Р Е Ш Е Н И Е № 249 София, 18.12.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание двадесет и трети ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: 1. ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА 2. БИСЕР ТРОЯНОВ при секретаря Кристина Павлова и с участието на прокурора Петър Долапчиев разгледа докладваното от съдия Троянов наказателно дело № 849 по описа за 2018 г. Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Д. И. П., чрез адвокат Р. Б., против решение № 110 от 02.07.2018 г. по в.н.о.х.д. № 139/ 2018 г., по описа на Великотърновския апелативен съд, с доводи за допуснати всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК. Касаторът твърди, че процесуалните му права са нарушени с действията на съда, който възприел част от доказателствата по делото, отклонявайки се от действителното им съдържание, а други игнорирал; фаворизирал е едни доказателствени източници за сметка на други и е постановил незаконосъобразен съдебен акт, не е отговорил на възраженията на защитата. За нарушение на материалния закон се сочи неоснователният отказ на съда да преквалифицира престъплението в чл. 354а, ал. 5 от НК поради маловажност на случая. Наказанието е несправедливо, тъй като не са обсъдени обстоятелства, свързани с индивидуализацията на санкцията: изминалият продължителен период от време от седем години от предходно осъждане за същото престъпление, осъждането му и за транспортно престъпление. Прави алтернативни искания за изменение на въззивното решение с прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление по чл. 354а, ал. 5 от НК или определяне на наказанието при условията на чл. 55 от НК с налагане на минимално предвиденото по размер наказание от три месеца лишаване от свобода. В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимият Д. И. П. и защитникът му адвокат Р. Б. поддържат жалбата по изложените в нея подробни съображения. Представителят на Върховната касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна, тъй като въззивният съд не е допуснал нарушения на материалния и на процесуалния закони, а наложеното наказание е справедливо определено. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на постъпилата жалба, изложените от страните съображения в открито съдебно заседание и извърши касационната проверка в законоустановените предели, намери следното: С решение № 110 от 02.07.2018 г. по в.н.о.х.д. № 139/ 2018 г. Великотърновският апелативен съд потвърдил присъда № 17 от 13.03.2018 г. по н.о.х.д. № 14/ 2018 г. на Габровски окръжен съд, с която подсъдимият Д. И. П. е признат за виновен в това, че на 28.06.2017 г., за времето от 20.10 ч. до 22.25 ч., в [населено място], в борова гора до ПМГ „А. И. Г.“, без надлежно разрешително придобил от Р. Г. М. и държал в управлявания от него автомобил на [улица]до № *** високорисково наркотично вещество – марихуана (коноп), с нето тегло от 9,467 грама и съдържание на тетрахидроканабинол от 16,5 %, на стойност 56,80 лева, поради което и на основание чл. 354а, ал. 3, пр. І и ІІ, алт. І, т. 1, пр. І от НК и чл. 58а, ал. 1 от НК му наложил наказание от осем месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим, на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б“ от ЗИНЗС, както и наказание глоба в размер на 2000 лева. В тежест на подсъдимия били възложени разноските по делото, а предметът на престъпление бил отнет в полза на държавата, на основание чл. 354а, ал. 6 от НК. Със същата присъда първоинстанционният съд признал подсъдимия Р. Г. М. за виновен в две престъпления по чл. 354а, ал. 1, изр. първо, пр. 5, алт. първа във вр. с чл. 26 от НК и по чл. 354а, ал. 3, пр. 2, алт. 1, т. 1, пр. 1 от НК, а подсъдимия М. Н. Д. – в престъпления по чл. 354а, ал. 3, пр. 1 и 2, алт. 1, т. 1, пр. 1 от НК и по чл. 343б, ал. 3 от НК. Подсъдимите М. и Д. не са обжалвали присъдата на окръжния съд. Първоинстанционното съдебно производство приключило по реда на глава двадесет и седма от НПК, след като подсъдимият Д. И. П. признал фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласил да не се събират доказателства за тези факти. Касационната жалба на подсъдимия П. е процесуално допустима и разгледана по същество е неоснователна. Касаторът не сочи конкретни процесуални нарушения в полза на наведения довод