Р Е Ш Е Н И Е
№ 377
гр.София, 16.02.2016 г.
в името на народа
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 1160 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по жалба, подадена от Ж. А. З., чрез адв. Ю. Д. М. от АК Д., срещу въззивно решение № 398/18.11.2014 г. на Добричкия окръжен съд, постановено по гр.д. № 564/2014 г.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 714/04.06.2015 г. по въпросите: за правната квалификация – как се определя и от кого, какви са задълженията на въззивния съд при посочена от страните правна квалификация, неотговаряща на фактическите твърдения, както и, когато първостепенният съд не е посочил вярната правна квалификация; за допустимите доказателствени средства за установяване нищожност на сделка, сключена в противоречие със забраната по чл. 152 ЗЗД.
По поставените правни въпроси има формирана задължителна съдебна практика по чл. 290 ГПК, която е и непротиворечива и напълно се споделя от настоящия състав. В приложените от касатора съдебни актове – решение № 196/15.10.2013 г. по гр.д. № 1348/2012 г. на III г.о. на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 4/2012 г. ОСГТК на ВКС, а още и в решение № 388/02.12.2013 г., по гр.д. № 1030/2012 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 477/23.01.2013 г. по гр.д. № 1648/2011 г. на IV г.о. на ВКС и решение № 270/19.02.2015 г. по гр.д. № 7175/2013 г. на IV г.о. на ВКС, е изяснено, че съдът се ръководи не от дадената от страните квалификацията на искането, с което е сезиран; важно е съдържанието му. Ищецът е този, които очертава предмета на спора чрез страни, основание (правопораждащи юридически факти) и петитум, но правилната материалноправна норма, относима към заявеното субективно право съдът е длъжен сам да определи. Трябва да се прави разлика между нередовна искова молба, съдържаща вътрешно противоречие и неточно определена от ищеца материалноправна квалификация на иска. В първия случай исковата молба се оставя без движение по реда на чл. 129 ГПК, включително и служебно от въззивния съд, ако първостепенният не е отстранил нередовността на исковата молба. При неточно дадена от страните правна квалификация, съдът също служебно прилага относимата материалната правна норма към въведените в предмета на делото факти и обстоятелства и отправеното искане за защита. Въззивният съд, който е съд по съществото на спора, също и без оплакване, е длъжен да даде вярната правна квалификация на спорните правоотношения (в пределите на жалбата) във въззивното решение и, когато установи, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, ако е необходимо служебно да даде и указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответните доказателства. Във всички случаи, съдът не може да отхвърли иска само поради това, че е неприложима посочената от ищеца материално правна норма към спорното право, факт или правоотношение. Ако първостепенният съд не само погрешно е квалифицирал исковата претенция, но и се е произнесъл не по очертания с исковата молба предмет на иска, тогава решението му е недопустимо и въззивният съд следва да го обезсили на осн. чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК и да върне делото за ново произнасяне от друг състав на първостепенния съд.
Както е изяснено в решение № 461/16.01.2012 г. по гр.д. № 1206/2010 г. на IV г.о. на ВКС, при фидуциарната сделка, с която се прехвърля собственост, за да се създаде обезпечение на кредитора, страните не желаят прехвърлянето, а преследват друга юридическа цел – заобикаляне на забраната за предварително уговаряне на начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона. Този порок води до нищожност на сделката поради противоречие със забраната по чл. 152 ЗЗД, като за установяване на заобикалянето на закона са допустими всички доказателствени средства, предвид което ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК за симулативните сделки не намира приложение.
По касационните оплаквания:
Касаторът Ж. А. З. твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което искът й да бъде уважен, както и присъждане на съдебноделоводни разноски по делото.
Ответникът по касация Ц. С. С., чрез адв. К. К. от АК Д., в отговора по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК е изложил само съображения за наличието на основания за допускане на касационно обжалване; не е отговорил по касационните доводи, нито го е сторил по-късно в хода на съдебното дирене до даване ход на устните състезания във ВКС.
Съставът на Върховния касационен съд намира следното:
Добричкият окръжен съд, като отменил решението на Добричкия районен съд, отхвърлил иска на Ж.А. З. против Ц. С. С. за прогласяване нищожността на договор, оформен в нот. акт № ., том ., рег. № ., н.д. № .. на нотариус Ю. Д. с район на действие Добрички районен съд, като прикриващ съглашение по см. на чл. 152 ЗЗД за обезпечаване изпълнението на договор за заем.
Съдът приел, че твърдяният порок на сделката - нищожна като симулативна, не е установен. Изложил съображения, че сделката не може да се квалифицира като симулативна при изложените в исковата молба обстоятелства. Страните са я сключили при изначално желание тя да породи правните си последици- прехвърляне на правото на собственост, но се твърди, че е имало уговорка за обратно прехвърляне на имота, т.е. след връщане на заемната сума, купувачът Ц. С. да прехвърли, чрез друга сделка, обратно на ищцата Ж. З. процесния апартамент. Съдът посочил, че очертаната хипотеза е такава, при която страните всъщност целят транслативния ефект на сделката, но само за ограничен период от време и при определени условия. Касае се за т.нар. фидуциарни сделки, които не са симулативни, респ. не могат да се обявят за нищожни на наведеното основание.
От друга страна, съдът приел, че не е установено действителната воля на страните да е била за обезпечаване връщането на заема, получен от сина на Ж. З.. Съдът изяснил, че страните не са съставили обратно писмо, а от друга страна, свидетелски показания са недопустими, защото по делото никое от представените доказателства не може да се определи като „начало на писмено доказателство” по см. чл. 165, ал. 2, изр. 1 ГПК. Приел за неотносимо заключение за действителната пазарна цена на прехвърления имот, а съдържанието на исковата молба по чл. 108 ЗС и чл. 59, ал. 1 ЗЗД, предявена от Ц.С. срещу Ж. З., образувана в гр.д. № 2630/2013 г. на Добричкия районен съд, неотговарящо на изискванията по чл. 165, ал. 2, изр. 1 ГПК за допускане на гласни доказателства.
Решението е неправилно.
В противоречие с дадения по-горе правен отговор, въззивният съд не е дал сам точна правна квалификация по спора, която е чл. 152 ЗЗД, което е довело и до неправилност в заключението за неоснователност на иска. Съдът се е произнесъл в рамките на сезирането, по заявените от ищеца правопораждащи факти и петитум, поради което решението е валидно. При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.
За въззивния съд не е имало основание да откаже да обсъди събраните гласни доказателства поради това, че както става ясно от дадения по-горе отговор, с тях се цели разкриване на уговорка за прехвърляне на имот като обезпечение за дълг и обратното му изкупуване след погасяване на задължението, с което се заобикаля забраната за предварително уговаряне на начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона.
В нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд е отказал да обсъди и заключението на съдебнотехническата експертиза, съгласно която пазарната цена е няколкократно по-висока от записаната като цена по продажбата. Вярно е, че доказателството има само косвено отношение към действителните отношения между страните и служи като индиция, че прехвърлянето е не срещу цена, но това не го прави нито недопустимо, нито неотносимо доказателствено средство в случая. Всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник било на косвено, било на пряко доказателство, като гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства като по-значими или категорични в сравнени с други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност. От друга страна, законът не поставя знак на равенство между косвени доказателства и непълно доказване (създава само вероятност в осъществяването или не на даден факт или обстоятелство), между преки доказателства и пълно доказване (създава пълната убеденост в осъществяването или не на даден факт или обстоятелство). Както е разяснено по реда на чл. 290 ГПК в решение № 226/12.07.2011 г. на IV г.о. по гр.д. № 921/2010 г., пълното главно доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт, а косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено; във веригата от косвените доказателства се включват и онези факти, които косвено установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния факт. Косвените доказателства установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт.
Вярно е, че в исковата молба, по която е образувано гр.д. № 2630/2013 г. на Добричкия районен съд, не се съдържат изявления на Ц. С., правещи вероятно твърдението на Ж. З. за даден от нея имот по договор за покупко-продажба като обезпечение на получен от сина й заем от Ц. С.. Както стана ясно, това е без значение за допустимостта на гласните доказателства, доколкото в случая е неприложимо ограничението по чл. 165, ал. 2 ГПК, но съдът е следвало да обсъди твърденията на Ц. С. по подадената от него искова молба, ведно с позицията му по настоящото дело, твърденията му за същите факти, както и обясненията му в тази връзка пред органите на МВР. Те, обсъдени поотделно и в съвкупност с останалите доказателства по делото, са индиция за действителните взаимоотношения между страните по повод продажбата по нот. акт № 61/2012 г. на нотариус Ю. Д. с район на действие Д..
По изложените съображения, въззивното решение е неправилно и като такова следва да се касира, като спорът се разреши от състава на Върховния касационен съд.
Искът е с правно основание чл. 152 ЗЗД.
Между страните не се спори, а и от представените по делото писмени доказателства, се установява, че на 19.07.2012г. Ж. А. З. е продала на Ц. С. С. свой собствен недвижим имот по нот.акт № 61/2012 г. на нотариус Ю. Д., с район на действие Д., за сумата от 14 000 лв. При сключването му е представена и вносна бележка, че цената е преведени по банков път от купувача на продавача.
Няма доказателства преди и в деня на продажбата купувачът да е правил оглед на имота. Не се спори, че в него живее синът на Ж. З. – Ж., който е останал във владение на имота и след продажбата.
Купувачът Ц. С. твърди в исковата си молба, предмет на гр.д. № 2630/2013 г. по описа на Д., че продавачът Ж. А. З. е трябвало да му предаде, според уговорката по договора, владението върху закупения имот веднага – след изповядване на сделката от нотариуса. Поради това търси и обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за неоснователно ползване на собствения му апартамент, считано от датата на продажбата.
В обясненията на С. по преписка № 1059/2013 г. на Добричка районна прокуратура, е записано, че имал лична уговорка със сина на продавачката – Ж. З. И., същият да продължи да обитава апартамента за срок от 10 месеца след прехвърлителната сделка (т.е. до 19.05.2013 г.). След изтичане на срока Ж. отказал да напусне жилището и поради това С., като собственик, прекъснал подаването на електрическа енергия посредством енергоразпределителното дружество и изпратил нотариална покана до Ж. И. да напусне имота.
В исковото производство по настоящото дело С. е представил договор от 01.08.2012 г., с който отдава под наем спорния имот на трето лице – И. И..
Няма спор, че последният не е посещавал имота за оглед, нито е правил опит за настаняване в него.
С. платил всички сметки за електроенергия за периода една година преди 05.2013г. На 23.05.2013 г. изпратил до Ж. З. нотариална покана да изпълни задължението си по договора за продажба и да му предаде владението върху апартамента. На същата дата Ж. И. е подал жалба с оплакване за извършени противоправни действия от Ц. С. С. – лихварство и изнудване, въз основа на която е образувана прокурорска преписка. С постановление от 01.07.2013 г. преписката е прекратена поради липса на данни за престъпление с мотиви, че дори уговорките между страните да са били такива, каквито сочи Ж. И.: продажба на имота като обезпечение на негово задължение по заем, получен от Ц. С., то последният в правото си на собственик е имал основание да поиска от И. да освободи апартамента и действията му не могат да бъдат приети като изнудване.
Свидетелят С. М. П. установява, че през месец юли 2012 г. по молба на Ж. И. го придружила до банка, от която искал да получи кредит от 15 000 лв. за довършителни работи по апартамента, в който живее, собственост на майка му Ж. З., но му отказали, защото не отговаря на условията на банката. След около месец й споделил, че е намерил парите, като е заложил за десет месеца апартамента на майка си – сумата получил от лице на име Ц.срещу лихва от 5000 лв. Свидетелят има лични наблюдения за извършени в периода септември – октомври 2012 г., включително и през 2013 г. от Ж. И. сериозни ремонтни дейности в апартамента. На 18.05.2013 г. той се оплакал на свидетелката, че заемодателят Ц. иска 45 000 лв. или щял да задържи апартамента; предупредил го да си събира дрехите и да го освобождава.
Свидетелката М. Д. И. придружила през месец май 2013 г. Ж. И. до полицейския участък във връзка с устна жалба от Ц. С., че няма достъп до жилището си. Там дежурния й казал, че С. подал жалба за даден заем срещу прехвърленото жилище, което И. не освобождава. Ж. И. заявил, че е взел заема, срещу което прехвърлил жилището на родителите си, като със С. имали уговорка да му върне заема след десет месеца, ведно с лихва от 5000 лв. Сега С. имал други претенции, не си вдигал телефона. По молба на свидетелката И., кварталния се обадил на С. да дойде в участъка. И. помолила последния да си оправят взаимоотношенията с Ж. И., за да не пускат жалби в прокуратурата, при което С. й казал, че ще освободи апартамента, ако И. му даде сума над 40 000лева и не отрекъл, че става въпрос за заем помежду им.
Според свидетеля И.И. (посочен като наемател по писмения договор), Ц. С. му поискал в края на лятото на 2012 г. заем от 2000-3000 лв., за да купи процесния апартамент, но свидетелят не твърди да му е дал такъв. През същото лято свидетелят поискал да наеме безсрочно същото жилище, но никога не е влизал в него. Заявява, че никога не са подписвали писмен договор със С., а имат само устна уговорка за наем между 120-150 лв. Потърсил го няколко пъти, но С. му казал, че апартаментът не е освободен.
От заключение на съдебно-техническата експертиза се установява, че реалната пазарна стойност на имота към дата 19.07.2012г. е 35 880лв. Вещото лице при оглед е установило наличие на извършени подобрения в имота, включително монтаж на три врати, съответстващи на представен писмен договор за поръчката им от Ж. И. през август 2012г.
При анализа на така събраните доказателства, съдът намира, че действителните отношения по сделката, оформена в нот. акт № 61/2012 г. е имотът, предмет на продажбата да служи като обезпечение на заемно задължение на Ж. И. към Ц. С.. Житейски нелогично е покупката на жилище, което никога не е посещавано от купувача. Продажната цена е три пъти под пазарната, като в продължение на десет месеца след изповядване на сделката безспорно купувачът не е правил никакви опити да влезе в имота; не е поискал ключ или въвод в апартамента от продавача през този период, включително при подписване на нотариалния акт. Сам С. поддържа различни версии относно ползването на имота от Ж. И. и уговорките му във връзка с това с продавача. Показанията на свидетеля И. И. противоречат на твърденията на самия С., както и на представения по делото писмен договор за наем, противоречат на останалите доказателства, а и също са житейски неубедителни – постигната уговорка за ползване на имот, който никога не е посещаван от бъдещия наемател. Съдът намира, че съставянето на писмения договор за наем, непотвърден от наемателя, както и заплащането едва на 20.05.2013г., на цялата изразходвана в жилището електроенергия от Ц. С., са с оглед събиране на доказателства за бъдещо дело по вече възникналия спор, а не сочат на действително намерение у насрещните страни по договора, оформен в нотариален акт № 61/2012 г. за покупко-продажба на недвижимия имот. В същото време, показанията на свидетелите С. П. и М. И., резултат на непосредствени впечатления, непротиворечиво депозирани и ценени от съда като обективни, установяват по безспорен начин, че между Ж. И. и Ц.С. е съществувало заемно правоотношение, като заетата сума е получена от майката на заемополучателя, която е продала на заемодателя своя недвижим имот като обезпечение на дълга. Уговорката е и била заемът с уговорената лихва да се върне в срок от десет месеца, след което апартаментът да се изкупи обратно от Ж. З..
Хипотезата на чл. 152 ЗЗД е осъществена и договорът по нот. акт № 61/2012 г. е нищожен. В заключение, искът е основателен и следва да се уважи. Касаторът – ищец има право на съдебноделоводните разноски, сторени по делото във всички инстанции - общо в размер на 1873 лв.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 398/18.11.2014 г. на Добричкия окръжен съд, постановено по гр.д. № 564/2014 г. и вместо това ПОСТАНОВИ:
ОБЯВЯВА за нищожен договор, оформен в нот. акт № ., том ., рег. № ., н.д. № . г. на нотариус Ю. Д., с район на действие Добрички районен съд, като прикриващ съглашение по см. на чл. 152 ЗЗД за обезпечаване изпълнението на договор от 19.07.2012 г., с който Ц. С. С. дава на Ж. З. И. в заем 14 000 лв., по иска, предявен от Ж. А. З. против Ц. С. С., на осн. чл. 152 ЗЗД.
ОСЪЖДА Ц. С. С. да заплати на Ж.А. З. сумата в размер на 1873 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК , направени по делото във всички инстанции.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|