Р Е Ш Е Н И Е № 442 гр. София, 24.03.2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретаря Н. Цекова в присъствието на прокурора И. Чобанова изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 1614 по описа за 2013 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия С. В. Д. против въззивно решение № 140/29.04.2013 г. на Софийски апелативен съд, НО, първи състав, постановено по ВНОХД № 1251/2012 г. с изтъкнати и поддържани в с. з. доводи за присъствие на всички касационни основания по чл. 348 ал. 1, т. 1- 3 от НПК. При условията на алтернативност се претендира отмяна на въззивния акт и оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наложеното му наказание. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец М. М. моли жалбата да се остави без уважение. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата, поради което предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. В последната си дума подсъдимият моли наказанието му да бъде намалено. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 250/25.09.2012 г., постановена по НОХД № 1208/2012 г., Софийски градски съд, НО, 15-ти състав, е признал подсъдимия СОКОЛ В. Д. за виновен в извършването на престъпление по чл. 115, вр. чл. 18 ал. 1 от НК за това, че на 05.06.2011 г., около 22.30 ч., в [....], в[жк]направил опит умишлено да умъртви М. И. М., като опитът останал недовършен поради независещи от дееца причини, поради което и във вр. с чл. 55 ал. 1, т. 1 от НК му е наложил наказание 8 години лишаване от свобода, което за изтърпи при първоначален строг режим в затвор. Осъдил е подсъдимия да заплати на М. И. М. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 05.06.2011 г., като е отхвърлил гражданския иск за разликата над уважения размер. Първоинстанционният съд се е разпоредил с веществените доказателства, както и е присъдил в тежест на подсъдимия да заплати направените по делото разноски. Подсъдимият е обжалвал първоинстанционния съдебен акт, като с атакуваното понастоящем въззивно решение същата е била изцяло потвърдена. Касационната жалба на подсъдимия е неоснователна. Доводите за незаконосъобразно осъждане поради недоказано авторство на деянието съобразно изискването по чл. 303 от НК не се споделят от ВКС. Противно на изложеното в жалбата (бланкетна и тази с мотиви), събраните пред първата инстанция доказателства, които са били последователно и подробно анализирани, а впоследствие проверени и от въззивната, която не е имала основание да не ги възприеме, еднозначно са определяли подсъдимият като автор на деянието. Показанията на пострадалия М. и ограничените му спомени за инцидента с оглед състоянието на ретроградна амнезия, в което е изпаднал след деянието, не са били единственият и с решаващо значение доказателствен източник. Вярно е, че по време на нанасяне на ударите с метална тръба двамата са били сами, но установените по делото данни, изведени от възприятията на очевидците (св. С., Г. и В.), които са наблюдавали отделни етапи от негово развитие, а впоследствие при проведените разпознавания убедително са идентифицирали подсъдимия, са формирали доказателствена съвкупност в непренебрежимо голям обем, подкрепяща по несъмнен начин съобщеното от св. М., че именно С. Д. е бил неговия нападател, което е било потвърдено и от св. Ц., на когото той е съобщил неговото име. В съгласие с разпоредбата на чл. 339 ал. 2 от НПК в мотивите си въззивният съд е отговорил подробно и на възраженията на защитата за процесуалната стойност на извършените разпознавания. Неоснователни са твърденията за неправилно тълкуване на констатациите по назначената от САС нова психиатрична експертиза, касаеща психическите годности на подсъдимия в контекста на чл. 33 от НК. Всъщност, по убедителен начин е било потвърдено, че подсъдимият е бил психично здрав, респ. вменяем както към момента на деянието, така и по време на наказателния процес с изключение на периода м. април 2012 – 29.06.2012 г., когато е преживял психотичен епизод, преодолян с медикаментозно лечение. Изрично при изслушването на експерта е уточнено, че прилаганата по отношение на подсъдимия доза от 6 мг. от конкретния медикамент не е необичайно висока с оглед неговото състояние. Въз основата на приетите за установени фактически обстоятелства, коректно интепретирани от инстанциите по същество, материалният закон е бил приложен правилно с осъждането на подсъдимия за деяние, осъществяващо обективните и субективни признаци от състава на чл. 115, вр. чл. 18 ал. 1 от НК. По този въпрос липсват оплаквания в жалбата, поради което и ВКС не намира за нужно да излага съображения. Неоснователни са възраженията срещу потвърдителната част на въззивното решение, касаеща присъденото в полза на пострадалия обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000 лв. В тази връзка първоинстанционният съд, е изложил пространни и ясни съображения, свързани с претърпените от М. М. болки и страдания (загуба на едното око и наложилите се за спасяване на живота му хирургически интервенции) и необходимостта от справедливото им възмездяване в посочения размер, които изводи въззивният с основание е възприел. Неоснователно е и оплакването във връзка със справедливостта на наказанието, отмерено на 8 години лишаване от свобода. Същото е било определено при условията на чл. 55 ал. 1, т. 1 от НК под минимума от 10 години лишаване от свобода, предвиден в нормата на чл. 115 от НК, като правилно е отчетена индивидуалната тежест на конкретно извършеното от подсъдимия деяние, очертано от негова специфика и степента на довършеност, която добре е съпоставена с обема и значението на констатираните по делото смекчаващи обстоятелства. В касационната жалба не се изтъкват, а и липсват други обстоятелства със смекчаващо значение, които да не са били съобразени от апелативния съд и да налагат намаляване на наказанието. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 140/29.04.2013 г. на Софийски апелативен съд, НО, първи състав, постановено по ВНОХД № 1251/2012 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: