Р Е Ш Е Н И Е № 106 гр. София, 03 юли 2018 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретаря Н.Пелова и в присъствието на прокурора Петър Долапчиев изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 293 по описа за 2018 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Д. В. К. срещу решение на Великотърновски апелативен съд № 360 от 4.12.2017 г, по ВНОХД № 297/17, с което е изменена присъда на Русенски окръжен съд № 17 от 15.05.2017, по НОХД № 100/17, като наложеното на жалбоподателя наказание е увеличено на пет години „лишаване от свобода”, отменено е приложението на чл. 55, ал. 3 НК и му е определено наказание глоба от 12 500 лв, присъдата е отменена в частта относно типа затворническо заведение, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че за времето от 16.06.2016 г до 17.06.2016 г в [населено място], при условията на продължавано престъпление, без надлежно разрешение, е държал с цел разпространение високорискови наркотични вещества: марихуана, МДМА- „Екстази”, метамфетамин, на обща стойност 1 484, 50 лв, и е разпространил такива, а именно: метамфетамин, на стойност 10, 50 лв, като всички високорискови наркотични вещества възлизат на обща стойност 1 4 95 лв, с оглед на което и на основание чл. 354 а, ал. 1, пр. 4 и 5 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на четири години „лишаване от свобода”, при „строг” режим, настаняване в затворническо заведение от „закрит” тип, като е приложен чл. 55, ал. 3 НК и не му е наложено кумулативното наказание глоба. На основание чл. 68 НК, е приведено в изпълнение наказанието три години „лишаване от свобода”, наложено с присъда на Окръжен съд, Русе, / споразумение / № 19 от 23.08.2012 г, по НОХД № 574/12, влязла в сила на 23.08.2012 г. На основание чл. 59 НК, е зачетено предварителното задържане, считано от 16.06.2016 г до влизане на присъдата в сила. С жалбата се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните доводи: при анализа на доказателствата е допуснато нарушение на чл. 14 НПК, осъждането почива на показания, прочетени по реда на чл. 281, ал. 4 НПК, в съдебния протокол е внесена недопустима поправка на основанието за прочитане на свидетелските показания: първоначално е вписано чл. 281, ал. 4 НПК, а след това е посочен чл. 281, ал. 5 НПК, без да е известно кой е нанесъл поправката, веществените доказателства, открити в избеното помещение, са приобщени чрез претърсване и изземване, което не е одобрено по съответния ред, не са изложени аргументи относно това, че са кредитирани свидетелски показания, дадени на досъдебното производство, отречени пред съда, не е взето отношение по твърдението на свидетелите, че на досъдебната фаза спрямо тях е упражнено неправомерно въздействие, нарушен е чл. 13 НПК, мотивите на присъдата страдат от съществен порок, доколкото фактическата обстановка, приета от първата инстанция, представлява буквален препис на изложеното от фактическа страна в обвинителния акт, налице е нарушение на правото на защита, допуснато на досъдебната фаза, изразило се в лишаване на обвиняемия от възможност да даде обяснения, не е отчетено обстоятелството, че достъп до избеното помещение са имали и други лица, извън подсъдимия, не е даден адекватен отговор на възраженията на защитата срещу правилността на първоинстанционната присъда, материалният закон е приложен неправилно, наложеното наказание е явно несправедливо. С жалбата се правят алтернативни искания: за оправдаване на подсъдимия, за връщане на делото за ново разглеждане или за намаляване на наложеното наказание. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Жалбоподателят К. моли жалбата му да бъде уважена. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Производството пред първата инстанция е протекло при хипотезата на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 1 НПК, касаещо показанията на св. К. П., св. Н. С., св. М. Д. и св. С. П., и заключенията на вещите лица А. И., Св. А., В. Д., М. К.. Пред съда са разпитани св. С. И., св. Ч. В., св. В. Т., св. И. Д., св. А. А., както и поемните лица св. К. и св. С.. Съдът е констатирал съществени противоречия в показанията на св. И., В., Т., Д. и А., с оглед на което е прочел показанията им от досъдебната фаза и ги е ползвал при формиране на вътрешното си убеждение по релевантните факти. Въззивният съд е изпълнил задължението си по чл. 14 НПК и е извел доказателствени изводи, които са верни и се споделят от настоящата инстанция. Обвинителната теза се подкрепя от показанията на св. П., С., Д., установили, че са се снабдявали с наркотични вещества от подсъдимия, тъй като се знаели, че той продава такива. Тези показания не са оспорени от подсъдимия и защитата, дали съгласие за приобщаването им по реда на чл. 371, т. 1 НПК. В синхрон с тях са показанията на свидетелите И., В., Т., Д. и А., дадени на досъдебната фаза, надлежно приобщени по реда на чл. 281, ал. 4 НПК. Вярно е, че в протокола от съдебното заседание е нанесена поправка на основанието за прочитане на техните показания, като е записано чл. 281, ал. 5 НПК, при липса на яснота кой е нанесъл поправката, което е недопустимо. В този смисъл, възражението на защитата е основателно. Въпреки това, същественият въпрос е дали е имало процесуално основание за приложение на процедурата по чл. 281 НПК, а отговорът на този въпрос е положителен. Налице е било основанието по чл. 281, ал. 4 НПК, както правилно е отразено първоначално в съдебния протокол. Първата инстанция законосъобразно е констатирала, че е налице съществено противоречие в казаното от свидетелите на досъдебната фаза и заявеното от тях пред съда, което представлява основание за прочитане на показанията им, съгласно чл. 281, ал. 4 НПК. От съдебния протокол е видно, че не е имало съгласие на страните за прочитане на показанията по реда на чл. 281, ал. 5 НПК, откъдето следва, че посоченото основание е неприложимо и е безпредметно да бъде обсъждано. Прочетените показания са кредитирани и поставени в основата на осъждането, за което въззивният съд е изложил и съображения, които са правилни и се споделят от настоящата инстанция, а те се свеждат до това, че тези показания се инкорпорират в доказателствената съвкупност, уличаваща подсъдимия. Кредитираните показания на св. Д. кореспондират на ВДС, събрани чрез СРС, закрепили обстоятелствата, при които свидетелят и подсъдимият са се срещнали и е осъществена продажбата на наркотичното вещество. Тези показания кореспондират на протокола за доброволно предаване, с който св. Д. е предал закупеното вещество, станало част от веществените доказателства. Правилно е становището, че не може да бъде кредитирано заявеното от свидетелите И., В., Т., Д. и А., за това, че на досъдебното производство спрямо тях е упражнено неправомерно въздействие, тъй като доказателства в тази насока липсват. На следващо място, при проведения оглед на жилището на подсъдимия и избеното помещение, са спазени изискванията по НПК, в какъвто смисъл са и показанията на поемните лица: св. К. и св. С.. Откритите при огледа вещи, иззети като веществени доказателства, а именно: кашон с пликчета, торбичка с хапчета и прахообразно вещество, пощенски известия на името на подсъдимия, електронна везна, по която са открити дактилоскопни следи на жалбоподателя, недвусмислено подкрепят обвинителната теза. Отделно от това, приобщени са като веществени доказателства мобилните телефони, с които са водени разговорите на подсъдимия с определени лица, закрепени във ВДС, събрани чрез СРС. Даден е правилен отговор на възражението, че достъп до избеното помещение са имали и други лица, като е отбелязано, че авторството на подсъдимия се извежда от обстоятелството, че сред намерените предмети има такива, които недвусмислено го уличават, каквито са пощенските известия на негово име и наличието на пръстови отпечатъци по електронната везна, за които е установено, че са оставени именно от него. Неоснователно се възразява срещу естеството на проведеното следствено действие като оглед, а не като претърсване и изземване. Известно е, че разследващият орган е този, който преценява какво процесуално действие да извърши, а условие за валидност на самото действие е спазването на изискванията по НПК за неговото валидно провеждане. В случая, не е имало пречка да бъде проведен оглед, при който са открити и приобщени веществените доказателства, поради което не може да бъде споделено възражението, че е следвало да се пристъпи към претърсване и изземване, а е проведен оглед. При тази хипотеза не е имало необходимост от одобрение на протокола за оглед, а резултатите от огледа правилно са ползвани при формиране на вътрешното убеждение по релевантните факти. На следващо място, неоснователно се сочи, че е допуснато нарушение по чл. 13 НПК. Съдът е разполагал с обилен доказателствен материал, който е достатъчен, за да се счита, че обективната истина е разкрита, поради което правилно не е намерил, че се налага събиране на нови доказателства. Отделен е въпросът, че и страните не са имали искания за събиране на такива. На следващо място, не може да бъде споделено възражението относно процесуалната годност на мотивите на въззивния акт. Съдът е изпълнил задълженията си по чл. 339 НПК, като е дал синтезиран отговор на възраженията срещу правилността на присъдата, и макар и изрично да не е коментирал допуснатото от първата инстанция процесуално нарушение, касаещо буквалното възпроизвеждане на фактическата обстановка от обвинителния акт, практически го е отстранил, като е изложил приетата от него фактическа обстановка и е извел съответните правни изводи. На следващо място, неоснователно се твърди, че правото на жалбоподателя да даде обяснения е нарушено на досъдебната фаза. Обвиняемият е бил приканен да даде обяснения, тоест, такава възможност му е осигурена, но се е ползвал от правото си да откаже даване на такива. В съдебното производство пред първата инстанция също се е ползвал от правото си да откаже даване на обяснения. Пред въззивната инстанция не са събирани нови доказателства, респективно, жалбоподателят не е заявил, че желае да даде обяснения, което би породило задължение да му бъде осигурена такава възможност. Ето защо, не може да бъде споделен довода, че е допуснато особено съществено нарушение на правото на защита, което самостоятелно предопределя необходимост от отмяна на съдебните актове и връщане на делото на прокурора, за да бъде гарантирана възможност на обвиняемия да даде обяснения по обвинението. С оглед на изложеното, ВКС намери, че липсва нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което не може да бъде удовлетворено искането за ново разглеждане на делото от друг състав на въззивната инстанция или на първата такава. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Приетите релевантни факти обуславят съставомерност по чл. 354 а, ал. 1, пр. 4 и 5 вр. чл. 26, ал. 1 НК, каквато е приетата правна квалификация, тоест, материалният закон е приложен правилно. Не може да бъде уважено искането за отмяна на съдебните актове и оправдаване на подсъдимия, тъй като липсва хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК / не е налице осъждане за деяние, което не съставлява престъпление /. Основателно е оплакването за нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. При индивидуализацията на наказателната отговорност е подценено значението на младата възраст на жалбоподателя / към момента на деянието е бил на 23 години / и на обстоятелството, че до настоящия момент, макар и осъждан, той не е изтърпявал ефективно наказание „лишаване от свобода”. Изложеното дава основание да се приеме, че и по-кратък срок на „лишаване от свобода”, в сравнение с този, определен от въззивната инстанция, би бил достатъчен в процеса на поправяне и превъзпитаване на жалбоподателя. Несъмнено е, че степента на обществена опасност на деянието е завишена, но този факт е отчетен при отмерване на наказанието, което е определено от въззивната инстанция над средния размер, предвиден в закона. Настоящият състав на ВКС намери, че при съвкупната преценка на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства и при съобразяване на целите по чл. 36 НК, справедливо, съобразно критерия на чл. 348, ал. 5 НПК, се явява наказание към средния размер, а именно: четири години „лишаване от свобода”. То ще бъде изтърпяно ефективно, с което в пълнота се гарантира постигане на поправително и превъзпитателно въздействие спрямо осъдения, както и превантивно въздействие спрямо другите членове на обществото. Въззивният съд законосъобразно е отменил приложението на чл. 55, ал. 3 НК, която хипотеза не е налице, при условие, че наказанието е отмерено при хипотезата на чл. 54 НК. На следващо място, не са налице условия за смекчаване на наказанието глоба, което е отмерено правилно, като е определена глоба от 12 500 лв, поради което искането за смекчаване на това наказание не може да бъде удовлетворено. С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че наложеното наказание „лишаване от свобода” следва да бъде сведено до размер от четири години, в какъвто смисъл следва да бъде изменен въззивният акт. По тези съображения, жалбата е частично основателна и следва да бъде частично уважена. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 и ал. 1 т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивно решение на Великотърновски апелативен съд № 360 от 4.12.2017 г, по ВНОХД № 297/17, като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Д. В. К. наказание „ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА” на ЧЕТИРИ ГОДИНИ. ОСТАВЯ в СИЛА решението в останалата част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: