РЕШЕНИЕ № 54 София, 25. март 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на пети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 3066 по описа за 2013 година, за да се произнесе, взе пред вид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решение № 174/28.01.2013 на Софийския апелативен съд по гр.д. № 2547/2012, с което е потвърдено решение № 3392/17.05.2012 на Софийския градски съд по гр.д. № 10258/2010, с което е отхвърлен предявеният иск за отмяна на дарение по чл. 227, ал. 1, б. „в” ЗЗД. Обжалването е допуснато поради значението на процесуалноправния въпрос за допустимостта с въззивната жалба да бъдат представени и да бъде поискано събирането на доказателства за обстоятелства, за които с доклада на първоинстанционния съд не са дадени указания по чл. 146, ал. 2 ГПК. По поставения въпрос Върховният касационен съд намира, че в доклада по делото първоинстанционният съд трябва да посочи съгласно чл. 146, ал. 1, т. 1 ГПК обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и направените възражения от страните (списък на правно релевантните факти). Когато някое от претендираните права или някое от направените възражения произтича от факт, който не се твърди в исковата молба или отговора и не е допълнен съгласно чл. 143, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен съгласно чл. 145, ал. 1 ГПК да постави на заинтересованата страна въпрос по този факт, като укаже значението му за претендираното право или направеното възражение. Заинтересована е страната, която черпи изгодни за себе си правни последици от този факт и чиято е тежестта да го докаже или опровергае. Когато заинтересованата страна заяви становището си по факта (осъществил се е или не се е осъществил), съдът записва нейното изявление в протокола и дава съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК указания според доказателствената тежест на заинтересованата страна, че не сочи доказателства за установяването или опровергаването на факта. Когато твърдените от някоя от страните факти са неконкретни, неясни или си противоречат, съдът указва на заинтересованата страна да ги изясни конкретизира или да отстрани противоречията в тях. Съгласно чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК в доклада съдът трябва да посочи правната квалификация на всички претендирани от страните права и на всички направени възражения, реплики, дуплики и т.н. След като посочи кои права и кои обстоятелства се признават и кои обстоятелства не се нуждаят от доказване, съдът посочва съгласно чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК кои от посочените в т. 1 от доклада правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от ответника и им указва съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК за кои от твърдените или отричани от тях факти не сочат доказателства. Едва след това страните са длъжни да изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, указанията и доклада. Посочването в доклада на правно релевантните факти (чл. 146, ал. 1, т. 1 ГПК) и разпределянето на доказателствената тежест (чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК) са задължения на първоинстанционния съд по доклада. С това обаче не се изчерпват служебните му задължения, законът изрично задължава първоинстанционния съд, след като направи доклада по делото да укаже на всяка от страните (чл. 146, ал. 2 ГПК) за кои факти, които са в нейна тежест да докаже не са посочени и представи доказателства. Неизготвянето на доклад от първоинстанционния съд и недаването на указания, както и непълнотите и грешките в тях имат значение за правилността на първоинстанционното решение. Погрешната правна квалификация е нарушение на материалния закон, а всички останали пропуски и грешки във връзка с доклада и указанията са съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Въззивният съд следи служебно само за валидността на първоинстанционното решение и за неговата допустимост – в обжалваната част. Той не проверява служебно правилността на решението, освен когато следи служебно за интереса на някоя от страните (напр. при поставяне или отмяна на запрещение) или за интереса на ненавършили пълнолетие деца (напр. при лишаване от родителски права, по брачни искове, искове за произход, разрешаване на разногласие между родители и др.). Въззивният съд не прави доклад по делото. Съгласно чл. 268, ал. 1 ГПК той докладва жалбите и отговорите: в коя част е обжалвано решението, кои правни въпроси във връзка с неговата валидност и допустимост се поставят (за това той следи служебно), какви оплаквания за неправилност са направени и какви пороци е поискано да бъдат отстранени. Въззивният съд дава указания на страните във връзка с проверката на валидността и правилността на обжалваното решение и не дава указания във връзка с проверката на правилността му и поправянето на допуснати нарушения. Той не може да приеме за установено нещо различно по фактите нито да констатира нарушение на съдопроизводствените правила, без съответно оплакване в жалбите или отговорите. Служебно въззивният съд може да промени правната квалификация като приложи императивна разпоредба на закона. В този случай той дава указания на страната за доказателствената тежест (доколкото променената правна квалификация променя и нея), както и указания, че с въззивната жалба страната не сочи или не представя доказателствата, които счита, че не са допуснати или е била лишена от възможност да посочи и представи поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила в първоинстнционното производство. С въззивната жалба може да бъдат представени и да бъде поискано събирането на доказателства за правно релевантни факти и обстоятелства: 1) които не са включени в доклада по чл. 145, ал. 1, т 1 ГПК, без значение кой ги твърди и кого ползват, 2) за които в доклада не са дадени указания по чл. 145, ал. 1, т. 5 ГПК в чия тежест е да бъдат доказани, без значение дали съдът го е включил в списъка на правнорелевантните факти по т. 1, или е пропуснал да ги включи и 3) за които не са дадени указания по чл. 146, ал. 2 ГПК, че страната не сочи нито представа доказателства за тях. Тези нови доказателства са допустими, доколкото имат значение за установяване на правно релевантни факти по делото според преценката на въззивния съд. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира основателна поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд не е допуснал представените с въззивната жалба писмени доказателства за доходите на ищцата и нуждата й от допълнителни средства за издръжка нито е допуснал събирането на посочените доказателства, а в решението е приел, че ищцата е доказала извършването на дарението и отправянето на покана до ответницата да й предоставя издръжка, но не е представила доказателства за нуждата си от издръжка, макар в доклада по делото на първоинстанционния съд да й е указано, че тежестта да докаже това обстоятелство е нейна. Правилно въззивният съд е приел, че в доклада по делото първоинстанционният съд е посочил обстоятелствата, от които произтича претендираното право за отмяна на дарението поради непризнателност. Също правилно съдът е приел, че макар указанията за доказателствената тежест да са дадени общо, те са по същество верни по отношение на обстоятелствата, свързани с конкретната нужда на ищцата от издръжка през правнорелевантния период от 19.05. до 29.06.20010 г. (първоинстанционният съд не е допускал изменения на иска по основание чрез добавянето на нов период от време след предявяването на иска до приключването на първото заседание по делото съгласно чл. 214, ал. 1 ГПК). В нарушение на съдопроизводствените правила обаче съдът е приел, че с това първоинстанционният съд е изпълнил служебните си задължения във връзка с доклада по делото и указанията към ищцата. В исковата молба ищцата твърди, че няма друг доход освен малката си пенсия, а освен обикновените има и нужда от лекарства, без да е представила или поискала събирането на доказателства за тези обстоятелства. При това положение първоинстанционният съд е бил длъжен да даде на ищцата указания по чл. 146, ал. 2 ГПК. Наличието на това съществено нарушение на съдопроизводствените правила е основание страната да представи и поиска събирането на тези доказателства с въззивната жалба, защото те имат значение за установяване на правно релевантни факти по делото. Като не е приел представените и не е допуснал събирането на поисканите доказателства за доходите и нуждите на ищцата през времето от 19.05. до 29.06.20010 г. въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което въззивното решение следва да бъде отменено, а делото – върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане на делото съдът следва да има предвид, че с изтичането на срока за отговор на исковата молба за ответницата са преклудирани само: 1) отводите по съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, 2) възможността за оспорване на истинността на представените документи и 3) възможността да привлича трети лица помагачи и предявява искове срещу тях, както и да предявява насрещни и инцидентни установителни искове; 4) възраженията (правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи и правоотлагащи), които се основават на факти, които не са посочени в исковата молба също са преклудирани, но възражението, че надарената би поставила себе си в по-тежко положение, ако предостави исканата издръжка не е преклудирано, тъй като възражението е процесуален способ за предявяване на правнорелевантин факти и обстоятелства, които биха се преклудирали независимо от това дали са станали предмет на доказване, или никой не се е позовавал на тях. В исковата молба ищцата твърди, че ответницата има възможност да осигурява исканата издръжка – с това тя е направила обстоятелствата във връзка с възможността на надарената да предоставя издръжка предмет на доказване, независимо от това дали съответното възражение е направено, или не е направено въобще. С изтичането на срока за отговор на исковата молба за ответницата не е преклудирана възможността да оспорва фактическите твърдения на ищцата, да сочи доказателства за оборване на нейните твърдения, както и да представя и иска събирането на доказателства, че ищцата освен правото на ползване върху подарения имот притежава друго имущество и доходи или че получава средства за издръжката си от други източници. Доколкото обстоятелствата във връзка с възможността на надарената да предоставя издръжка са включени в предмета на доказване от ищцата, за ответницата не е преклудирана и възможността в отговора на въззивната жалба да сочи и представя доказателства, че тя като надарена няма възможност да предоставя исканата издръжка (в доклада по делото не й е указано, че е в нейна тежест да докаже тези обстоятелства, обратното, указано е на ищцата, че в нейна тежест е да докаже всички свои твърдения в исковата молба). Тази възможност за ответницата (да сочи и представя доказателства, че тя като надарена няма възможност да предоставя исканата издръжка) би се преклудирала в края на първото заседание пред първоинстанционния съд, само ако той й беше поставил въпроси за нейното имущество и доходи по чл. 145, ал. 1 ГПК, ако й беше дал указания по 145, ал. 1, т. 5 ГПК, че в нейна тежест е да докаже имуществото и доходите си, както и указания по чл. 146, ал. 2 ГПК, че не сочи нито представя доказателства за имуществото и доходите си. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решение № 174/28.01.2013 на Софийския апелативен съд по гр.д. № 2547/2012. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.