Р Е Ш Е Н И Е № 101 гр. София, 16.07.2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА БИЛЯНА ЧОЧЕВА при секретаря Н. Цекова в присъствието на прокурора К. Иванов изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 56 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Т. И. Г. против въззивно решение № 640/05.11.2014 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 340-С/2014 г., с което е изменена присъда № 38/12.08.2014 г. на Окръжен съд – Пазарджик по НОХД № 372/2014 г. С първоинстанционната присъда Окръжен съд – Пазарджик е признал подсъдимия Т. И. ГРОЧЕВ за виновен в извършването на престъпление по чл. 301, ал. 2, пр. 2, вр. ал. 1 от НК и му е наложил наказание „лишаване от свобода” за срок от 2 години и 8 месеца, което да изтърпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит и глоба в размер на 5 000 лева, като на основание чл. 37, ал. 1, т. 6 от НК е лишил същия от право да заема длъжност като държавен служител за срок от 4 години. Присъдил е в негова тежест да заплати разноските по делото. С атакуваното въззивно решение № 640/05.11.2014 г. Пловдивският апелативен съд е изменил присъдата, като е намалил размера на наложените наказания лишаване от свобода и глоба, съответно на 2 години лишаване от свобода и глоба в размер на 4 000 лева. Изменил е присъдата и в частта, с която са присъдени разноски в полза на Държавна агенция „Национална сигурност”, като е постановил същите в полза на държавата. В касационната жалба са изтъкнати доводи за наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. Претендира се оправдаване на подсъдимия поради реализирана спрямо него провокация към подкуп. При условията на евентуалност се иска прилагане на чл. 66 от НК. В с. з. пред ВКС изложените в жалбата оплаквания и направени искания се поддържат от подсъдимия и неговия защитник. Представени са и писмени бележки. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на касационната жалба, като предлага въззивният съдебен акт да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба е неоснователна. Д. за нарушено право на защита, мотивиран с неосигуряване участието на обвиняемия Г. и защитника му в производство по чл. 223 от НПК (при разпит на св. Г. Ив. пред съдия), не се споделя от ВКС. Аналогично оплакване е било представено на вниманието на въззивната инстанция, която го е обсъдила и отчела за неоснователно, излагайки по този повод съображения, които като цяло се споделят от ВКС. Проверката на материалите по делото недвусмислено сочи, че св. Г. Ив. е бил разпитан пред съдия на 15.05.2004 г. (а не както се сочи в касационната жалба на 25.05.2014 г. – такъв разпит действително има проведен, но пред разследващ агент от ДАНС), а Г. е бил привлечен за първи път като обвиняем на 23.05.2014 г., като е налице и последващо привличане на 17.07.2014 г. Всички тези данни безспорно сочат, че разпитът пред съдия е бил проведен преди привличането на Г. като обвиняем, поради което и изискването по чл. 223, ал. 2 от НПК за осигуряване на неговото и на защитника му участие формално не е нарушено. ВКС не споделя твърдението, че с по-късното привличане на Грочев като обвиняем е преследвана целта да се осуети задаването на неудобни въпроси от защитата, с което е било нарушено равенството на страните и принципа за разкриване на обективната истина. Преди всичко, към момента на разпита от 15.05.2014 г. изпълнителното деяние приемане на подкуп все още не е било осъществено, като единствено са събирани данни за неговото търсене въз основа на установени от подсъдимия тарифи, за което е разказвал и св. И. Съответно, на този етап органите на ДП са събирали доказателства, които да покриват критерия за достатъчно данни за повдигане на обвинение, като това е сторено непосредствено след реализиране на приемането на подкупа на 23.05.2014 . След това защитата е имала процесуални възможности за активно участие (вкл. по реда на чл. 223, ал. 4 от НПК), макар и не в същата степен както в съдебното производство, които не личи да са били приведени в действие. Впоследствие, в съдебната фаза на процеса подсъдимият доброволно и информирано се е отказал от провеждането на състезателно производство, приемайки делото да се разглежда по реда на съкратеното съдебно следствие по глава 27, чл. 371, т. 2 от НПК. В тази връзка той е признал фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Същите тези факти са били подкрепени от комплекс от доказателствени източници, сред които са били и показанията на св. Г. И., дадени не само пред съдия, но и пред разследващите органи, които не е имало основание да бъдат изключени от обхвата на съдебните преценки. Поради изложеното ВКС няма никакво основание да счита, че правото на защита на подсъдимия е било нарушено, вкл. в релевирания аспект за проведения разпит на св. Иванов по чл. 223 от НПК. ВКС не споделя и възраженията за осъществена провокация към подкуп, която да определя друго разрешение за наказателната отговорност на подсъдимия по повдигнатото му обвинение. Фактите по делото такива, каквито са установени и признати от подсъдимия, са сочели, че въз основа на предварително уточнени от него тарифи за съответните категории водачи на МПС, той е търсел и получавал от инструкторите конкретни суми, предоставени от кандидатите, за да вземат успешно изпита за правоспособност. Това се е случило и през м. май 2014 г., като св. Г. Ив. е приел от четиримата св. А., А., М. и Т. общо 500 лв., които в деня на изпита – 23.05.2014 г., е предал на подсъдимия. При тези факти е невъзможно да се сподели тезата на защитата за провокация към подкуп поради