по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. В жалбата се съдържат общи твърдения, които не са аргументирани и съобразени с предмета на настоящото производство, като например: „въззивният наказателен състав е боравил с част от доказателствата, отклонявайки се от цялостното им съдържание, като други доказателства изцяло са игнорирани; съдът анализирал еднопластово доказателствената маса и е изключил от анализа си редица релевантни за делото факти и обстоятелства; изложените… доказателствени съждения… не са в съответствие с правилата на формалната логика и не са съобразени с изискванията за всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, на всички обосновани, логични, възможни и реални версии; въззивният и първоинстанционният съд… не са коментирали всички наведени във въззивната жалба и пред първата инстанция аргументи, които характеризират дееца и деянието му“. Излагането на общи твърдения в подкрепа на което е да е от касационните основания по чл. 348 от НПК не налага съдебен отговор в касационното решение. Касационната проверка не е служебна, каквато по същността си е проверката на въззивната инстанция. Касационният съд проверява само правилното приложение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на процесуалните правила и явната несправедливост на наказанието, по конкретни нарушения забелязани от касатора, заради които той обжалва съдебния акт. Касационният съд не следва да бъде поставян в положение служебно да издирва в делото евентуалното проявление на посочено в жалбата касационно основание. След като не се сочат изрично нарушения на процедурата, такива не са допуснати или не засягат съществено правата на касатора, поради което той формално се оплаква, без да очаква конкретен отговор. Защото ако в действителност е допуснато процесуално нарушение и то е от категорията на съществените по чл. 348, ал. 3 от НПК, конкретното му проявление ще бъде забелязано от жалбоподателя и той несъмнено би го посочил по ясен и категоричен начин. Освен всичко изложено, съдебното производство се е развило по правилата на съкратеното следствие пред първоинстанционния съд (глава двадесет и седма от НПК, чл. 371, т. 2), където значението на признатите фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, надделява пред процесуалните грешки и пропуски, допуснати при събиране на доказателствата по същото дело. След като подсъдимият е признал за проявени фактите по случая, описани от обвинителната власт, той се е съгласил, в замяна на по-благоприятни правни последици (по чл. 373, ал. 2 от НПК и чл. 58а от НК), да пренебрегне като незначителни за неговите интереси някои пропуски и нарушения на процедурата по събиране на доказателствата, разкриващи същите тези факти. В противен случай, той не би инициирал провеждането на диференцираната наказателна процедура, а ще предпочете да участва в разглеждане на обвинението по общия процесуален ред. Неясно остава съждението от касационната жалба, че в присъдата и във въззивното решение „е допуснато фаворизиране на едни доказателствени източници и факти за сметка на други и в резултат се е стигнало до постановяването на незаконосъобразен съдебен акт по същество“. Касационната жалба съдържа довод за неправилно приложен материален закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Доводите са обвързани с мнението на касатора за маловажност на извършеното от него престъпление. Затова и настоява за преквалифициране на деянието по чл. 354а, ал. 5 от НК, вместо за приложения с присъдата чл. 354а, ал. 3 от НК. Твърдението на подсъд. Д. П. е неоснователно. Поставено е на вниманието на въззивната инстанция, която е дала убедителен отговор. Разгледано е изрично и в мотивите към първоинстанционната присъда. Осъщественото от подсъдимия престъпно поведение по придобиване и държане на високорисково наркотично вещество не разкрива значително отклонение от обичайните прояви на други общественоопасни деяния от същия вид. Значение в преценката за отсъствие на признаците по чл. 93, т. 9 от НК имат данните за личността на подсъдимия и предметът на престъпление. Видът на придобития и държан (макар и за кратко време) наркотик, неговото тегло, стойност и наркотично съдържимо, представят деянието за обичайно извършвана дейност по незаконно придобиване и държане на марихуана за лично ползване. Нито количеството, нито стойността на наркотика драстично отличават престъпното поведение от други съвременни прояви, предмет на разглеждане по други дела. Предишните осъждания на подсъдимия П. го представят за личност с относително висока степен на обществена опасност. Основание за тази преценка дава първоначалното му осъждане за умишлено престъпление с наркотични вещества по чл. 354а, ал. 3 от НК, извършено на 22.05.2012 г., за което подсъд. П. е осъден по влязлото в сила на 11.10.2012 г. споразумение по н.о.х.д. № 17046/ 2012 г. на Софийския районен съд, Наказателно отделение, VІІІ състав. Второто му осъждане отново е за умишлено престъпление – по чл. 343б, ал. 1 от НК, извършено на 06.12.2014 г., за което е признат за виновен с влязлото в сила на 22.12.2014 г. споразумение по н.о.х.д. № 1207/2014 г. на Габровския районен съд. И за двете предходни осъждания подсъд. Д. П. не е реабилитиран, когато предприема на 28.06.2017 г. да извърши процесното деяние. По първото осъждане на подсъдимия са наложени наказания от пет месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 1000 лева. Няма данни кога са изтърпени, но е приспаднато предварителното задържане с най-тежката мярка по чл. 63 от НПК от 01.06.2012 г. до 11.10.2012 г. При най-благоприятния за подсъд. П. изход, тригодишният реабилитационен срок по чл. 86, ал. 1, т. 2 от НК започва да тече от 11.10.2012 г., но в него попада извършеното от подсъдимия второ престъпление. Това препятства възможността за реабилитация по право по чл. 86, ал. 1, т. 2 от НК, тъй като съставът по чл. 343б, ал. 1 от НК предвижда наказание лишаване от свобода. Обстоятелството, че по второто осъждане е наложено друг вид наказание (пробация, изтърпяна на 08.01.2017 г. и лишаване от правоуправление, изтърпяно на 06.12.2015 г.) в случая няма правно значение – предвидената в закона отрицателна предпоставка е последващото престъпление да не е наказуемо с лишаване от свобода или друго по-тежко наказание, т.е. – предвиденото в състава от особената част на НК наказание да не е от посочените в чл. 86, ал. 1, т. 2. Затова възможността подсъдимият да бъде реабилитиран, се разглежда по реда на чл. 88а, ал. 1 и 4 от НК (доколкото не е постановена съдебна реабилитация по чл. 87 от НК). Петгодишният срок по чл. 88а, ал. 1 във вр. с чл. 82, ал. 1, т. 4 от НК за първото осъждане започва да тече от 11.10.2012 г., докато двугодишният срок по чл. 88а, ал. 1 във вр. с чл. 82, ал. 1, т. 5 от НК за второто осъждане – от 08.01.2017 г. Към датата на извършване на процесното деяние от 28.06.2017 г. и двата самостоятелни срока за реабилитация не са изтекли, а за да бъде подсъдимият реабилитиран е необходимо да са изтекли сроковете по всички осъждания (по аргумент от чл. 88а, ал. 4 от НК) преди да е предприел третото по ред престъпление. В касационната жалба се сочат няколко обстоятелства за личността на дееца, които нямат онова правно значение, което им придава касаторът. Така например, въззивният съд е упрекнат, че процесното деяние е извършено след един дълъг период от време от последното осъждане и след още по-дълъг срок от 7 години от първото осъждане. Това обстоятелство не смекчава наказателната отговорност на подсъдимия П. до степен да заличи предишните му престъпни прояви, нито опасността от възобновяване на престъпната деятелност. Оказва се, че за период от малко над 6 години (а не повече от 7 години) подсъдимият П. е извършил три умишлени престъпления, две от които са с наркотични вещества. Подсъдимият е личност с относително висока степен на риск към извършване на престъпни прояви. Заявеното с касационната жалба обстоятелство за относителни периоди на покой между отделните рецидивни прояви всъщност не понижава обществената опасност на дееца, тъй като въздържанието от престъпна дейност е обществен дълг на всеки гражданин. Второто обстоятелство е свързано с инкриминираното поведение на подсъдимия, че единствен той от всички съпроцесници „не си е позволил да употреби наркотично вещество, след което да управлява МПС, което се забелязва при другите подсъдими“. Въздържанието към престъпни прояви не представлява смекчаващо отговорността обстоятелство спрямо неосъществено деяние, нито поставя личността на дееца в по-благоприятна позиция за реално извършеното от него престъпление. От тримата съпроцесници само неподалият жалба подсъдим М. Н. Д. е управлявал МПС след употреба на наркотици и затова е осъден с първоинстанционната присъда за престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК. Касаторът не е употребил наркотици преди управлението на лекия автомобил, с който е бил спрян за проверка и затова не му е повдигнато обвинение. Напълно правилно въззивният съд не е коментирал отрицателния факт, за което неоснователно е упрекнат с касационната жалба. Несъстоятелно е и възражението на касатора за маловажен случай поради „…липсата на вредоносен резултат (по смисъла на чл. 93, т. 9 от НК).“ Осъществената форма на изпълнително деяние придобил наркотични вещества по чл. 354а от НК разкрива престъпния резултат, предвиден като признак от обективната страна на престъплението. За разлика от другата форма държал, при която престъплението е формално, с придобиването се увреждат отрицателно обществените отношения, свързани със законосъобразното придобиване и държане на наркотични вещества, както и спазването на законовия държавен контрол върху тях. Затова и твърденето на касатора, че липсва вредоносен резултат, не е правилно. Доводът на подсъд. П. за нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 1 от НПК също е неоснователен. Правилен е отказът на въззивната инстанция да преквалифицира общественоопасната дейност на подсъдимия като такава по чл. 354а, ал. 5 от НК, защото извършеното от него престъпление не представлява маловажен случай. Правилно е съждението на касатора, че поначало една и съща фактическа обстановка може да приеме различно правно положение и позовавайки се на признатите факти съдилищата да квалифицират деянието по друг текст от закона, различен от обвинението. Но настоящият случай не е такъв, защото извършеното от подсъд. П. престъпление не разкрива особеностите по чл. 93, т. 9 от НК. Наложеното с присъдата наказание от осем месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 2000 лева е справедливо определено. Съдът е извел всички относими към процеса на индивидуализация обстоятелства. Анализът им в присъдата е изчерпателен, поради което въззивната инстанция не е намерила пропуснати при обсъждането смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. Наложеният размер на наказанието съответства на тежестта на извършеното престъпление и на констатирания значим превес на смекчаващите пред отегчаващите обстоятелства. Затова и правилно двете различни по вид санкции са отмерени на специалния законов минимум от една година лишаване от свобода и глоба в размер на 2000 лева. Допълнително размерът на по-тежкото наказание е редуциран по чл. 58а, ал. 1 от НК с една трета, намален на осем месеца лишаване от свобода. При така осъществената индивидуализация на наказанията значението на отегчаващите обстоятелства е пренебрегнато. Санкцията на подсъдимия П. е справедливо определена и не е допуснато касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Не се налага допълнително намаляване на наказанието. Несъстоятелно е възражението в касационната жалба, че съдилищата не са взели предвид оказаното от подсъдимия П. съдействие на разследващите и на съдебните органи. Това обстоятелство е сред изрично посочените на стр. 19 в мотивите към присъдата. А така също и относително младата възраст на подсъдимия (26-годишен), работоспособен и трудещ се човек, който има заболявания – всички те са съобразени при индивидуализацията на наказанието. Сред обстоятелствата, разкрити по делото, не се установяват нито многобройни, нито изключителни такива, че да наложат категоричния извод за определяне на наказанието при условията на чл. 55 от НК. Определените с присъдата санкции могат да съдействат за постигане на целите по чл. 36 от НК и да способстват за постигането на поправителната и възпиращата роля спрямо подсъдимия П. към спазване на законите и въздържане от други престъпни прояви. Обжалваното въззивно решение като правилно и законосъобразно подлежи на потвърждаване. Касационната жалба като неоснователна по наведените в нея доводи следва да бъде оставена без последици. Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 110 от 02.07.2018 г. по в.н.о.х.д. № 139/ 2018 г., по описа на Великотърновския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.