Р Е Ш Е Н И Е № 492 [населено място], 14.01.2011 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на втори ноември през две хиляди и десета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова Веселка Марева при участието на секретаря Зоя Якимова като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 648 по описа за 2010 година и за да се произнесе взе предвид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Обжалвано е решение № 1676 от 14.12.2009г. на В. окръжен съд, гражданско отделение, постановено по гр.д. № 1855/2005г., с което е оставено в сила решение от 04.02.2003г. на В. районен съд по гр.д. № 4671/2000г. в частта, с която Т. Р. С. е осъден на основание чл. 108 ЗС да предаде на Н. И. В., Ж. И. П., Е. А. И. и А. А. Т. владението върху незастроено място с площ 835,30 кв.м., пл.№ 324 по плана на[населено място], В. област, придобит по реституция и наследяване, както и е осъден Т. Р. С. на основание чл. 108 ЗС да предаде на същите лица владението върху 2/3 ид.ч. от недвижим имот - лозе с площ 1300 кв.м., съставляващо имот пл.№566 по плана на имотите със запазени стари реални граници в землището на[населено място]. В частта, с която е отхвърлен иска спрямо ответниците - наследници на Д. Б., първоинстанционното решение е влязло в сила. Касационната жалба е подадена от Т. Р. С. и съпругата му В. С. С. /последната е конституирана от въззивната инстанция, тъй като имотът е съпружеска имуществена общност, но участието й в процеса не е отразено в диспозитива на решението/, чрез пълномощниците им адв. Б. и адв. К.. Те намират обжалваното решение за неправилно поради нарушение на материалния закон, процесуално нарушение и необоснованост. Считат за незаконосъобразен извода, че влязлото в сила решение по иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ обвързва и тях като неучастващи в производството лица и преклудира възраженията им срещу предпоставките за реституцията. На второ място сочат на допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в отказ за конституиране на лицето М. П., от когото са купили имота и в липса на мотиви по възражението, че Т. С. е трето добросъвестно лице, придобило имота чрез сделка. Необосноваността на решението според касаторите се изразява в приемането на идентичност на местностите „Т. б.” и „Т.” и в прилагането на чл.5, ал.2 ЗСВСОНИ. Ответниците по касационната жалба Н. И. В., Ж. И. П., Е. А. И. и А. А. Т., чрез пълномощника си адв. В., считат, че жалбата е неоснователна. С определение № 771 от 14.07.2010г. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на решението с ТРОСГК № 6/2005г. по въпроса доколко решението по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ има обвързваща сила спрямо частни правоприемници на един от сънаследниците, придобили собствеността преди реституцията, съответно преди постановяване на това решение и дали те могат да навеждат възражения, свързани със законосъобразността на акта за възстановяване на собствеността. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното: Производството е по иск с правно основание чл. 108 ЗС. Наследодателят на ищците Ж. А. е бил собственик съгласно договор за продажба, сключен с н.а. № 28 от 17.01.1924г., на нива с площ 17 дка в землището на с.М.А., В., местн.”Т.-б.”. С решение на ПК-Б. от 01.07.1994г. на наследниците е възстановено правото на собственост върху нивата, в местн. „Т.” с посочени съседи. С влязло в сила решение от 12.03.1996г. на В. окръжен съд по гр.д.№ 845/95г. е прието на основание чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, че процесната нива с площ 17 дка е принадлежала на наследодателя Ж. А. В., починал 1947г., респ., че е съсобствена на наследниците му. Ответници по този иск са били наследниците на дъщерята на наследодателя Я. М.. Ответниците по настоящия иск се легитимират като частни правоприемници на Я. Ж. М., която с нотариален акт № 46, т.VІ, н.д. № 2251/1962г. е призната за собственик по давност на лозе с площ 5,5дка в землището на[населено място], местн.”Т.” при съседи: Н. Ю., Ю. С., П. С. и Ф. х.Ю., както и на нива с площ 1,5дка в същото землище при съседи: З. Б., Д. Л., Ф. х.Ю. и Я. М.. С нотариален акт № 42, н.д.№ 2337/62г. тя е продала на Д. Б. л. с площ 1,3дка в посоченото землище и местност, при съседи: път, Ю. С., К. Р. и Н. В., а приобретателят от своя страна е продал лозето на М. П., който го е прехвърлил на ответника Т. Р. С. с договор за продажба, сключен с н.а. № 103, н.д. № 7345/1991г. по време на брака му[населено място] С.. Приета е експертиза за идентичност между придобития от наследодателя на ищците с договора за продажба от 1924г. имот, възстановения с решението на Поземлената комисия и с придобития от Т. Р. с договора от 1991г. Видно е, че част от възстановения имот обхваща имот пл. № 324 по КП на[населено място] с площ 835,3 кв.м., който попада в строителните граници на селото и имот пл. № 566 по заснемане на имотите в съществуващи на терена граници, като втория от тези имоти е идентичен със закупения от ответника Р.. Относно владението върху двата имота е налице признание на ответника пред първата инстанция. При тези данни съдът е приел, че Я. М., починала 1987г., като дъщеря на Ж. А., починал 1947г., е била собственик на 1/3 от прехвърления имот, тъй като такъв е нейния дял от наследството. Според съда ответниците като частни правоприемници на Я. М. са обвързани от силата на присъдено нещо на решението по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, с което е признато, че имотът е бил на наследодателя Ж.. Поради това относно имот № 566, придобит с договора за продажба, Т. С. се легитимира като собственик на 1/3ид.ч., а останалите 2/3 ид.ч. са на наследниците и именно за тези 2/3 ид.ч. е уважен иска. Относно първия имот - пл. № 324 с площ 835,3 кв.м ответникът не е противопоставил вещни или облигационни права да държи имота и затова за този имот искът е уважен изцяло. Наведеното от ответника възражение за придобиване на имота по давност е счетено за неоснователно на основание чл. 5, ал.2 З.. По основанието за допускане на касационно обжалване. Същото е допуснато на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса доколко решението по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ има обвързваща сила спрямо частни правоприемници на един от сънаследниците, придобили собствеността преди реституцията, съответно преди постановяване на това решение и дали те могат да навеждат възражения, свързани със законосъобразността на акта за възстановяване на собствеността. По този въпрос е налице противоречие с ТРОСГК № 6/2005г., което дава възможност на третите лица, неучастващи в производството по възстановяване на собствеността, при предявен иск по чл. 108 ЗС да релевират в своя защита възражения за материална незаконосъобразност на реституционния акт. Соченото тълкувателното решение в т.4 визира осъществяване на косвен съдебен контрол върху решения за реституция на имоти, отчуждени по благоустройствените закони, но неговите разрешения са приложими по аналогия и при спор за собственост за земеделски земи между лица, на които собствеността е възстановена и лица, придобили преди това вещни права върху имота. Настоящият състав възприема разрешението в задължителното за съдилищата ТРОСГК № 6/2005г., според което за третите лица, неучаствали в административното производство, е допустим косвения съдебен контрол върху административния акт с оглед наличието на материалноправните предпоставки на реституцията. По-конкретно, във връзка с настоящия спор следва да се приеме, че частните правоприемници на един от сънаследниците, които са придобили имота от него чрез сделка преди възстановяването на собствеността, не са обвързани от решението по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, постановено спрямо праводателя им /в случая наследниците му/. Независимо, че предмет на иска е установяването на собствеността към минал момент – образуването на ТКЗС, на приобретателите на имота, придобили права върху него преди реституцията, не може да се противопостави решението, постановено в спор по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ между наследниците на общ наследодател и техния праводател. Следва да им се признае възможността по пътя на косвения съдебен контрол да възразяват срещу законосъобразността на проведеното реституционно производство. В този смисъл е Решение № 248 от 21.07.2010г. по гр.