1 Р Е Ш Е Н И Е № 42 гр.София, 05.03.2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на трети февруари през две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА при секретаря Цветанка Найденова и в присъствието на прокурора.............. като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 5488 по описа за 2013 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството по делото е по реда на чл.290 -293 ГПК. В. Й. И. от [населено място], област Р., чрез процесуалния си представител адв. А. Б., обжалва и иска да се отмени въззивно решение № 351/09.05.2013г., постановено по възз. гр. д. № 327/2013 г. по описа на Окръжен съд Русе, с което е потвърдено Решение № 2089/06.12.2012 г. по гр.д. № 5876/2012 г. на Районен съд – Русе. С първоинстанционното решение е отхвърлен като недоказан, предявеният от касатора срещу С. [фирма] – [населено място], иск по чл.200 КТ за присъждане на неимуществени вреди в размер на сумата 150 000 лева, причинени от настъпила при трудова злополука смърт на Д. В. И. – негов син. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е необосновано, незаконосъобразно и постановено при нарушение на процесуалните правила – основание за отмяна по чл.281 т.3 ГПК. Касационното обжалване е допуснато по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК по въпросите: Следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви, като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, които имат значение за решението по делото; Кога настъпва преклузията по чл.266 ГПК за ангажиране на доказателства от страната, респективно кога са налице изключенията, предвидени в нормата за събиране на доказателства, недопуснати поради процесуални нарушения на първоинстанционния съд. По тези процесуалноправни въпроси е констатирано противоречие на решението на въззивния съд със задължителната съдебна практика - ТР№ ТР № 1/2013 г. ОСГТК ВКС, ТР №1/2001г. ОСГК и решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК - Решение №60/05.06.2013г. по гр.д.№ 546/2012г. ІV г.о., Решение №700/06.12.2010г. по гр.д. №304/2010г. ІІІ г.о., Решение №153/01.08.2011г. по гр.д.№39/2011г. ІІ г.о. Ответникът по касационната жалба [фирма] – [населено място] в писмен отговор поддържа становище, че не са налице основания за отмяна на атакуваното въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и съгласно правомощията си по чл. 291 ГПК и чл. 293 ГПК, намира: С обжалваното решение, въззивният съд е потвърдил първоинстанционния съдебен акт, с който е отхвърлен изцяло предявеният иск с правно основание чл.200 КТ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 150 000 лева. Въззивната инстанция е приела, че ищецът не е представил доказателства за преживените от него болки и страдания в резултат на настъпилата при трудова злополука смърт на сина му Д. В. И.. Посочено е, че приключвайки производството в едно съдебно заседание, първата инстанция не е допуснала процесуално нарушение на нормите на чл.39 и чл.142 ал.2 ГПК, тъй като за страната не е съществувала пречка да се яви лично в съдебното заседание, а по отношение на процесуалния й защитник не са били представени доказателства за служебната му ангажираност. В тази връзка въззивната инстанция е отказала събирането на поискани с въззивната жалба гласни доказателства /същите допуснати, но несъбрани от първата инстанция, поради неявяването на страната в съдебното заседание/, като е мотивирала отказа си с настъпилата преклузия по чл.266 ГПК. В резултат на това, неизяснени са останали обстоятелствата какви са били отношенията в семейството между бащата и сина, респ. как се е отразила смъртта на последния върху правната и личностна сфера на ищеца. Във връзка с въпросите, по които е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав на ВКС намира следното: Решението на въззивната инстанция е в противоречие с приетото в задължителната съдебна практика, намерила израз в ТР № 1/2013 г. ОСГТК ВКС, ТР№ 1/2001г. ОСГК и редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК – напр. Решение №60/05.06.2013г. по гр.д.№ 546/2012г. ІV г.о., Решение №700/06.12.2010г. по гр.д. №304/2010г. ІІІ г.о., Решение №153/01.08.2011г. по гр.д.№39/2011г. ІІ г.о и др. В мотивите по т.2 от ТР №1/2013г. ОСГТК е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В. съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди, или да отмени решението на първата инстанция. Обект на въззивната дейност не са пороците /или законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Дейността на въззивния съд е продължение на първоинстанционното производство, при което ако процесуалните действия на първостепенния съд са били опорочени, въззивният съд не ги извършва наново, а отстранява пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. В същия смисъл е и разрешението по т.19 от ТР№1/2001г. ОСГК, според което при въззивното производство, съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска и трябва да изготви собствени мотиви. Това задължение произтича от посочената характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща. Именно поради това, че не е контролно-отменителна, а втора по ред по съществото на материалния спор, в съдебния си акт въззивната инстанция не изследва първоинстанционното решение, което означава, че оплакванията във въззивната жалба коментира, доколкото те са свързани с материалноправния спор. На следващо място, при действието на ограничения въззив, въведен с ГПК от 2007г., във въззивното производство страните могат да сочат и представят само доказателства за нововъзникнали факти, както и такива, за които не са могли да узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата, съответно в срока за отговор – чл.266 ал.2 ГПК. Настъпващата още с първоинстанционното производство поетапна преклузия за посочване и представяне на доказателства изключва възможност страната да поправи във въззивната инстанция собствената си небрежност. Същевременно обаче, законът предоставя възможност на страните да попълнят делото с относимите към спорното право доказателства и в тази фаза на