6 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 60505 София, 10.08.2021 г. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Марков ЧЛЕНОВЕ: Ирина Петрова Десислава Добрева при секретаря ………………………………………………...……. и с участието на прокурора ……………………....................................., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 2105 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид: Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано e по касационната жалба (с вх. № 5314 от 28.VІІ.2020 г.) на П. В. М. от София, подадена чрез двамата негови процесуални представители по пълномощие от АК-Кюстендил и от АК-Бургас против решение № 43 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 22.VІ.2020 г., постановено по т. д. № 42/2020 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 462/18.ХІ.2019 г. на ОС-Бургас по т. д. № 451/2018 г. С последното по установителен иск на „Свети Йоан Ризорт“ ЕООД-София /ЕИК[ЕИК]/, предявен срещу настоящия касатор и А. Т. М. от София, са били прогласени за нищожни, поради противоречието им с добрите нрави (основание по чл. 26, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД), два сключени в нотариална форма договора за продажба, с които търговецът е прехвърлил на П. М. самостоятелен обект в сграда с идентификатор 67800.10.726.1.5, както и друг самостоятелен обект в сграда с идентификатор 67800.10.726.3.1 по КККР на [населено място], на цена от по 4 800 лв. (четири хиляди и осемстотин лева) с вкл. ДДС всеки един от тях. Оплакванията на касатора „купувача“ П. В. М. са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Бургаския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира отменяването му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който установителния иск на търговеца „продавача“ с правно основание по чл. 26, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД да се отхвърли, като неоснователен и недоказан, а, алтернативно - делото да бъдело върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, като и в двете възможни хипотези на М. да бъдели присъдени разноски, вкл. изплатения за настоящето касационно производство хонорар за един негов адвокат в размер на 2 000 лв. (две хиляди лева). В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателят й П. В. М. обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на допълнителните предпоставки по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение въззивната инстанция се произнесла в противоречие с практиката на ВКС, обективирана както в задължителните постановки на ТР № 3/15.ХІ.2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 3/2013 г., така и в шест, постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на отделни състави от неговата гражданска колегия в периода 25.VІ.2010 г. – 16.ХІ.2018 г. (Р. № 452/25.VІ.2010 г. на ІV-то г.о. по гр. дело № 4277/08 г.; Р. № 119/22.ІІІ.2011 г. на І-во г.о. по гр. дело № 485/2011 г.; Р. № 1/24.VІІ.2012 г. на І–во г.о. по гр. дело № 777/2010 г.; Р. № 24/9.ІІ.2016 г. на ІІІ-то г.о. по гр. дело № 2419/2015 г.; . Р № 65/21.ІІІ.2017 г. на ІV-то г.о. по гр. дело № 639/2016 г.; Р. № 232/16.ХІ.2018 г. на ІV-то г.о. по гр. дело № 3745/2017 г.), по следните шест материално- и процесуалноправни въпроса, същевременно явяващи се от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1/ „Следва ли неадекватността на престацията да се преценява спрямо обичайната цена на такава стока или същата трябва да се преценява и спрямо пазарната практика/политика на съответния търговец? 2/ „Доколко установената търговска политика на дружеството влияе върху преценката за неадекватност на престацията и доколко тя излиза от границите на свободното договаряне?”; 3./ „Следва ли направените уговорки и подписаните договори и анекси между купувач и търговец преди сключването на окончателен договор за продажба, да се преценяват при отчитането на неадекватността на престацията при покупко-продажбата на имотите?”; 4./ „Следва ли явно установени практики по нередовно счетоводство на търговеца /виновно поведение/ да се тълкуват в негова полза и да се игнорират с оглед преценка на пазарната реализация на имотите и цената, на която същите са продадени?”; 5./ „Следва ли съдът да обсъжда неизправното поведение на търговеца, изразяващо се в нередовно счетоводство, както и дали забавата при престиране се отразява върху цената на продукта на търговеца и доколко такова негово поведение провокира престация, различна от обичайната за такъв тип стока на изправен търговец?“; 6./ „Следва ли обстоятелства, свързани с действия по органно представителство на редовно вписан управител, да се преценяват във вреда на добросъвестен купувач?” По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация „Свети Йоан Ризорт” ЕООД-София /ЕИК[ЕИК]/ писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-Бургас както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждането на деловодни разноски, но без да са били ангажирани доказателства, че такива реално са били направени. Инвокиран е довод, че въпросите в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата на М. „освен, че в голямата си част са поставени некоректно и не се базират върху събраните по делото доказателства, не обуславят и решението на съда по делото“. Ответницата по касация А. Т. М. не е ангажирала свое становище нито по допустимостта на касационния контрол, нито по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Бургаския апелативен съд, касационната жалба на П. В. М. от София ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните: Ключовата за изхода на спора фактическа констатация на въззивния съд е, че всеки един от процесните два апартамента в [населено място], явяващ се предмет на прогласените за нищожни разпоредителни сделки на дружеството от датата 13 юни 2018 г., „е продаден за цена, съставляваща 5% от пазарната към релевантния момент и приблизително 18% от данъчната оценка на имотите“. При съобразяване незабавното действие на решението на Общото събрание на съдружниците за освобождаване на управител на ООД във вътрешните отношения с дружеството (постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 690/3.ХІІ.2008 г. на ІІ-ро т.о. на ВКС по т. д. № 349/08 г.), както и след обстойна преценка на доказателствения материал по делото, Бургаският апелативен съд е приел, че в процесния случай двете вещнотранслативни сделки от 13 юни 2018 г. са извършени от управителя на ответното по касация ЕООД „непосредствено след освобождаването му“, реализирани са в полза на лице, с което той е бил в близки приятелски отношения, докато в счетоводството на дружеството са отразени издадените две данъчни фактури, но липсват счетоводни записвания за извършени плащания по същите. В тази връзка решаващият правен извод на въззивния съд е бил за наличието на дисбаланс и несиметричност на резултата от сделките за страните по тях, с което се накърняват добрите нрави: поради значителната нееквивалентност на насрещните престации, без същевременно да са налице данни за удовлетворяване на значим за съдоговорителите и допустим от правото интерес, който да е довел до необходимост да се продават недвижими имоти /апартаменти в [населено място]/ на цена далеч под обичайната за пазара. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че първите два правни въпроса в изложението на касатора по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата му са с изцяло хипотетичен характер, т.е. не са били включени в предмета на спора по делото и затова не са обуславящи за неговия изход, докато останалите 4 въпроса в това изложение се отнасят до правилността на атакуваното въззивно решение. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване, безпредметно се явява обсъждането налице ли е някоя от релевираните от касатора П. В. М. две допълнителни предпоставки за това /по т. 1 или по т. 3 на същия законов текст/. В заключение, погрешното отъждествяване от касатора на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, от една страна, с основания за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. За пълнота на настоящето изложение ще следва да се посочи, че допълнителните предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол са установени от законодателя алтернативно, а не кумулативно, както погрешно счита касаторът. Това в частност означава, че a priori не е възможно правни въпроси, във връзка с разрешаването на които има трайна практика на ВКС, едновременно да се явяват и такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, още повече че от страна на касатора М. не е бил навеждан довод за необходимост от изоставяне на съществуващата съдебна практика поради неточно тълкуване. Освен това, както пряко може да се констатира от неговите мотиви, атакуваното въззивно решение е постановено в стриктно съответствие, а не в противоречие, със соченото от касатора Р. № 119/22.ІІІ.2011 г. на І–во г.о. по гр. дело № 485/2011 г., което е в смисъл, че: „Значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави, доколкото те са определени като граница на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 от ЗЗД. Свободата на договарянето пък е рамкирана и от императивните разпоредби на закона – чл. 20 от ЗЗД, който задължава съда при тълкуване на договорите да установява действителната обща воля на страните, формирана от всичките им уговорки, да се отчита взаимната им връзка и целта на договора. Доколкото възмездните сделки и, в частност, продажбата, е каузална сделка, то следва да се съобразява при преценката на действителността й, целта, а тя най-често е свързана с удовлетворяване на допустим от закона интерес за страните. Преценката дали нееквивалентността е значителна следва да се извършва именно при съобразяване на преследваната от страните цел“. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 43 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 22.VІ.2020 г., постановено по т. дело № 42/2020 г. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2