяне на мотивите към атакувания съдебен акт. Според защитника на подсъдимия, с решението си въззивната инстанция е нарушила материалния закон, тъй като е приложила неправилно нормата на чл.116 ал.1 т.12 от НК по отношение на инкриминираното деяние. Твърди, че не е налице умишлено умъртвяване на другиго поради липса на причинна връзка между деянието на подсъдимия и настъпилата смърт на пострадалия. Според адв.Н., на базата на изяснените по делото фактически обстоятелства е могло да се направи единствено извод за случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК, тъй като същото не е извършено виновно и деецът не е бил длъжен да предвиди настъпването на общественоопасните последици. Аналогично е твърдението на защитника и по отношение на второто престъпление, за което подсъдимия Г. е осъден – това по чл.144 ал.3 от НК поради липса на осъществяване на обективните и субективни признаци на този престъпен състав от наказателния кодекс. На следващо място в жалбата от защитника на подсъдимия Г. се излагат доводи за допуснати от въззивната инстанция съществени нарушения на процесуалните правила. На първо място е застъпена тезата, че въззивният съд не е дал отговор на направените във въззивната жалба на подсъдимия оплаквания за необоснованост на постановената от Плевенския окръжен съд присъда, липсата на който сочи на немотивираност на атакувания съдебен акт предвид възможността това оплакване да се развива единствено във въззивно производство. На следващо място се изтъква, че Великотърновският апелативен съд не е дал отговор на доводите в жалбата за несъответствие между установените и приети от първоинстанционния съд факти; за непълнотата на доказателствата и необоснованото заличаване на свидетеля-очевидец С. В.; както и на възражението за това, че присъдата на първата инстанция почива на предположения, изградени единствено на косвени доказателства. Въззивният съд е упрекнат и в липса на достатъчно активност за установяване на обективната истина по делото, а също и в некоректна оценка на доказателствения материал поради липса на анализ за съществуващите в него противоречия. В резултат на това, според адв.Н. са накърнени процесуалните права на подсъдимия, тъй като касационната инстанция не разполага с правомощия да проверява доказателствената съвкупност от гледна точка на нейната пълнота. Наред с това според защитника, неизпълнението на задълженията по чл.339 ал.2 от НПК от страна на въззивния съд съставлява съществено процесуално нарушение по смисъла на чл.348 ал.3 т.1 от НПК. В допълнение към жалбата са представени писмени бележки от адв.Н., в които се прави обстоен анализ на доказателствените източници и се извеждат същите оплаквания. Въз основа на тях към касационната инстанция са отправени в условията на алтернативност искания за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия Г. на основание чл.354 ал.1 т.2 от НПК и за двете престъпления или за връщане на делото за ново разглеждане с оглед отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения. По делото е депозирана жалба и от подсъдимия Г. Г. лично, в която се развива оплакване за явна несправедливост на наложеното му наказание. Като изразява съжаление за допусната грешка, същият моли предвид младата му възраст наказанието доживотен затвор да бъде заменено с по-леко, което да му позволи да се грижи за сина си. В съдебното заседание на ВКС подсъдимият Г., редовно призован се явява, като лично и чрез защитника си - адв.Н. поддържа жалбите по съображенията, изложени в тях и отправя същите искания. Частните обвинители и граждански ищци Р. П. и П. П., както и техният повереник адв.Д., редовно призовани не се явяват и не вземат отношение по жалбите на подсъдимия. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното въззивно решение на Великотърновския апелативен съд. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 14 от 25.03.2016 г., постановена по НОХД № 1071/2014 г., Плевенският окръжен съд е признал подсъдимия Г. Г. Г. за виновен в това, че: 1. На 31.05.2008 г. в [населено място], в местността „М.д.“, я. „М.д. – 2“ умишлено умъртвил А. П. П., като деянието представлява опасен рецидив, поради което и на основание чл.116 ал.1 т.12 пр.1 вр.чл.115 вр.чл.29 ал.1 б.“а“ и б.“б“ и чл.54 от НК го осъдил на „доживотен затвор“ при първоначален специален режим на изтърпяване на наказанието в затвор; 2. На 31.05.2008 г. в [населено място] се заканил на Н. Г. Г. с престъпление против нейната личност – с изнасилване и убийство и това заканване възбудило основателен страх у нея за осъществяването му, поради което и на основание чл.144 ал.3 вр.ал.1 и чл.54 от НК му наложил наказание 6 /шест/ години „лишаване от свобода“ при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор. На основание чл.23 от НК ОС–гр. Плевен определил едно общо, най-тежко наказание на подсъдимия Г. измежду наложените му за отделните престъпления, а именно „доживотен затвор“, което да изтърпи при първоначален „специален“ режим в затвор. С присъдата си Плевенският окръжен съд е уважил предявените от гражданските ищци П. П. и Р. П. граждански искове с правно основание чл.45 от ЗЗД изцяло и присъдил обезщетение за причинените им с престъплението – предмет на делото неимуществени вреди в размер на по 50 000 /петдесет хиляди/ лева за всеки един от тях, ведно със законната лихва, начиная от дата на увреждането – 31.05.2008 г. до окончателното им изплащане. Окръжният съд се е произнесъл и относно разноските по делото, включително тези, направени от частните обвинители и граждански ищци, както и относно държавната такса върху уважените граждански искове, които възложил в тежест на подсъдимия. По жалба от защитника на подсъдимия Г. било образувано ВНОХД № 129/2016 г. по описа на АС–гр. Велико Търново, който с решение № 149 от 28.06.2016 година, на основание чл.338 от НПК потвърдил изцяло присъдата на Плевенския ОС. Касационната жалба на подсъдимия Г. и тази на неговия защитник - адв.Н. са допустими – подадени са от процесуално легитимирани страни по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.1 от НПК. Разгледани по същество, касационните жалби на защитника и на подсъдимия са неоснователни. I. По жалбата на служебно назначения защитник на подсъдимия Г. – адв.Н.. Основните възражения, отправените срещу въззивното решение по съдържание са насочени срещу правилността на фактическите констатации на Великотърновския АС, въз основа на които са формирани изводите за наличие на обективните и субективни елементи на престъплението по чл.116 ал.1 т.12 пр.1 вр.чл.115 вр.чл.29 ал.1 б.“а“ и б.“б“ от НК и това по чл.144 ал.3 вр.ал.1 от НК, довели до осъждането на подсъдимия Г.. В този именно смисъл са подробно изложените доводи в подкрепа на поддържаната от жалбоподателя теза за недоказаност на инкриминираните деяния както от обективна, така и от субективна страна, мотивирана със съществени процесуални нарушения, допуснати при анализа и оценката на доказателствата при постановяването на въззивния съдебен акт. С оглед отправеното от адв.Н. към настоящата инстанция искане за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на подсъдимия Г., същият на практика претендира ВКС да осъществи самостоятелен доказателствен анализ, въз основа на който да направи извод за допуснати съществени нарушения в доказателствената дейност на въззивния съд. Такива правомощия на касационната инстанция процесуален закон не допуска. В него е изключена компетентността на ВКС да прави собствена оценка на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело и въз основа на нея да преценява наличието на процесуални нарушения. Тъкмо обратното, вътрешното убеждение на инстанциите по фактите може да бъде оспорено и поставено под съмнение в рамките на касационния контрол, само когато са били нарушени наказателнопроцесуални норми, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. Контролът, който ВКС осъществява в касационното производство се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на проверяваните съдебни инстанции по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото, и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. Фактическата необоснованост и непълнотата на доказателствата не са изведени като самостоятелни касационни основния за проверка на въззивния съдебен акт. ВКС многократно и последователно е изтъквал в решенията си, че проверява единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка. В съответствие с тези принципни постановки, този касационен състав обсъди възраженията на защитника на подсъдимия Г. единствено от гледна точка на изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите. В този аспект настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото стриктно съобразно изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнение в изводите на съда за това, че подсъдимият е извършил инкриминираните му деяния. Приетите за установени от инстанциите по същество фактически положения са изведени в резултат на задълбочен анализ и се подкрепят от обективно наличната по делото доказателствена съвкупност. Основните доводи, изложени в касационната жалба срещу въззивното решение се свеждат до оплакванията, че изводите си за съставомерност на инкриминираните деяния съдът е направил въз основа единствено на косвени доказателства, като е пренебрегнал възраженията на защитата за необосновано заличаване на свидетеля – очевидец С. В. и по този начин е решил делото при неизяснена фактическа обстановка поради непълнота на доказателствата. Твърди се, че въззивният съд е възпроизвел фактологията на събитията така, както е поднесена в мотивите на присъдата, без да даде отговор на възраженията, отразени във въззивната жалба относно съществените вътрешни противоречия в показанията на свидетелките С. К. (сега С.) и Н. Г., депозирани в различни разпити по време на досъдебното производство и тези от съдебното следствие относно действителния принос на подсъдимия за настъпване смъртта на пострадалия А. П.. Вместо това, според адв.Н. ВТАС безкритично е възприел анализа на доказателствената съвкупност, направен от първоинстанционния съд относно тези източници на гласни доказателства, като е кредитирал показанията на двете свидетелки, дадени в хода на съдебното следствие близо осем години след инцидента. В същото време се е отнесъл безкритично към решението на окръжния съд да заличи свидетеля – очевидец С. В. по неубедителните съображения за забавяне на наказателното производство и не е проявил необходимата активност да изясни фактическите обстоятелства по делото като издири този свидетел. Така обясненията на подсъдимия за липса на каквито и да е негови действия, насочени към умъртвяване на пострадалия, както и за отправяне на закани към св.Н. Г. са безмотивно отхвърлени, независимо от липсата на безспорни доказателства в обратния смисъл. Действайки по този начин, инстанциите по същество според адв.Н. са допуснали съществено процесуално нарушение в процеса на анализ и оценка на доказателствените материали по смисъла на чл.348 ал.3 т.1 от НПК и в резултат на това са приложили неправилно материалния закон. Тези доводи, изложени и в производството пред въззивната инстанция, се преповтарят от защитника на подсъдимия Г. пред ВКС. С оглед на това следва да се посочи, че нито едно от поставените на вниманието на въззивния съд оплаквания срещу присъдата на ОС – гр. Плевен не е останало необсъдено. От залегналите в решението на ВТАС съображения е видно, че отделните възражения са анализирани внимателно в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като са изложени ясни и конкретни аргументи, довели до преценката им като неоснователни. С оглед на това касационната инстанция намира, че проверяваният съдебен акт е напълно съобразен с изискванията на чл.339 ал.2 от НПК. При тези констатации относно процесуалната дейност на въззивната инстанция, релевираните в касационната жалба претенции за неправилно подвеждане на фактическите обстоятелства към съставите на престъпленията, за които подсъдимият е признат за виновен, разкриват единст вено субективното несъгласие с осъждането му, което не представлява касационно основание по чл.348 ал.1 от НПК. Настоящият състав на ВКС не споделя изложените в жалбата оплаквания за липса на мотиви досежно обективната и субективна съставомерност на инкриминираните деяния. Тезата за липса на надлежни доказателствени източници, опровергаващи обясненията на подсъдимия за липса на негова причастност към удавянето на пострадалия П. е категорично опровергана от показанията на свидетелките С. К. и Н. Г., първата от които очевидец на механизма на самото удавяне, а втората – на цялостната фактология на събитията от момента на срещата й с П., К., В. и подсъдимия Г. до отправените й заплахи късно вечерта от последния. В подкрепа на показанията на двете свидетелки са още и показанията на свидетелите А. К. (майка на св.С. К.), И. Й. (сестра на св.Н. Г.) и С. Я. (тяхна приятелка), които макар и производни, защото възпроизвеждат факти, станали им известни от разказите на свидетелките С. К. и Н. Г., служат за проверка на достоверността им и дават яснота относно констатираните разлики в показанията им при отделните разпити. Отговори в контекстна на всяко конкретно възражение на защитата досежно двете инкриминирани престъпления се съдържат в детайлния анализ на цитираните доказателствени източници от стр.4 до стр.9 от решението на въззивния съд, които изцяло се възприемат от настоящия касационен състав и изключват необходимостта от тяхното преповтаряне. Оцененият по този начин въззивен съдебен акт дава основание за извод, че оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения от АС–гр. Велико Търново са неоснователни и като такива следва да бъдат оставени без уважение. Такова е становището на ВКС и досежно оплакването за неправилно приложение на материалния закон поради осъждане на подсъдимия въпреки, че не е извършил инкриминираните по делото престъпления. Изводът за прецизен и съобразен с процесуалните правила анализ на всички източници на доказателства по отделно и в тяхната съвкупност дава основание на настоящия съдебен състав да приеме, че установените чрез тях деяния, извършени от подсъдимия Г. правилно са сбсумирани под съставите на престъпленията по чл.116 ал.1 т.12 пр.1 вр.чл.115 вр.чл.29 ал.1 б.“а“ и б.“б“ от НК и по чл.144 ал.3 вр.ал.1 от НК, поради което и оплакването на защитата за допуснато нарушение на закона, като неоснователно, следва да бъде оставено без уважение. II. По жалбата на подсъдимия Г. Г.. Депозираната лично от подсъдимия жалба съдържа единствено оплакване за явна несправедливост на наложеното му наказание. В негова подкрепа жалбоподателят изтъква младата си възраст, поради която е допуснал грешка, както и необходимостта да полага грижи за сина си, който на 13-годишна възраст се нуждае от баща. Настоящият състав на ВКС намери това оплакване за неоснователно. Великотърновският АС е обърнал съществено внимание на индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия, като в дълбочина е обсъдил смекчаващите и отегчаващи я обстоятелства. Независимо от законосъобразното изменение на първоинстанционната присъда в частта относно вида умисъл, при който подсъдимия е извършил престъплението по чл.116 ал.1 т.12 пр.1 вр.чл.115 вр.чл.29 ал.1 б.“а“ и б.“б“ от НК от пряк в евентуален, становището на въззивния съд за липса на основание за определяне на по-леко по вид наказание от „доживотен затвор“ предвид изключителния превес на отегчаващите отговорността му обстоятелства се споделя и от касационната инстанция. В тази връзка достатъчно сериозно внимание заслужава съдебното минало на подсъдимия Г., който преди извършване на настоящите престъпления е бил осъждан с влезли в сила присъди единадесет пъти, четири от които имат отношение към квалификацията по настоящото дело като „опасен рецидив“. Без да се приемат като отегчаващо отговорността обстоятелство, не могат да не бъдат съобразени в контекста на характеристиката на личността на подсъдимия осъжданията му по още седем наказателни дела за престъпления от общ характер, по две от които деянията са извършени преди тези по настоящото дело, а по останалите пет дела – след тази дата, а по четири от тях деянията са извършени в затвора при условията на изтърпяване наказание „лишаване от свобода“. Изводът за трайно създадената у подсъдимия Г. престъпна нагласа от ранната му непълнолетна възраст се подкрепя и от лошите характеристични данни за личността му като явно незачитащ правовия ред, агресивен и склонен към извършване на престъпления, без критичност към поведението си и без ефект от налаганите му наказания поради липса на осъзнаване на виновното си поведение. На фона на очертаните характеристични особености на подсъдимия и тежко обремененото му съдебно минало, младата му възраст и продължителността на наказателното производство не могат да обосноват необходимостта от замяна на определеното му по вид наказание „доживотен затвор“ в по-леко. С оглед изложеното настоящият касационен състав намира, че определеното по вид и начин на изтърпяване наказание на подсъдимия Г. е единственото, което може да осъществи целите на наказателната репресия по чл.36 от НК и не се явява явно несправедливо по смисъла на чл.348 ал.5 т.1 от НПК. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 149 от 28.06.2016 г., постановено по ВНОХД № 129/2016 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, НО. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.