проявената от горепосочените четирима свидетели инициатива, а и такава от св. Ив., който да е действал като помагач. Преди всичко св. Ив. е този, който доброволно е сигнализирал и е съдействал за разкриване на „схемата” с тарифите, изработена от подсъдимия, довело и до ефективното му залавяне с получените 500 лв. от четиримата кандидати. Сторил е това преди изпълнение на инкриминираното престъпление. Вярно е, че той е посредничил между четиримата кандидати, предоставили му пари в брой и подсъдимия, на който ги е предал, но е сторил това не въз основа на своя собствена инициатива, а с оглед създадената от Г. „схема”, включваща конкретни тарифи за успешно провеждане на практически изпит на съответните категории кандидати за водачи на МПС и конкретен механизъм за получаване на неследващите се облаги. В този смисъл св. Ив. не е проявил онази степен на активност, изразена под формата на склоняване, убеждаване, мотивиране Вж. Постановление № 8/30.11.1981 г. по н. д. № 10/1981 г. на Пленума на ВС., която да позволява извод, че без неговата намеса, то не би се стигнало до искането, респ. до приемането на подкуп в размер на 500 лв., както и че това е извършено единствено с цел изобличаването на подсъдимия Г. Без съмнение е, че органите на властта не следва да улесняват, а да предотвратяват даването на подкуп Ibid., но в случая действията на органите на ДП (чрез св. И.), са се ограничили в рамките на пасивно по същността си разследване, като върху подсъдимия не е било упражнено такова въздействие, което да го е предизвикало или мотивирало да извърши престъпление, което той не би извършил, за да стане възможно събирането на доказателства за извършването му и да бъде повдигнато обвинение Вж. дефиницията за полицейска провокация по делото Ramanauskas v. Lithuania (решение на Европейския съд по правата на човека от 05.02.2008 г.), пар. 55, включена в материалноправния тест, очертан по делото Bannikova v. Russia (04.02.2011 г.), - „Полицейска провокация е налице, когато служителите – от специалните служби или лица, действащи под техни инструкции, не се ограничават да разследват криминалната дейност по пасивен по същността си начин, а прилагат такова въздействие върху субекта, че го предизвикват/склоняват да извърши престъпление, което той не би извършил, за да стане възможно събирането на доказателства за извършването му и да бъде повдигнато обвинение.”. Поради това ВКС намира, че отсъстват както признаците на деянието провокация към подкуп по смисъла на чл. 307 от НК, така и няма и основание да се счита, че е бил приложен неправомерен способ за събиране на доказателства чрез полицейска постановка/провокация, който да индицира за допуснато нарушение по чл. 6(1) от ЕКЗПЧ и да поражда необходимост от поправянето му съобразно стандарта, развит в поредица от решения на Европейския съд по правата на човека Вж. Teixeira de Castro v. Portugal (09.06.1998 г), пар. 34-39, Vanyan v. Russia (15.03.2006 г.), пар. 46-49, Khudobin v. Russia (26.01.2007), пар. 128-137, Ramanauskas v. Lithuania (05.02.2008 г.), пар. 49-73, Ali v. Romania (09.11.2010 г.), пар. 98-105, Bannikova v. Russia (04.02.2011 г.), пар. 33-78, Furcht v. Germany (23.10.2014 г.), пар. 46-69.. Не се отличава с нужната степен на активност и поведението на св. А., А., М. и Т.. Предоставянето на сумите е било в изпълнение на предварително установени от него тарифи и механизъм на действие, поради което и не може да се счита, че четиримата кандидати, както и св. Ив., са повлияли върху създаването на идеята за извършване на престъплението, в което подсъдимият е бил обвинен или са му предоставили необичайна по естеството си и изключителна възможност за реализирането му. Те само са проявили искано и обичайно очаквано поведение съобразно създадената от него корупционна практика. Поради изложеното ВКС счита, че с осъждането на подсъдимия по обвинението по чл. 301, ал. 2, пр. 2, вр. ал. 1 от НК материалният закон е бил приложен правилно. На последно място ВКС намира за неоснователни възраженията срещу отказа на въззивната инстанция да приложи чл. 66, ал. 1 от НК след лимитиране на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода до размера от 2 години. Индивидуалната тежест и конкретна обществена опасност на деянието е съществен фактор не само при определяне размера наказанието, но и при преценката относно възможността за поправяне на дееца в контекста на изискването по чл. 66, ал. 1 от НК без пренебрегване на постигането и на останалите цели по чл. 36 от НК. В конкретния случай няма спор, че предмета на подкупа е в относително нисък размер от 500 лв., а също и че данните за личността на подсъдимия с оглед трудова и семейна ангажираност, респ. положителна характеристика, са свидетелствали за неговата ниска лична степен на обществена опасност. Същевременно обаче, начинът на извършване на деянието, обусловен от своебразието от обстоятелствата, при които е било осъществено, а именно трайно създадена от подсъдимия корупционна практика при и по повод придобиване на правоспособност за водачи на МПС (при това от категории „С” и „СЕ” за товарни автомобили) без коректна оценка на техните умения , което има потенциала да застраши неограничен кръг лица на пътя, предпоставя извода за невъзможност както поправянето му, така и останалите цели по чл. 36 от НК, да бъдат постигнати чрез отлагане изпълнението на наложеното му наказание. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 640/05.11.2014 г. на Пловдивския апелативен съд, НО, ІV-ти състав, постановено по ВНОХД № 340 С/2014 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.