процеса, когато са съществували обективни пречки доказателствата да бъдат посочени и представени в срок при разглеждане на делото от първата инстанция. Във въззивното производство страната може да иска и събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения – чл.266 ал.3 ГПК. Такива са не само доказателствата, които страната е поискала, но не са били събрани от съда в нарушение на съдопроизводствените правила, но и доказателствата, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл.146 ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че с оглед така дадения отговор на въпросите, по които е допуснато касационното обжалване, атакуваното решение е постановено в нарушение на процесуалния закон. Решението е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Съгласно чл.235 ал.2 и 4 ГПК съдът основава решението си върху установените по делото обстоятелства и върху закона, като излага своите изводи в мотивите към решението. Съгласно чл.271 ал.1 ГПК въззивният съд решава спора по същество и когато потвърждава първоинстанционното решение, като и в този случай е длъжен да мотивира своето решение – чл.272 ГПК. Тези основни правила, са нарушени от Русенския окръжен съд, който не е изложил собствени мотиви към постановеното от него решение. Както е изяснено в отговора по чл. 290 ГПК, дори в случаите, когато препраща към мотивите на първостепенния съд, въззивната инстанция излага свои мотиви и задължително следва да посочи кои факти, релевантни за спора приема за осъществени и кои не, въз основа на кои доказателства, да формулира собствени правни изводи и в заключение да даде отговор за основателността на предявения иск. В случая Русенският окръжен съд е изготвил съдебен акт като контролно - отменителна инстанция - в решението се съдържа единствено коментар на приетото от първоинстанционния съд и в хронологичен ред са проследени процесуалните действия на този съд по движението и приключването на делото. В заключение е направен извод, че „на основание гореизложеното първоинстанционният съд обосновано и законосъобразно е приел, че предявеният иск е неоснователен като недоказан и го е отхвърлил“. На практика, липсват въззивни мотиви по съществото на спора, което е нарушение на съдопроизводствените правила и то е съществено, защото се е отразило върху правилността на съдебния акт. Съдът е допуснал процесуални нарушения и при прилагането на нормата на чл.266 ГПК. Още с исковата молба е поискано и районният съд е допуснал събирането на гласни доказателства, относно преживените от ищеца болки и страдания по повод смъртта на сина му, както и за установяване на обстоятелстото какви са били семейните им отношения. За насроченото на 06.11.2012г. – първо и единствено съдебно заседание – адвокатът- пълномощник на В. Й. своевременно /на 11.10.2012г./ е подал молба с доказателства, че му е невъзможно да се яви в съдебното заседание, поради служебна ангажираност. Във въззивното решение невярно е посочено, че молбата за отлагане не е придружена с доказателства. С последваща молба от 25.10.2012г. страната е оспорила твърденията на ответната страна, изложени в отговора по исковата молба, като изрично е посочила, че за съществувалите нормални, близки отношения между починалия син и бащата, поддържа искането си за разпит на свидетел. В с.з. от 06.11.2012г. районният съд е приел, че няма процесуални пречки за разглеждане на делото, въпреки отсъствието на ищеца и пълномощника му /което по същество е правилно с оглед разпоредбата на чл.142 ал.2 ГПК /, но в нарушение на процесуалните правила на чл.148 и чл.149 ал.2 ГПК е приключил съдебното дирене още в това заседание, без да се произнесе по допуснатите гласни доказателства на ищеца. В доклада на първоинстанционния съд липсват и указания към страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. Тези процесуални пропуски не са отстранени от въззивния съд, при наличие на изрично позоваване на въззивника в тази насока при мотивиране на основанията за въззивно обжалване. В нарушение на съдопроизводствените правила – чл.266 ал.3 ГПК, поисканите с въззивната жалба относими, допустими и необходими за изясняване на делото гласни доказателства за установяване на отношенията между бащата и починалия му син, включително за изслушване обясненията на ищеца /респ. за изясняване на причините, поради които не се е явил пред първоинстанционния съд/, не са били събрани от въззивния съд. Допуснатите съдопроизводствени нарушения са лишили от възможността въззивникът да установи твърдения от него факт за близката емоционална връзка с починалия и за отражението на преживяната загуба в живота му, което е довело до постановяване на порочно решение. Съдът е пристъпил към постановяване на решение преди да е изяснил спора от фактическа страна, което е нарушение на разпоредбите на чл.10 и чл.235 ал.2 ГПК. Като краен резултат, въззивното решение е неправилно, постановено в нарушение на основния принцип за установяване на истината в гражданския процес, чрез осигуряване на възможност и съдействие на страните за установяване на фактите, които са от значение за решаването на делото – чл.10 ГПК и при превратно тълкуване и прилагане на нормите, уреждащи въведената с действащия от 2007 г. ГПК поетапна преклузия за посочване и представяне на доказателства от страните. С оглед на изложеното, обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено при условията на чл.293 ал.3 ГПК и делото върнато на въззивния съд за извършване на съдопроизводствените действия по допускане на поисканите с въззивната жалба доказателства. По въпроса за отговорността за разноските, направени за касационната инстанция, съгласно разпоредбата на чл.294 ал.2 ГПК, следва да се произнесе въззивният съд, на когото делото се връща за повторно разглеждане. Предвид изложеното и на основание чл. 293 ал. 2 и 3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 351/09.05.2013г., постановено по възз. гр. д. № 327/2013 г. по описа на Окръжен съд Русе. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд- Русе. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.