Р Е Ш Е Н И Е № 34 София, 22.03.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: 1. БИСЕР ТРОЯНОВ 2. ПЕТЯ ШИШКОВА при участието на секретаря Кристина Павлова и в присъствието на прокурора Петър Долапчиев разгледа докладваното от съдия Троянов наказателно дело № 1326 по описа за 2016 г. Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимите М. П. и К. Н., и на частните обвинители С. Д. и Р. Х. против решение № 229 от 26.10.2016 г. по в.н.о.х.д. № 231/ 2016 г. на Варненски апелативен съд. В жалбата на подсъдимия М. П. П., изготвена от адвокат Й. К., се сочат всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. Касаторът счита, че въззивният съд неправилно е приложил материалния закон, тъй като в мотивите е коментирал нарушение по чл. 133 от ЗДвП редом с инкриминираното му по чл. 102 от ЗДвП. Нарушенията на процесуалните правила обосновал с твърдения за незаконен съдебен състав; за неизяснени обстоятелства от значение за механизма на пътнотранспортното произшествие и дали подсъдимият е знаел за техническата неизправност на шарнирния болт; за неправилно увеличени наказания при липса на жалба за утежняване положението на подсъдимите. Явната несправедливост на наказанието е съпоставена на добрите характеристични данни за личността на подсъдимия. Направени са алтернативни искания за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане или за намаляване на наказанието. С касационната жалба на защитника на подсъдимия К. Н. Н. – адвокат Г. В., се навежда касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Аргументира се с нарушение на чл. 148 от НПК, изразяващо се в участие на едни и същи вещи лица в различни експертни заключения по делото. С две самостоятелни жалби частните обвинители С. С. Д., чрез адвокат Д. П. и Р. С. Х., чрез адвокат В. Е., изразяват недоволството си от потвърдителното решение на въззивния съд, считайки наложените на подсъдимите наказания лишаване от свобода за явно несправедливи по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК и настояват за тяхното увеличаване до законово предвидения максимален размер. В касационното производство подсъдимият М. П. и неговият защитник адвокат Й. К. поддържат жалбата по изложените в нея съображения. В допълнение защитникът сочи още, че заключенията на вещите лица по допълнителната тройна автотехническа експертиза са противоречиви и съдът не е изложил мотиви кои от тях кредитира. Счита, че определеното наказание не съответства на личната и обществена опасност на подсъд. П., а жалбите на частните обвинители са бланкетни и следва да бъдат оставени без разглеждане. Подсъдимият П. моли да му бъде наложено по-леко наказание. Подсъдимият К. Н. и защитникът му адвокат Г. В. поддържат подадената от тях жалба. Подсъдимият пледира да бъде оправдан, защото е невинен. Частният обвинител С. Д. не взема становище в касационното производство. Повереникът ѝ адвокат П. поддържа жалбата и посочва, че са налице предпоставки за определяне на наказанията при превес на отегчаващите отговорността обстоятелства. Оспорва основателността на подадените от подсъдимите жалби. Частният обвинител Р. Х. и нейният повереник адвокат В. Е. не участват лично в касационното производство. Изпращат писмено становище, с което поддържат касационната си жалба и направените от другия частен обвинител С. Д. искания, а претенциите на двамата подсъдими считат за неоснователни. Частната обвинителка Б. В. П. не е подала касационна жалба и не участва лично в касационното производство. Нейният повереник адвокат Й. Й. изказва позиция за неоснователност на постъпилите от подсъдимите жалби. Представителят на Върховната касационна прокуратура изтъква становище за потвърждаване на въззивното решение, като е правилно и законосъобразно. Счита, че посочените от жалбоподателите нарушения на материалния закон и на процесуалните правила не са проявени по делото, липсват основания за отвод на вещите лица, правилно са увеличени от въззивния съд кумулативните санкциите, а наказанията са справедливо определени. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в постъпилите жалби, изложените от страните съображения в открито съдебно заседание и извърши касационната проверка в законоустановените предели, намери следното: С присъда № 5 от 08.04.2016 г. по н.о.х.д. № 13/2015 г. Търговищкият окръжен съд признал подсъдимите М. П. П. и К. Н. Н. за виновни в това, че на 16.06.2012 г., на ПП – І-4, км. 245+500, на територията на [община], при независимо съпричиняване, нарушили правила за движение по пътищата, като подсъд. П. предоставил управлението на превозното средство на неправоспособен водач и под въздействие на алкохол, а подсъд. Н. управлявал лек автомобил „Ф.П.“ с рег. [рег.номер на МПС] в пияно състояние, с концентрация на алкохол в кръвта от 1.8‰, с превишена скорост от 117.94 км/ч извън населено място, без да притежава свидетелство за правоуправление и превозвал по-голям брой пътници от допустимите в свидетелството за регистрация на МПС, като по непредпазливост причинил смъртта на трима пострадали: И. С. Х., Р. А. М. и В. С. П., както и средна телесна повреда на И. К. И., представляваща разстройство на здравето, временно опасно за живота му, поради което и на основание чл. 343, ал. 3, б. „б” във вр. с ал. 4 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 342, ал. 1, пр. трето от НК и чл. 54 от НК наложил на подсъдимия П. наказание от четири години и шест месеца лишаване от свобода, на подсъдимия Н. – наказание от шест години лишаване от свобода, а също и наказания лишаване от право да управляват моторно превозно средство да същия срок, на основание чл. 343г от НК. За изпълнение на наказанията им лишаване от свобода окръжният съд определил на подсъд. П. първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип, а на подсъд. Н. – първоначален строг режим в затвор. На основание чл. 68, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК първоинстанционният съд привел в изпълнение изцяло наказанието от четири месеца лишаване от свобода, наложено на подсъдимия Н. по н.о.х.д. № 794/ 2010 г., по описа на Търговищки районен съд, за което определил първоначален „строг” режим в затвор. В тежест на подсъдимите съдът възложил разноските по делото, направените от частните обвинители П. и Д. разходи и се разпоредил с веществените доказателства. С решение № 229 от 26.10.2016 г. по в.н.о.х.д. № 231/ 2016 г. Варненският апелативен съд изменил първоинстанционната присъда, като оправдал подсъд. Н. да е извършил деянието в нарушение на чл. 5, ал. 3, т. 1 от ЗДвП (заради въведения в правната квалификация признак от състава на престъплението), увеличил размера на наложените на двамата подсъдими наказания лишаване от право да управляват моторно превозно средство, съответно на шест години – за подсъд. П., и на осем години – за подсъд. Н., и потвърдил присъдата в останалата част. Въззивното решение – предмет на касационна проверка и присъдата на Търговищкия окръжен съд са постановени след двукратна отмяна на съдебните актове на първоинстанционния съд (присъда № 67 от 12.08.2013 г. по н.о.х.д. № 97/ 2013 г. и присъда № 42 от 28.05.2014 г. по н.о.х.д. № 252/ 2013 г.) с решения на Варненски апелативен съд (№ 171 от 06.12.2013 г. по в.н.о.х.д. № 286/ 2013 г. и № 137 от 10.10.2014 г. по в.н.о.х.д. № 209/ 2014 г.) І. По направените възражения за съществени процесуални нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК 1. Не може да бъде споделено възражението на подсъд. П. за незаконен състав на Варненския апелативен съд. Съдебното решение е постановено от членовете на съдебния състав които участвали в разглеждането на въззивното производство в публично с.з. на 13.10.2016 г., когато бил даден ход на в.н.о.х.д. № 231/ 2016 г. и при неподновени доказателствени искания от страните били изслушани съдебните прения, а делото било обявено за решаване. Не е допуснато нарушение на чл. 258 от НПК – от дадения ход на въззивното производство до постановяване на решението е участвал неизменен състав на съда. Въззивното производство не е разгледано от незаконен съдебен състав по смисъла чл. 348, ал. 3, т. 3 във вр. с ал. 1, т. 2 от НПК. Възражението на подсъдимия явно касае различия в състава на съда, постановил определението по чл. 327 от НПК и членовете на решаващия съдебен състав. Развитите доводи показват непознаване на съответните процесуални норми и утвърдената в годините съдебна практика. От образуване на делото пред Варненския апелативен съд до разглеждането му по същество е проведено само едно съдебно заседание на 01.07.2016 г., в което съдебният състав е различен, но тогава въззивното съдебно производство е отложено, поради което възразеното обстоятелство няма правно значение. С определение № 222 от 13.07.2016 г. по същото въззивно дело и в процедура по чл. 327 от НПК доказателствените искания на жалбоподателите били отклонени като неоснователни. Тези искания не били поставени отново на вниманието на съдебния състав разгледал въззивното съдебно производство. Допуснато е формално нарушение на изискването по чл. 327 от НПК, което обаче не е съществено, защото не е довело до накърняване на процесуалните права на подсъдимите и частните обвинители. При публичното разглеждане на въззивното дело на 13.10.2016 г. участващите страни изрично заявили, че нямат доказателствени искания. Жалбоподателите не упражнили повторно правото си да поискат събиране на нови доказателства пред въззивния съд (назначаването на нова съдебно-психиатрична експертиза за подсъд. П.) и проверка на част от вече събраните от предходната съдебна инстанция доказателства (повторен разпит вещи лица от автотехническа експертиза). Липсата на обективирани действия на решаващия съдебен състав повторно да обсъди доказателствените искания на страните представлява процесуално нарушение, което не е от категорията на съществените и не ангажира касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Това нарушение може да се прецени като изпълващо критериите по чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК само, ако доказателствените искания бяха подновени от страните в публичното съдебно заседание на 13.10.2016 г. и не бяха разисквани от новия съдебен състав. Възражението на подсъд. П. за постановяване на обжалваното въззивно решение от незаконен съдебен състав по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 3 от НПК, е неоснователно. 2. Изложения в жалбата на подсъдимия М. П. довод, че не били изяснени обстоятелства от значение за механизма на настъпване на пътнотранспортното произшествие, не намира опора в съдържанието на атакувания съдебен акт. Възражението е мотивирано с констатираното от подсъдимия и неговия защитник противоречие между заключенията на тройната автотехническа експертиза, приета по н.о.х.д. № 13/2015 г. от Търговищки окръжен съд и тройната автотехническа експертиза по н.о.х.д. № 252/2013 г., по описа на същия съд. Разгледаното по н.о.х.д. № 252/2013 г. експертно заключение не е част от доказателствената съвкупност, защото присъда № 42 от 28.05.2014 г. на Търговищки окръжен съд е била отменена, а с това – събраните и проверени в същото съдебно следствие доказателства се оказват неприобщени по надлежния процесуален ред. Законосъобразно въззивният съд не е обсъдил изводите на това заключение, защото експертизата не е част от доказателствения обем по делото (отделно от това, твърдението на касатора за съществени противоречия между двете експертизи е напълно произволно). Изведеният в тази връзка упрек на касатора П., че въззивното решение не съдържа съпоставка между различията в изводите на двете отделни експертни заключения, е несъстоятелен. Решаващият съдебен състав няма задължение да обсъжда доказателства които не са събрани и проверени съобразно предвидената в закона наказателна процедура. 3. Неоснователно е твърдението за допуснато нарушение с отказа на въззивния съд да допусне допълнителна тройна автотехническа експертиза. Отказът на въззивната инстанция да събере ново доказателство или да подложи на непосредствена проверка вече приобщено доказателство представлява съществено процесуално нарушение само, ако е довело до неизясняване на факти от съществено значение за правилното решаване на случая, поради което обективната истина е останала неразкрита в пълнота по делото. Не всяка неуважена доказателствена претенция води до съществено процесуално нарушение. Законът възлага на въззивната инстанция правомощие сама да прецени необходимостта от попълване на доказателствения обем по делото – по искане на процесуалните страни или по свой служебен почин. 4. Въззивният съд е укорен от защитата на подсъдимия П., че не изследвал важен за делото момент – дали двамата подсъдими са знаели, че гумено-металния шарнир на задно ляво колело не е бил технически изправен и могли ли са те да различат неизправността по някакви обективни признаци. С възражението защитата измества съществените въпроси от предмета на делото. Наказателната отговорност на двамата подсъдими е ангажирана не поради незнание на действителното техническото състояние на автомобила, макар подсъд. П. като негов ползвател да е имал известна представа. Подсъдимият несъмнено е знаел, че по време на инцидента, през лятото, превозното средство е със зимни гуми, с различен диаметър на предни и задни гуми и дори с различен диаметър на гумите от заводските предписания, което водело до неравномерно разпределение на натоварването между ляв и десен борд на лекия автомобил. Престъпният резултат е настъпил вследствие на виновното поведение на водача и допуснатите от него нарушения на правила за движение по пътищата – претоварване на автомобила над допустимото тегло (чл. 133, ал. 1 от ЗДвП) и управление с превишена скорост от 117.94 км/ч (чл. 21, ал. 1 от ЗДвП), за които нарушения подсъд. Н. като водач несъмнено е знаел, защото умишлено ги е допуснал. Тъкмо тези нарушения, съчетани с техническата неизправност на автомобила, представляват неблагоприятните фактори, довели до промяна в устойчивостта на автомобила, претоварване почти до допустимата граница, което е способствало за разрушаване на гумено-металния шарнир на задно ляво колело, отклонение на превозното средство наляво и настъпване на пътнотранспортното произшествие със смъртта на трима от пътниците и средна телесна повреда на четвърти пътник. Съответно, наказателната отговорност на подсъд. П. е обвързана с умишленото пренебрегване на забраната по чл. 102 от ЗДвП да не предоставя автомобила си на лице, което е неправоспособно и е под въздействие на алкохол. При така установените по делото факти и обстоятелства не е било необходимо да се изследва знаят ли двамата подсъдими за техническата неизправност на автомобила, след като субективната страна на престъплението, извършено при независимо съпричиняване, е разкрита от самото поведение на дейците – умисъл за нарушаване на правилата за движение по пътищата и небрежност като форма на вината към причинения престъпен резултат. Двамата подсъдими не са предвиждали настъпването на общественоопасните последици, но с оглед допуснатите нарушения на пътните правила всеки от дейците е бил длъжен, а възрастта им и нормалното им психофизическо развитие са позволявали да могат да предвидят настъпването на тези последици. 5. Неоснователно е оплакването в жалбата на подсъд. К. Н. за допуснато съществено процесуално нарушение с назначаване на вещите лица по първоинстанционното съдебно производство. След специално уточнение в публичното касационно производство възражението е аргументирано с неправилното, според защитника, участие на едни и същи специалисти в изготвянето на различни експертизи (по н.о.х.д. № 97/2013 г. и н.о.х.д. № 13/2015 г., и двете по описа на Търговищки окръжен съд). Възражението е наведено както пред първоинстанционния съд, така и пред въззивната инстанция. Намерило е аргументиран отговор във въззивно решение, който очевидно не удовлетворява жалбоподателя. Касационният съдебен състав подкрепя изложените в мотивите на съдебния акт съображения. В допълнение следва да се посочи, че сред забраните по чл. 148, ал. 1, т. 1 от НПК за участие на лица, които не могат да бъдат вещи лица, не е посочено основанието по чл. 29, ал. 1, т. 6 от НПК. Следователно няма законово ограничение едни и същи експерти да участват като вещи лица пред различни състави на съда, освен ако са налице изрично предвидените в закона пречки. По делото не се съдържат основателни данни за отвод на вещите лица. При избора им не са нарушени процесуалните правила. 6. Не е допуснато процесуално нарушение с предприетото от въззивния съд увеличаване на срока на наказанието лишаване от правоуправление от подсъд. П.. Въззивното производство е образувано (освен по жалбите на двамата подсъдими) и по подадените самостоятелни въззивни жалби на тримата частни обвинители Р. С. Х., С. С. Д. и Б. В. П.. В жалбите на частните обвинители са наведени оплаквания за явна несправедливост на наложените наказания. И ако жалбите на Х. и П. визират само наказанията лишаване от свобода, то въззивната жалба на Д. е насочена към завишаване на наказанието, без диференциация за необходимостта от увеличаване на основната или на кумулативната санкция. С оглед на това въззивният съд не е упражнил правомощията си в нарушение на чл. 337, ал. 2 НПК (в т.см. – ППВС № 1/1981, т. 3 и ТР № 49/1978 г. на ОСНК). ІІ. По направените възражения за нарушение на материалния закон по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК 1. С касационната си жалба подсъдимият М. П. възразява срещу вмененото му в мотивите на въззивното решение нарушение на чл. 133, ал. 1 от ЗДвП, редом с инкриминираното му нарушение по чл. 102 от ЗДвП, което той преценява за нарушение на материалния закон. Доводът е неоснователен. С присъдата на Търговищкия окръжен съд подсъдимият П. е признат за виновен за нарушение на забраната по чл. 102 от ЗДвП за това, че като собственик на лек автомобил „Ф.П.“ с рег. [рег.номер на МПС] предоставил управлението му на другия подсъдим К. Н., който от своя страна допуснал други нарушения на правила за движение по пътищата – чл. 21, ал. 1, чл. 150а и чл. 133, ал. 1 от ЗДвП, и двамата подсъдими независимо един от друг, по непредпазливост, причинили съставомерните престъпни последици. Неизвестно по какви съображения на стр. 18 от въззивното решение съдът обсъждал допуснато от подсъдимия П. нарушение по чл. 133 от ЗДвП. Правната норма е инкриминирана на подсъд. Н. и забранява превозването на по-голям брой пътници от определения в свидетелството за регистрация на моторното превозно средство. Обстоятелството, че подсъд. П., който не е управлявал автомобила, е „…възприел пряко и одобрил качването … на тримата починали и свид. И. на задната седалка“ е ирелевантно за наказателната отговорност на този деец. Защото правната норма не е била инкриминирана от обвинителната власт и не е посочена в присъдата. Допуснато е несъществено нарушение на процесуалните правила при изготвяне на въззивното решение. Наказателната отговорност на подсъд. П. е останала в границите, очертани с присъдата. Мотивите на въззивното решение съдържат недопустимо изложен според процесуалните предписания и неверен по същността си правен анализ, който няма самостоен ефект върху правилността на обжалвания съдебен акт. Допълнителното навеждане на нови правила за движение по пътищата, които не са инкриминирани от обвинението, представлява съществено процесуално нарушение когато оказва влияние върху наказателната отговорност на подсъдимия – незаконосъобразно е разширен обема на обвинението с включването на неинкриминираните нарушения в диспозитива на присъдата, при отмерване на по-голямо по вид или по размер наказание от наложеното и др. В конкретния случай въззивният съд без основание е упрекнал подсъд. П. за нарушение на чл. 133 от ЗДвП, но не е взел това обстоятелство като утежняващо наказанието му. Втората възможност – за промяна в по-тежка правна квалификация, също не е извършена по делото, а и би била процесуално недопустима. Затова допуснатото в мотивите на въззивния съдебен акт процесуално нарушение се преценява като несъществено. Липсва и наведеното в жалбата касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК за неправилно приложен от въззивния съд материален закон. 2. Касационният съдебен състав констатира, че след образуване на касационното производство са изменени правилата по чл. 41, ал. 6 от НК, чл.чл. 57, 59 и 60 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС), а чл. 61 от ЗИНЗС е отменен. Със законовата промяна (ДВ, бр. 13/07.02.2017 г., в сила от същата дата) се преуреждат основанията за първоначално определяне на режима за изпълнение на наказанието лишаване от свобода и отпада занапред правомощието на съда да посочва типа на затворническото заведение. С първоинстанционната присъда на подсъд. П. е бил определен първоначален общ режим за изтърпяване на лишаването от свобода в затворническо общежитие от открит тип, а на подсъд. Н. – първоначален строг режим в затвор. Законовите изменения запазват определения общ режим за изпълнение на наказанието от подсъдимия П., но налагат смекчаване на първоначалния режим за подсъдимия Н.. Според сега действащата норма на чл. 57 от ЗИНЗС за извършеното по непредпазливост престъпление следва да се определи първоначален общ режим, който се явява по-смекчен за подсъд. Н. от наложения му от по-рано, независимо от броя на неговите предходни осъждания (подсъдимият е осъждан веднъж – по н.о.х.д. № 794/2010 г. на Търговищки районен съд, заради което наложеното му с присъдата по настоящото дело наказание от шест години е определено при строг режим). Съгласно новата редакция на чл. 41, ал. 6 от НК съдът определя първоначалния режим за изпълнение на наказанието лишаване от свобода, ръководейки се от материално-правните норми на Наказателния кодекс и специалния закон, какъвто се явява ЗИНЗС. За подсъдимия К. Н. новият закон е по-благоприятен, по смисъла на чл. 2, ал. 2 от НК, от предишната редакция на чл. 60 и чл. 61 от ЗИНЗС. Законовата промяна налага необходимост от правилно приложение на материалния закон и недопускане на нарушение по чл. 348, ал. 2 от НПК. Обжалваният по касационен ред съдебен акт не е влязъл в сила, поради което касационната инстанция служебно следва да приложи по-благоприятния за дееца материален закон, независимо от липсата на наведени от жалбоподателя касационни доводи. Обжалваното въззивно решение и първоинстанционната присъда следва да бъдат изменени в тази им част, като определеният на подсъдимия Н. първоначален строг режим за извършеното престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „б“ от НК се замени с първоначален общ режим, на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС. Определения с присъдата тип на затворническото заведение и за двамата подсъдими подлежи на отмяна. На изменение предстои и определения с присъдата първоначален строг режим за изпълнение на отложеното наказание от четири месеца лишаване от свобода, наложено на подсъдимия К. Н. по н.о.х.д. № 794/ 2010 г., по описа на Търговищки районен съд. Приведеното по реда на чл. 68 от НК наказание според сега действащата разпоредба на чл. 57 от ЗИНЗС следва да се изпълнява при първоначален общ режим, а не при първоначален строг режим, защото разликата между двата режима вече не зависи от поредността на осъжданията, а и не са налице основанията по чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б“ от ЗИНЗС, тъй като второто престъпление е извършено по непредпазливост. Първоначалният режим за приведеното в изпълнение наказание от четири месеца подлежи на изменение в общ режим, поради което съдебните актове на долустоящите инстанции следва да се изменят. ІІІ. По направените възражения за явна несправедливост на наложените наказания по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК Доводите са неоснователни. Оплакванията в касационните жалби на частните обвинители С. Д. и Р. Х. се разглеждат съвместно поради тяхното сходство. Наложените на двамата подсъдими наказания са съобразени с разкритите по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства и с конкретната тежест на осъщественото от тях престъпление. При законово установения размер от три до десет години на наказанието лишаване от свобода, санкцията на подсъд. П. за извършеното от него престъпление е определена между минималния и средния размер – четири години и шест месеца лишаване от свобода, докато санкцията на подсъд. Н. е индивидуализирана над средния размер – шест години лишаване от свобода. Сред изброените в обжалваното решение смекчаващи отговорността обстоятелства неправилно е вмъкнато обстоятелството, че пострадалите съзнателно са избрали да се возят в претоварена кола, управлявана от водач под въздействието на алкохол. Обстоятелството няма необходимата характеристика да занижи наказателната отговорност на дееца, тъй като не прави престъплението по-малко общественоопасно. А отговорност за престъплението носят изцяло подсъдимия Н. като водач на катастрофиралия автомобил, и подсъд. П. – за това, че е предоставил управлението на неправоспособен и под въздействието на алкохол водач. Пострадалите не са нарушили правна забрана, която да се намира в пряка причинно-следствена връзка с престъпния резултат. Затова и посоченото за смекчаващо отговорността на деянието обстоятелство следва да се изключи от общия обем индивидуализиращи наказанието предпоставки. Касационният съдебен състав не намери необходимост от занижаване на санкцията, тъй като отмереното наказание съответства на тежестта на престъплението и е справедливо. По-голямо снизхождение за двамата подсъдими не е оправдано спрямо настъпилия вредоносен резултат със смъртта на трима от пътниците и средна телесна повреда на четвъртия пътник в автомобила. Законосъобразно въззивният съд е увеличил размера на наказанията лишаване от право на управление на моторно превозно средство, съответно на шест години по отношение на подсъд. П., и на осем години – за подсъд. Н.. Наложените на подсъдимите наказания са справедливи по размер и допълнителното им увеличаване не би спомогнало за постигане целите на индивидуалната и генерална превенция, а може дори да окаже репресивен характер. Затова и исканията на частните обвинители за завишаване на санкциите до предвидения в закона максимален размер не подлежат на удовлетворяване. Не са проявени предпоставките на чл. 348, ал. 5 от НПК и касационна намеса не е необходима. Обжалваният въззивен съдебен акт в частта, с която потвърждава първоинстанционната присъда с определен първоначален режим за изпълнение на наказанията лишаване от свобода от подсъд. К. Н. и в частта, с която е определен типа на затворническото заведение за двамата подсъдими, подлежи на изменение. Касационният съд следва да приложи по-благоприятния закон от настъпилите до момента промени в ЗИНЗС, като намали режима от строг в общ за изпълнение на санкциите с лишаване от свобода на подсъд. Н., на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС във вр. с чл. 2, ал. 2 от НК, и отмени определения с присъдата тип на затворническите заведения. В останалата част – относно въпросите за наказателната отговорност, вида и размера на наказанието, разноските по делото и веществените доказателства, атакуваното въззивно решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, на основание чл. 354, ал. 3, т. 2, т. 1 във вр. с ал. 1, т. 1 и 3 от НПК Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 229 от 26.10.2016 г., по в.н.о.х.д. № 231/ 2016 г., по описа на Варненски апелативен съд, с което е потвърдена присъда № 5 от 08.04.2016 г. по н.о.х.д. № 13/2015 г., по описа на Търговищки окръжен съд, като НАМАЛЯВА определения на подсъдимия К. Н. Н. първоначален строг режим за изпълнение на наказанието от шест години лишаване от свобода с първоначален общ режим, на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС във вр. с чл. 2, ал. 2 от НК, НАМАЛЯВА определения на подсъдимия К. Н. Н. първоначален строг режим за изпълнение на приведеното по чл. 68 от НК наказание от четири месеца лишаване от свобода, наложено му по н.о.х.д. № 794/ 2010 г. на Търговищки районен съд, с първоначален общ режим, на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС във вр. с чл. 2, ал. 2 от НК и ОТМЕНЯ определения тип на затворническо заведение за изпълнение на наказанията лишаване от свобода от двамата подсъдими. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.