д. № 58/2009г. на ВКС, постановено в производство по чл. 290 ГПК. По основателността на касационната жалба предвид наведените касационни основания и разрешението на правния въпрос, посочен по-горе: В обжалваното решение въззивният съд е, приел, че ответниците като частни правоприемници на Я. М. са обвързани от силата на присъдено нещо на решението по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ и този извод е неправилен, предвид разрешението на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване. Ответниците по иска /сега касатори/, в резултат на няколко сделки, се явяват частни правоприемници на дъщерята на общия наследодател Я. М., която се е разпоредила с имота още през 1962г. Те са придобили единия от спорните имоти през 1991г. и го владеят, но не са участвали в реституционното производство, нито в производството по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ.Поради това в рамките на предявения срещу тях иск за собственост имат право да навеждат възражения срещу законосъбразността на решението за възстановяване на собствеността. Независимо от горното постановеното въззивно решение се явява правилно като резултат. Предявеният ревандикационен иск е основателен, а касационните оплаквания на жалбоподателите – несъстоятелни. На първо, място следва да се разреши въпросът, поставен от касаторите, дали лозето, ползвано и продадено от Я. М., подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ след като няма данни реално да е било включено в ТКЗС и собствеността върху него е запазена след образуване на ТКЗС, като от 1962г. нататък е било обект на прехвърлителни сделки. Във връзка с това се поддържа нищожност на решението на Поземлената комисия за възстановяване на собствеността. Доводът е неоснователен. Очевидно е, че имотът не е изгубил земеделския си характер по смисъла на чл.2 ЗСПЗЗ като е без значение, че не е бил усвоен в блок на ТКЗС. Свидетелят В. И. М. установява, че имотът на наследодателя Ж. А. - нива от 17 дка се намирал над пътя към селото и е бил внесен по принцип в Д., но понеже не е можело да се обработва с машини е раздаван за лично ползване. Именно на това основание дъщерята на наследодателя Я. /и съпруга й В. - кмет на селото/ ползвали имота. Въз основа на горното, потвърдено и от другите свидетелски показания, не може да се приеме, че имотът не е подлежал на земеделска реституция. Недоказани са и възраженията на касаторите по материалната законосъобразност на реституционното решение. По делото са събрани достатъчно доказателства, установяващи собствеността на наследодателя Ж. А. върху нивата - нотариален акт от 1924г. и внасянето й в земеделското стопанство от неговите дъщери при образуването на ТКЗС през 1956г. Няма данни, а и е недостатъчен срока за придобиване по давност на части от имота от Я. М. в периода от смъртта на наследодателя през 1947г. до обобществяването през 1956г., както поддържат касаторите. Идентичността между притежавания от наследодателя имот по нотариалния акт от 1924г., възстановения имот и владяните от ответниците части от този имот, представляващи имот № 566 по плана на имотите със запазени реални граници, придобит с договора за продажба и имот пл. № 324 по КП на[населено място], държан без правно основание от ответника, е установена от приетата техническа експертиза. Не могат да бъдат споделени и доводите за процесуални нарушения, свързани с неконституиране на страни. Искът е ревандикационен и надлежен ответник по него е лицето, което владее имота. Праводателят на владелеца не е задължителен необходим другар в този процес. Правилно въззивният съд е намерил за неоснователно и възражението за придобиването на имотите по давност. Според разпоредбата на чл.5,ал.2 З. давностният срок за придобиване на имоти, предмет на реституция, започва тече от влизане на разпоредбата в сила - 21.11.1997г. Правилото изхожда от принципа, че не може да тече давност срещу този, който няма възможност да се защити чрез иск. Затова, в хипотеза като настоящата, в която решението на административния орган за възстановяване на собствеността е постановено преди приемането на чл.5, ал.2 З., то давностният срок за придобиване на имота започва да тече именно от влизане в сила на разпоредбата. Тъй като искът е предявен през 1997г., въпреки упражняваното от ответниците владение, то е несъмнено, че давностен срок не е изтекъл. Водим от горното и на основание чл. 293, ал.2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА № 1676 от 14.12.2009г. на В. окръжен съд, гражданско отделение, постановено по гр.д. № 1855/2005г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: