Р Е Ш Е Н И Е № 29 гр. София, 21 май 2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Николай Любенов изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 87 по описа за 2020 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимата В. Ц. Ф. и по жалба на подсъдимата Й. В. Ф. срещу постановеното от Софийски апелативен съд / САС / въззивно решение № 344 от 13.08.2019 г, по ВНОХД № 1332/18, с което е изменена присъда на Кюстендилски окръжен съд / КОС / № 24 от 9.11.2017, по НОХД № 396/14, като присъдата е отменена в определена част и е потвърдена в останалата й част. С въззивния акт е постановено следното: По отношение на подсъдимата В. Ц. Ф.: - същата е оправдана по обвинението да е нарушила чл. 11, ал. 1 от Закона за банките и чл. 1, ал. 4 вр. ал. 1 от същия закон, - оправдана е за деянието, извършено в съучастие като съизвършител с подсъдимата Й. Ф., с пострадал Д. М. Н., за отпуснат кредит 220 лв, с лихва в същия размер, за деянието, извършено в съучастие като съизвършител с подсъдимата Й. Ф., с пострадал С. Б. Ш., за отпуснат кредит 250 лв, с лихва 150 лв, за деянието, с пострадал Г. Г. Ш., за отпуснат кредит 300 лв, с лихва 150 лв, и за деянието, с пострадал Т. С. П., за отпуснат кредит 60 лв, с лихва 140 лв, - присъдата е изменена относно размера на получения неправо­мерен доход, редуциран до 6 416 лв, като жалбоподателката е оправда­на за разликата до пълния размер на обвинението, възлизащ на 52 110 лв, - наложеното й наказание „лишаване от свобода” е увеличено на три години и шест месеца, като е отменено приложението на чл. 66 НК и изпълнението на пробационна мярка по време на изпитателния срок, - определен е първоначален „строг” режим на изтърпяване на увеличеното наказание „лишаване от свобода”. По отношение на подсъдимата Й. В. Ф.: - същата е оправдана по обвинението да е предоставила кредит на Т. А. И., в размер на 102 лв, и да е получила лихва от 42 лв, - оправдана е по обвинението за съучастие като съизвършител с подсъдимата В. Ф., с пострадал Д. М. Н., за отпуснат кредит 220 лв, с лихва в същия размер, - оправдана е по обвинението за съучастие като съизвършител с подсъдимата В. Ф., с пострадал С. Б. Ш., за отпуснат кредит 250 лв, с лихва 150 лв, - оправдана е по обвинението за съучастие като съизвършител с подсъдимата В. Ф., с пострадал Г. Г. Ш., за отпуснат кредит, с лихва 150 лв, - оправдана е по обвинението да е извършила престъплението в периода от 1.04.2010 г до 16.06.2010 г, - присъдата е изменена относно размера на получения неправо­мерен доход, сведен до 47 221 лв, като подсъдимата е оправдана за разликата до пълния размер на обвинението, възлизащ на 52 110 лв. С въззивното решение присъдата е изменена и в частта относно дължимите разноски, като всяка от подсъдимите Ф. е осъдена да заплати определена част от сторените по делото разноски. С първоинстанционната присъда е постановено следното: Подсъдимата В. Ц. Ф. е призната за виновна в това, че за периода от началото на 2009 г до 10.06.2010 г, в [населено място] и в [населено място], сама и в съучастие като съизвършител с подсъдимата Й. В. Ф., без съответно разрешение по чл. 11, ал. 1 от Закона за банките, действал до 31.12.2006 г, и по чл. 13, ал. 1 от Закона за банките и кредитното дело, в сила от 1.01.2007 г, е извършвала системно, по занятие, банкови сделки, за които се изисква такова разрешение, като е предоставяла кредити срещу лихва на различни лица, както следва: Като самостоятелен извършител: - предоставила е кредит на Д. И. Т., в размер на 1 000 лв, с лихва 650 лв, - предоставила е кредит на Д. Й. Я., в размер на 300 лв, с лихва 45 лв. В съучастие като съизвършител с подсъдимата Й. В. Ф. е предоставила кредити на следните лица: - предоставила е кредит на Д. М. Н., в размер на 220 лв, с лихва в същия размер, - предоставила е кредит на С. Б. Ш., в размер на 250 лв, с лихва 150 лв, - предоставила е кредит на Х. Р. К., в размер на 4 000 лв, с лихва 4 880 лв, - предоставила е кредит на Н. Г. С., в размер на 1 500 лв, с лихва 655 лв, - предоставила е кредит на Г. Г. Ш., в размер на 300 лв, с лихва 150 лв, - предоставила е кредит на Д. М. Г., в размер на 250 лв, с лихва 86 лв, - предоставила е кредит на В. С. М., в размер на 100 лв, с лихва в същия размер, като от дейността си е получила значителни неправомерни доходи, възлизащи на 6 739 лв, с оглед на което и на основание чл. 252, ал. 2, пр. 2 вр. ал. 1, пр. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, е осъдена на две години и шест месеца „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от четири години, ка­то по време на изпитателния срок е постановено изпълняване на проба­ционна мярка „задължителни периодични срещи с пробационен служи­тел”, и е осъдена на глоба, в размер на 3 500 лв, като е оправдана по ос­таналата част от повдигнатото й обвинение. Подсъдимата Й. В. Ф. е призната за виновна в това, че от месец януари 2004 г до 9.06.2009 г, в [населено място] и в [населено място], сама и в съучастие като съизвършител с подсъдимата В. Ц. Ф., без съответно разрешение по чл. 11, ал. 1 от Закона за банките, действал до 31.12.2006 г, и по чл. 13, ал. 1 от Закона за банките и кредитното дело, в сила от 1.01.2007 г, е извършвала системно, по занятие, банкови сделки, за които се изисква такова разрешение, като е предоставяла кредити срещу лихва на различни лица, както следва: Като самостоятелен извършител: - предоставила е кредит на Д. Л. Д., в размер на 9 000 лв, с лихва 40 000 лв, - предоставила е кредит на С. Д. П., в размер на 1 000 лв, с лихва 20 %, - предоставила е кредит на З. Х. Б., в размер на 1 000 лв, с лихва 1 400 лв, - предоставила е кредит на И. Б. Б., в размер на 1 000 лв, с лихва 100 лв, - предоставила е кредит на Т. А. И., в размер на 102 лв, с лихва 42 лв. В съучастие като съизвършител с подсъдимата В. Ц. Ф.: - предоставила е кредит на Д. М. Н., в размер на 220 лв, с лихва 380 лв, - предоставила е кредит на С. Б. Ш., в размер на 250 лв, с лихва 150 лв, - предоставила е кредит на Х. Р. К., в размер на 4 000 лв, с лихва 4 880 лв, - предоставила е кредит на Н. Г. С., в размер на 1 500 лв, с 655 лв, - предоставила е кредит на Г. Г. Ш., в размер на 300 лв, с лихва 150 лв, - предоставила е кредит на Д. М. Г., в размер на 250 лв, с лихва 86 лв, - предоставила е кредит на В. С. М., в размер на 100 лв, с лихва в същия размер, като от дейността си е получила значителни неправомерни доходи, възлизащи на 47 806 лв, с оглед на което и на основание чл. 252, ал. 2, пр. 2 вр. ал. 1, пр. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, е осъдена на три години „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от пет години, като през изпита­телния срок е постановено да бъде изпълнявана пробационна мярка „задължителни периодични срещи с пробационен служител”, и е осъде­на на глоба, в размер на 4 500 лв, като е оправдана по останалата част от повдигнатото й обвинение. С жалбите се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните доводи: От мотивите към въззивния акт проличава прояве­ната от съда прист­растност към обвинителната теза. В решението се съдържа коментар на деяния, които не са инкриминирани с обвинител­ния акт, като отправянето на закани и заплашване към някои от длъж­ниците, от страна на подсъдимата В. Ф.. Допуснато е нарушение на изискването за неизменност на състава на съда във въз­зивната инстанция. В решението се съдържа вътрешно противоречие, тъй като съдът е постановил частично оправдаване на подсъдимата В. Ф., а е увеличил наложеното й наказание. Не са съобразени показанията на свидетелите, дадени пред съда, а са ползвани те­зи, депозирани на досъдебното производство. Не е доказателствено обезпечен изводът, че жалбо­подателката В. Ф. е участвала при водене на отчетност на длъжниците, описани в тетрадките, иззети като веществени доказателства. Не