6 Р Е Ш Е Н И Е № 28 гр.София, 02 февруари 2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесети януари през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА при секретаря Аврора Караджова и прокурора ................................................... като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 4899 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 – чл.293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Т. К., представлявана от адв. В. В., срещу въззивно решение №421/18.03.2014г., постановено по възз.гр.д. №274/2014г. на Окръжен съд – Варна, с което е отменено решение №5159/18.11.2013г. по гр.д. №16343/ 2012г. на Районен съд – Варна и е отхвърлен предявеният от жалбоподателката установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, че не дължи на Д. А. А. сумите, предмет на образуваното изп.дело №12147/2012г. на СИС при ВРС, поради изтекла погасителна давност на вземанията. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е незаконосъобразно и необосновано – основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. С определение №1183/26.10.2015г. на ВКС, на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по правния въпрос – от кога започва да тече нова погасителна давност за вземането, предмет на образувано изпълнително дело, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години и изпълнителното производство е прекратено на основание чл.330, ал.1, б. „д” ГПК /отм./, респ. чл.433, ал.1, т.8 ГПК /2008г./. Ответникът Д. А. А., чрез адв. Ц. Л., в срока по чл.287 ГПК е представил писмен отговор, в който поддържа становище за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд, поради което е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, по поставения правен въпрос приема следното: С разрешението по т.10 от Тълкувателно решение №2/26.06.2015г. по тълк.д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по силата на закона – на основание чл. 433 ал.1 т.8 ГПК /чл. 330, ал.1, б.„д” ГПК отм./, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. В мотивите на задължителното за съобразяване и прилагане ТР№2/2013г. на ОСГТК е разяснено, че за разлика от исковия процес, където давността за вземането се прекъсва еднократно - в началото на процеса, при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Новата давност започва да тече от този момент и с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни способи/. С цитираното тълкувателно решение е обявено за изгубило сила ППВС № 3/1980 г., според което погасителна давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. При така дадения отговор на правния въпрос, изтъкнатите в касационната жалба доводи за незаконосъобразност на въззивното решение, досежно неправилното отчитане началния момент на срока на погасителната давност за вземанията, предмет на принудително изпълнение са основателни, предвид следното: Производството по делото е образувано по предявения от Р. Т. К. против Д. А. А. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК да се признае за установено по отношение на ответника, че ищцата не му дължи сумите, предмет на принудително изпълнение по изпълнително дело №12147/2012г. по описа на СИС при ВРС. От фактическа страна е установено, че по изпълнителен лист, издаден на 17.12.2001г. по гр.д. 147/2001г. по описа на РС – Варна, [фирма] – [населено място] /към настоящия момент заличен търговец/ е осъдена, на осн.чл.55,ал.1, предл.3-то ЗЗД, да заплати на Д. А. А. сумата 8 294,94лв. – като недължимо получена по договор за строителство от 23.11.1999г.; както и сумата 1 919,88 лв. – договорна неустойка. Въз основа на този изпълнителен лист е образувано изпълнително дело №12011/2002г. по описа на СИС при ВРС, което впоследствие е прекратено на основание чл.330, ал.1, б. „д” ГПК /отм./ с постановление на съдебния изпълнител от 11.07.2007г., влязло в сила на 15.08.2007г. След това, със същия изпълнителен лист на 04.07.2012г. взискателят е образувал ново изпълнително дело под №12147/2012г. по описа на СИС при ВРС, за принудително събиране на посочените вземания. С атакуваното решение въззивният съд е отхвърлил предявеният отрицателен установителен иск на длъжника, че не дължи сумите по изп.д.№12147/2012г. приемайки, че вземанията на взискателя не са погасени по давност. Посочено е, че след прекратяване на първото изпълнително дело поради перемпция, започва да тече нова давност за вземането, чийто начален момент е датата, на която са изтекли две години от последното искане на взискателя за извършване на изпълнителни действия. В тази връзка е прието, че последното извършено от взискателя действие по изп.дело №12011/2002г. на СИС при ВРС, насочено към движението на изпълнителния процес, е подаденото от него на 06.07.2005г. възражение по повод жалба на длъжника против извършването на нова оценка на имота, вкл. неосвобождаването му от изпълнение с вдигане на наложената възбрана. Съдът е посочил, че с изтичане на двугодишния срок по чл.330, ал.1, б. „д” ГПК /отм./, респ. чл.433, ал.1, т.8 ГПК /2008г./, което е станало на 06.07.2007г., изпълнителното производство е прекратено по силата на закона; че от тази дата е започнала да тече новата погасителна давност за вземанията; както и че с образуваното на 04.07.2012г. второ изпълнително дело 5-годишната давност е прекъсната, поради което вземанията на взискателя не са погасени по давност. С тези решаващи мотиви въззивният съд е стигнал до извод за неоснователност на предявеният от Р. К. против Д. А. установителен иск, че не дължи сумите, предмет на принудително изпълнение по изп.дело №12147/2012г. на СИС при ВРС. Решението е незаконосъобразно. Основното оплакване на касатора е за постановяване на обжалваното решение в нарушение на материалния закон с оглед приетото от въззивния съд, че срокът на новата давност започва да се брои след изтичане на 2-годишният период по чл.333 ал.1 б.”д” ГПК /отм./, респ. по чл. чл.433 ал.1 т.8 ГПК. Предвид дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, жалбата е основателна. Няма спор по делото, че последното предприето от взискателя действие по изп.д.№12011/2002г. на СИС при ВРС е с дата 06.07.2005г., когато по повод жалба на длъжника срещу действията на СИ /назначена нова експертиза за оценка на недвижимия имот и отказ да се вдигне вписаната за имота възбрана/, Д. А. е подал възражение. В мотивите по т.10 на ТР№2/2015г. по т.д.№2/2013г. на ОСГТК е прието, че прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ал. 1 ЗЧСИ/, като примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността, в това число и оценката на вещта. Посочено е, че взискателят има задължение със свои действия да поддържа висящността на изпълнителния процес, извършвайки изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ, вкл. като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. В този смисъл, след като страната е посочила като изпълнителен способ за събиране на вземането си - изнасяне на публична продан на недвижим имот на длъжника и във връзка с това е поискала извършване на следващите се изпълнителни действия /налагане на възбрана, опис и оценка на вещта/, то следва да се приеме, че и действията й, представляващи процесуална защита на избрания изпълнителен способ, предприети в производството по чл.435 и сл.ГПК /респ. чл.332 и сл. ГПК – отм./, са с характер на „изграждащи изпълнителния способ” и няма пречка да се вземат предвид при преценката за началната дата, от която ще тече новата давност за вземането. С оглед на изложеното, в случая възможната най-късна дата, от която е започнала да тече новата 5-годишна давност за облигационните вземания на Д. А. срещу Р. К. е датата на подаденото в производството по чл.332 и сл. ГПК /отм./ възражение по жалбата на длъжника срещу действията на СИ по изп.д.№12011/2002г. – т.е. 06.07.2005г. Давностният срок по чл.117 ал.2 ЗЗД е изтекъл на 06.07.2010г., а второто изпълнително дело е образувано две години след това – на 04.07.2012г. Както се посочи по-горе, в случая е без правно значение дали съдебният изпълнител е постановил акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога го е направил. Това му действие не рефлектира върху датата, от която се отчита началото на давностния срок за вземането. Предвид изложеното, незаконосъобразен се явява крайният извод на въззивния съд, че установителният иск за недължимост на сумите 8 294.94 лева /представляваща левова равностойност на 3 991.75 щ.долари/ и 1 919.88 лева неустойка, по изпълнителния лист от 17.12.2001г., поради изтекла погасителна давност за принудителното им събиране, е неоснователен. Съгласно чл. 117 ал. 2 ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата погасителна давност е всякога пет години и това разрешение е приложимо и към настоящата хипотеза. Следва само да се отбележи, че с разпоредбата на чл.118 ЗЗД не се отрича възможността длъжникът да изпълни доброволно задължението си и след изтичането на давността, което обаче изключва противното разрешение /за допустимост на принудителното изпълнение/, дори то да се основава на аргументи, изведени от общия правен принцип на справедливостта. Доводите на ответника по касационната жалба, че отмяна на въззивното решение не следва да се постановява, защото то е съобразено с действалата към него момент задължителна съдебна практика /ППВС №3/1980г./, са неоснователни. С ТР№8/2013г. по т.д.№8/2013г. на ОСГТК се прие, че при образувано тълкувателно дело пред Върховния касационен съд по обуславящ конкретния спор правен въпрос, производството по висящо дело може да се спира само в касационната инстанция, но не и във въззивната или първата инстанция. Това е така, защото ВКС е единствената съдебна инстанция в страната, която е натоварена с осъществяване на правомощия по уеднаквяване на съдебната практика и осигуряване на точното и еднакво приложение на закона от всички съдилища /чл. 124 от Конституцията на РБ/. С оглед отстраняване на противоречията в съдебната практика на своите състави /решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/, а аналогично и когато въпросът касае промяна на създадената до този момент задължителна съдебна практика /тълкувателни решения, решения на Пленума на ВС и ВКС/, съставите на ВКС са длъжни да спрат производството по делото, когато е сезирано съответното общо събрание на колегията/ респ.колегиите. Производството по конкретния висящ спор не може да бъде приключено преди това, защото в противен случай отделният състав на ВКС би се оказал в положението на постановил окончателен съдебен акт при наличие на противоречива практика по разрешен в този акт въпрос. Именно съобразявайки се с това, с определение №359/29.10.2014г. съставът на ВКС е спрял производството по настоящото дело до приемане на тълкувателно решение по тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК по обуславящия изхода на делото правен въпрос за началния момент на срока на новата погасителна давност, при прекратено в хипотезата на чл.333, ал.1, б.”д” ГПК /отм./, респ. по чл.433, ал.1, т.8 ГПК изпълнително производство, по който е била налице противоречива задължителна съдебна практика. Възражението, че касационното обжалване е допуснато на не посочено от касатора основание – по чл.280 ал.1 т.1 ГПК – е несъстоятелно и се опровергава както от текста на изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, така и от приложената към него задължителна съдебна практика – решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Предвид възприетото от касационната инстанция разрешение на правния спор, искането на касатора за присъждане на направените по делото разноски за всички инстанции е основателно и доказано общо за сумата 1 680.68 лева, съгласно представените платежни документи и списък по чл.80 ГПК. Мотивиран така и на основание чл.293 ал.1 и ал.2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение №421/18.03.2014г., постановено по възз.гр.д. №274/2014г. по описа на Окръжен съд – Варна и вместо това постановява: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.439 ГПК, вр. с чл.124 ал.1 ГПК, че Р. Т. К. от [населено място], [улица], с ЕГН - [ЕГН], не дължи на Д. А. А. от [населено място], [улица], с ЕГН – [ЕГН], сумите 8 294.94 лева главница /левова равностойност на 3 991.75 щ.долари/ и 1 919.88 лева договорна неустойка, представляващи вземане по изпълнителен лист от 17.12.2001г. издаден по гр.д. 147/2001г. на РС – Варна и предмет на образуваното изпълнително дело №12147/2012г. на СИС при ВРС, поради погасено по давност право на принудително изпълнение. ОСЪЖДА Д. А. А. от [населено място], [улица], с ЕГН – [ЕГН], на основание чл.78 ал.1 ГПК, да заплати на Р. Т. К. от [населено място], [улица], с ЕГН – [ЕГН], направените по делото разноски в размер на сумата 1 680.68 лева. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.