е следвало да се кредитира Съдебно-счетоводната експертиза, изготвена от вещото лице Ш.. Налице е хипотезата на незаконен състав в първата инстанция, тъй като съдия Г. е участвала и при разглеждане на НОХД № 159/12 по описа на Окръжен съд, Кюстендил, водено срещу същите подсъдими. Обсъждането на едни и същи факти, относими към двете дела, сочи, че тя е имала предварително формирано вътрешно убеждение по виновността на подсъ­димите. Липсва доказателствена обезпеченост на изво­да за съвместна престъпна дейност на подсъдимите В. и Й. Ф.. Неправилно във въззивното производство е отказано събирането на нови доказателства по искане на защитата. Досъдебното производство се характеризира с тенденциоз­ност към обвинителната теза, а и спрямо разпитаните на тази фаза свидетели е оказано неправо­мерно въздействие. Невярно са интерпретирани свидетелските показа­ния относно заплащането на лихва по отпуснатите кредити. Допуснато е нарушение на материалния закон. Не са изложе­ни убедителни съображения относно отделните елементи от състава на престъплението, предмет на осъждането, както и липсва хипотезата на чл. 26, ал. 1 НК. Допусната е явна несправедливост на наложените наказания, които са завишени и се явяват несъобразени с прекомерната продължителност на воденото наказателно производство. По отношение на подсъдимата Й. Ф., не е взето предвид обс­тоятелството, че й е възло­жено отглеждането на малолетната й внучка, на основание чл. 25, ал. 1, т. 2 от Закона за закрила на детето, както и това, че жалбоподателката получава социална пенсия за инва­лидност, в размер на 260, 88 лв, което прави невъзможно заплащането на глоба, в размер на 4 500 лв. С жалбите се правят алтернативни искания: за оправдаване на подсъдимите, за връщане на делото за ново разглеждане, за смекчаване на наложените им наказания. В съдебно заседание на ВКС защитата на подсъдимите пледира за уважаване на жалбите. Жалбоподателката В. Ф. не участва лично в производството пред ВКС. Жалбоподателката Й. Ф. моли жалбата й да бъде уважена. Представителят на ВКП счита, че жалбите са неоснователни. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на стра­ните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК не е допусна­то. Верен е даденият от въззивната инстанция отговор на възражението­, касаещо законността на съдебния състав, разгледал делото в първата инстанция. Съдия Н. Г. от КОС е участвала и по друго наказателно производство, водено срещу жалбоподателките Ф., а именно: НОХД № 159/12 по описа на КОС, по което е имало обвинение по чл. 234 вр. чл. 20, ал. 2 НК, предявено на двете под­съдими, и обвинение по чл. 116, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 18 НК, предя­вено на подсъдимата В. Ф.. Наличието на идентичност на подсъдимите лица по двете наказателни производства не е достатъчно, за да се счита, че е имало предварително формирано вътрешно съ­дийско убеждение по виновността на предадените на съд лица. Възможни са различни варианти на приключване на на­казателните дела, водени срещу едни и същи лица, доколкото по всяко от тях се преценя­ва конкретна доказателствена съвкупност, при анализа на която се из­вежда извода за тяхната виновност или невиновност. Основание за от­вод би могло да възникне, когато по отделните наказателни производс­тва е налице идентичност на фактите, на които почива обвинението, или голяма степен на сходство на релевантните факти, предполагащи извеждането на аналогични правни изводи. В тези случаи би била мис­лима хипотезата на предварително формирано вътрешно убеждение на съдебния състав, което би било пречка същият състав да разгледа другото дело. По настоящето дело тази хипотеза не е налице, тъй като от характера на повдигнатите обвинения, които са за престъпления от раз­личен вид, следва, че фактите по делата не се отличават с идентичност или сходство. По НОХД № 159/12 по описа на КОС е повдигнато об­винение за държане на акцизни стоки без бандерол, извършено в съу­частие от подсъдимите В. и Й. Ф., и обвинение за опит за убийство, предявено на подсъдимата В. Ф.. Фактите по настоящето дело са относими към обвинението за „лихварство“, поради което не би могло да се породи съмнение за пре­дубеденост на член на състава на съда в първата инстанция, участвал и при разглеждането на НОХД № 159/12 по описа на КОС. Единственият факт, описан в обвинителния акт по цитираното наказателно производс­тво, който има отношение към настоящето дело, се отнася до това, че при проведено претърсване и изземване, поставило началото на досъдебното производство за престъпление по чл. 234 НК и по чл. 116 вр. чл. 18 НК, са намерени вещи / тетрадки, тефтери, листове, картони, в които са вписвани данни за лица, които дължат различни суми, в които е включена лихва/, сочещи на друго престъпление. С постановление на Кюстендилска окръжна прокуратура от 14.09.2011 г материа­лите по досъдебното производство са раз­делени и е образувано ново наказателно производство срещу същите лица / настоящето такова /, за престъпление по чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК, към което са приложени цитираните веществени доказателст­ва. Ето защо, правилно въззивният съд е приел, че липсва хипотезата на незаконен състав в първата инстанция, а възражението в тази насока не може да бъде удовлетворено. На следващо място, неоснователно се сочи, че е допуснато нару­шение на правилото за неизменност на състава на съда във въззивната инстанция. От протокола на съдебното заседание, проведено на 10.04.2019 г, в което делото е обявено за решаване, е видно, че то е разг­ледано от състав с председател К. И. и членове В. А. и А. А.. Обжалваното решение е изготве­но от същия съдебен състав. Следователно, принципът за неизменност на състава на съда във въззивната инстанция е спазен. Вярно е, че съста­вът на САС, насро­чил делото в открито съдебно заседание и произне­съл се по необходи­мостта от допускане на доказателства във въззивното производство, е различен от този, разгледал делото по същество, но това не представля­ва процесуално нарушение поради следното: За да бъде спазено правилото за неизменност на състава на съда, е необходимо да е налице идентичност на състава, дал ход на съдебното следс­твие, и този, произнесъл се по същество. Когато във въззивната инстан­ция не се провежда съдебно следствие, изискването се отнася до иден­тичност на състава, дал ход на делото, изслушал съдебните прения и обявил делото за решаване. Това изискване е спазено по настоящето дело. Нещо повече, в съдебно заседание, проведено на 10.04.2019 г, съ­дът се е произнесъл и по въп­роса за необходимостта от събиране на нови доказателства, поискани с въззивните жалби,с което се е стигнало до преодоляване на различието в състава, насрочил делото, и този, който го е разгледал. САС е отказал да уважи нови доказателствени иска­ния на защитата, тъй като е приел, че събраните доказателства са доста­тъчни да правилното решаване на делото, който извод е верен и се спо­деля от настоящата инстанция. Ето защо, отказът на съда да уважи доказателствени искания на защитата е законосъобразен, а възражението в тази насока не може а бъде споделено. На следващо място, не може да бъде възприето оплакването, че от мотивите на въззивния акт проличава пристрастност на съда към обвинителната теза. Обстоятелството, че съдът е споделил становището на първата инстанция, постановила осъдителна присъда, сочи единст­вено на това, че при въззивната проверка на присъдата контролният съд е намерил изводите на контролирания съд за правилни. САС се е произнесъл със своя съдебен акт след цялостна въззивна проверка на присъдата, съгласно чл. 314, ал. 2 НПК, а изготвеното решение отговаря на изиск­ванията по чл. 339 НПК. Неоснователно се твърди, че в съдебния акт се съдържа вътрешно противоречие и недопустим коментар на деяния, които не са инкриминирани с обвинителния акт. Доводът за нали­чие на вътрешно противоречие се аргументира с това, че присъдата е изменена, като подсъдимите са оправдани по част от предявените им обви­нения, а същевременно е уважен протеста за явна несправедливост на наложеното спрямо В. Ф. наказание. Настоящата инстанция намира този довод за неоснователен поради следното: Законът не предпоставя задължително смекчаване на наказанието при час­тично оправдаване на подсъдимия, макар и такъв резултат да е възможен. САС е оправдал подсъдимите по обвинението за предоставяне на хранителни стоки на „вересия“, като правилно е приел, че това не е банкова дейност, както и е отстранил нарушение, допуснато от първата инстанция, с което в пълнота е спазил процесуалните права на подсъдимите. В същото време, съдът е преценил, че въпреки оправдаването, не са налице условия за смекчаване на наказанието, а по отношение на подсъдимата В. Ф., че са налице условия наказанието й да бъде увеличено, за което е имало съответен протест. По въпросите за наказанието съдът е задължен да провери дали е спазен материалния закон при неговото определяне и дали наказанието отговаря на заложе­ния в закона критерий за справедливост. САС законосъобразно е констатирал, че по отношение на подсъдимата В. Ф. липсват предпоставките на чл. 66 НК, поради което е отменил условното осъждане спрямо нея. По този начин е отстранил допуснатото от първа­та инстанция нарушение на материалния закон при отлагане из­пълнението на наказанието „лишаване от свобода“, на основание чл. 66 НК. От друга страна, след нова преценка на релевантните за наказател­ната отговорност обстоятелства, САС е счел, че наложеното на същата подсъдима наказание „лишаване от свобода“ следва да бъде завишено. По тези съображения й е определил три години и шест месеца „лишаване от свобода“, при първоначален „строг“ режим. В тази насока е взел предвид обремененото й съдебно минало и агресивното й поведение спрямо изпаднали в забава длъжници и техни близки при събиране на дълговете. Тези прояви не са инкриминирани от прокуратурата, но са описани в обвинителния акт и са установени по делото, поради което е допустимо да бъдат съобразени като отегчаващо обстоятелство при оп­ределяне на наказанието, какъвто законосъобразен подход е възприел и въззивният съд. На следващо място, САС е обсъдил възражението, че досъдебно­то производство е водено тенденциозно и манипулативно, като правил­но е посочил, че по делото липсват доказателства в тази насока. Верен е изводът, че следствените действия са проведени при стриктно спазване на изискванията по НПК, поради което резултатите от тях могат се ползват при извеждане на доказателствените изводи. В съдебната фаза свидетелите са потвър­дили автентичността на подписите, положени от тях в протоколите за разпит, проведени от разследващия орган. Неоснователно се твърди, че показанията им от досъдебната фаза са дадени под натиск, каквито данни по делото не са събрани, респективно, такова оплакване не се съдържа и в заявеното от свидетелите в съдебната фаза. Част от показанията на свидетелите са приобщени при условията на чл. 371, т. 1 НПК, след надлежно дадено от подсъдимите съгласие за провеждане на посочената процедура. Неоснователно се сочи, че е допуснато процесуално нарушение при анализа на доказателствата и доказателствените средства. САС е взел отношение по въпроса, че някои от свидетелите са променили по­казанията си пред съ­да, отричайки отпускането на заеми с лихва, но правилно е приел, че доверие заслужават първоначалните им показания/от досъдебната фаза/,които са в унисон с писмените доказателства/записки на свидетели за задълженията им / и веществени такива / тетрадки, тефтери, листове, картони, в които е водена отчетност на за­дълженията/, разкриващи действителното фактическо положение меж­ду кредиторите и длъжниците / че заемите са отпускани с лихва/. В подкрепа на обвинителната теза са и иззетите гаранционни карти, копия на лични карти, банкови карти / дебитни и кредитни/ и вещи, оставени в залог като обезпечение на задълженията, които също кореспон­дират на кредитираните свидетелски показания. Вярно е интерпрети­рано казаното от длъжниците по въпроса за задължението като главница и лихва, като е изяснявано обстоятелството: за какво парично задължение се е задължил свидетелят и след това какъв размер е върнал / същия размер или такъв с увеличение/. Преценката за наличието на лихва е изведена, след като е изяснено, че размерът на върнатата сума е надвишавал размера на получената сума, тоест, при отпускането на зае­мите е начислявана лихва. Жалбоподателките са осъдени само за деяния, при които размерът на задължението е върнат с увеличение, тоест, за кредитите, отпуснати с лихва. САС е обсъдил обясненията на подсъдимата Й. Ф., че е помагала на нуждаещи се хора, давайки им стоки на „вересия“ и безлихвени заеми. Съдът е посочил, че такива случаи е имало, но е отбелязал, че нейната отговорност / и тази на другата подсъдима / не е реализирана за такива прояви, а само за те­зи, инкриминирани по делото, касаещи отпускане на кредити срещу лихва. На следващо място, САС е имал основание да се позове на Съдебно-счетоводната експертиза, изготвена от вещото лице Ш. в съдебната фаза, въз основа на цялостния доказателствен материал, и отговаряща компетентно на поставените въпроси. Неоснователно е въз­ражението, че при обсъждането на свидетелските показания, съдът е проявил пристрастие към обвинителната теза. Оценката на доказателст­вата и доказателствените средства предшества етапа на формиране на изводите на съда по виновността на подсъди­мите. В резултат на анализа на доказателствената съвкупност се очертава кръгът от релевантни факти, въз основа на които се извеждат правните изводи. В този сми­съл, изводът за виновност или невиновност на подсъдимия е последващ на проведения доказателствен анализ, а не го предшест­ва. Ето защо, не може да бъде споделен довода, че съдът първо е възприел обвинител­ната теза, проявявайки пристрастие към нея, а после е кредитирал сви­детелските показания, които я подкрепят. На следващо място, при обвинение за съучастие под формата на съизвършителство по чл. 20, ал. 2 НК, за да бъде ангажирана наказателната отговорност на съучастниците, следва всеки от тях да е участвал в изпълнението на престъплението. Подсъдимата В. Ф. е отпускала кредити с лихва, с което е участвала в изпълнителното деяние на престъплението „лихварство“, като част от деянията е извършила сама, а друга част, в съучастие като съизвършител с другата подсъдима. Вписванията на дължимите суми са правени преимуществено от Й. Ф., но следва да се отбележи, че това действие не е задължителен елемент от изпълнителното деяние, макар и да е свързано с него, а има отношение към създаването на писмени следи за възникналите между кредитор и длъжник облигационни отношения. Ето защо, при деянията, извършени в съучастие, обс­тоятелството, че подсъдимата В. Ф. не е участвала редовно при воденето на отчетност на задълженията, не се отразява на нейния принос при съвместно извършване на престъплението, тъй като е достатъчно, че е участвала в изпълнителното деяние. Поради изложеното, ВКС намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, откъдето следва, че не се поражда процесу­ална не­обходимост от отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на САС, а искането в тази насока не може да бъде уважено. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. САС е изложил убедителни съображения относно съставомерността на деянията, които са елементи от продължавано престъпление „лихварство“. Верен е изводът, че хипотезата на чл. 26, ал. 1 НК е налице, тъй като кумулативно са осъществени всички признаци на посоче­ната усложнена престъпна дейност. Деянието е съставомерно като престъпно „лихварство“, тъй като подсъдимите „по занятие“ са осъществявали една от разновиднос­тите на банкова дейност: отпускане на заеми срещу лихва, за което се изисква надлежно разрешение, с каквото не са разполагали. Налице е елементът „по занятие“, тъй като са отпуснати повече от три заема и неправомерно получената печалба е била източник на доходи за подсъдимите, независимо, че същите са имали и други доходи, които са били правомерни/от търговска дейност, осъществявана при стопанисването на магазина /. На следващо място, касае се за квалифициран случай на престъплението, тъй като са реализирани доходи, възлизащи, съответно на: 6 416 лв / за В. Ф. /, и 47 221лв / за Й. Ф. /, които по стойностен критерий попадат в обхвата на „значителни неправомерни доходи“ по смисъла на чл. 252, ал. 2 НК, каквато правна квалификация е възприета по делото. С оглед на изложеното, ВКС намери, че материалният закон е приложен правилно, тоест, не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Не може да бъде уважено искането за оправдаване на подсъ­димите от настоящата инстанция, тъй като това би било възможно само в хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, която, в случая, не е налице. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Отговорността на подсъдимите е реализирана при хипотезата на чл. 55 НК, като е отчетено „изключително“ смекчаващо обстоятелство: изтеклият продължителен срок на воденото срещу тях наказателно производство. Въззивната инстанция е посочила, че към подсъдимата Й. Ф. е проявено голямо снизхожде­ние, като е отдадено приоритетно значение на напредналата й възраст и влошено здравос­ловно състоя­ние, като е подценена степента на обществена опасност на деянието, която е завишена. Съдът е отбелязал, че липсата на съответен протест препятства въз­можността за влошаване на положението й, по­ради което е потвърдил присъдата в посочената част. Настоящата инстанция споделя изложеното разбиране, но касационното производство се води само по жалби на подсъдимите, пора­ди което тяхното положение не би могло да бъде влошено. В същото време, проявеното снизхождение към подсъдимата Й. Ф., е аргумент, че липсва основание за по-нататъшно смекчаване на наказанието й поради следното: Престъплението е с висока степен на обществена опасност, която произтича от размера на реализирания неправомерен доход, възлизащ на сумата 47 221 лв, и от дългия срок на продължаваното престъпление / период от пет години /. Санкцията на престъплението „лихварство“ е комплексна и включ­ва наказанията „лишаване от свобода“ и глоба, които съвкупно следва да отговарят на целите по чл. 36 НК. С оглед завишената степен на об­ществена опасност на деянието, извършено от подсъдимата Й. Ф., размерът на наложената й глоба се явява съобразен с тежестта на извър­шеното, тоест, съответства на критерия за справедливост по чл. 348, ал. 5 НПК. Отглеждането на малолетното внуче е възмож­но при условията на условно осъждане, поради което този факт също не обуславя необходимост от по-нататъшно смекчаване на наказанието й. На следващо място, санкциите, определени на подсъдимата В.Ф., не носят белезите на явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Правилно е отчетено като отегчаващо обстоятелство предходната й съдимост и неправомерните й действия по „принудително“ изпълнение на задълженията, насочени към изпаднали в забава длъжници. Всички обстоятелства, от значение за наказателната й отго­ворност, са отчетени, като са взети предвид и целите на наказанието по чл. 36 НК. Ето защо, липсват предпоставки за смекчаване на определеното й наказание, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. По тези съображения, ВКС намери, че жалбите на подсъдимите са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Софийски апелативен съд № 344 от 13.08.2019 г, по ВНОХД № 1332/18. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: